8. КАТО ВОЙН НА БЯЛОТО БРАТСТВО

Нали в Братството провъзгласяват светии. За мен първия светия е брат Боев и след туй идват баща ми и сестра ми, които си дадоха до последната стотинка и живота си дадоха и каквото имаха материално. Какво Ана печелеше с игличката та до един часа през нощта е шила, та един път като се връщала толкова късно се уплаши, тя може би затова си отиде и се разболя. Ти сигурно знаеш, че веднъж като се е прибрала късно, към 10-11 часа, като влиза вече вътре в къщата и там е пълно с араби, я нападат. Тя имаше един пръстен. С Анжел си бяха купили така от малкото спестявания, един пръстен с едно брилянтче. И изтръгват пръстена от ръката й и й запушват устата, но запазила самообладание и ударила един ритник на единия, но те двама били и той тогава я отпуща и тя изпищява много силно за помощ. А там във всички сгради има портиер денонощно и портиера изкача вънка и си маха тука колана с катарама желязна и го удря единия върху лицето и тогава избягват. Нея година тя дойде тука лятото и имаше жълтеница. Беше жълта, слаба от уплаха, страшна уплаха. То в този период не минаваше седмица да няма някоя възрастна пенсионерка убита от тези араби. За да си купуват наркотици. Това беше 1986 г. Тук я водихме, правихме й изследвания, но тя може би, защото някой казал, че са лоши, затова ги криеше. „Абе, Ана, дай ми изследванията да ги покажем на лекар, да видим.“ „Ама не знам къде съм ги сложила, изчезнали са.“ И след като почина аз ги намерих в нейното нощно шкафче до леглото в една кутия със снимки. Не иска, не иска да ми даде изследванията. Щото ние нали ходихме и сега казвам дай ми изследванията, за да видим да започнем лекуването. Не иска да ми ги даде. Следващата година беше понапълняла, беше по-добре. Пак я питах и тя пак не ги даде. „Както виждаш нищо ми няма.“ Това беше 1987 г. Значи това е станало 87 г. когато дойде 1988 г. беше вече по-добре като дойде следващата година. 1989 г. март месец се оплакваше, че има силни болки в стомаха, но работеше до края. Анина живееше на тавана в една аристократична кооперация, обаче от стълбището за прислугата и горе на тавана бяха стаите за прислугата. Тя живееше в едно малко стайче и водата й беше вънка на площадката и клозета също на площадката, за да могат да го ползват всички. Тогава лелята, Тереза тук все й казваше: „Абе, сложи си един телефон, ще ти стане нещо, ти си съвсем сама, да може да се обадиш.“ Тогава тя я послуша през 1987 г. и като дойде 1988 г., казва: „Послушах те, лельо, сложих си телефон“. Когато й стана на Ана много лошо, тази Александрина, италианката, която се грижи за нея, за Ана всеки ден й се обажда след тази случка и казва 2-3 дена не ми се обажда никой и тогава отива при нея да разбере защо не вдига телефона. А тя живееше на разстояние както да речем Княжево. „Отидох да видя какво става. Виждам вратата отворена, заварвам я, масата пълна с беседи на Учителя, телефона затрупан с книги и тя паднала долу. Щеше просто да си умре така от болки.“ Александрина веднага вика бърза помощ, носят я на болница, нали там малко я позакрепват и й направиха всички изследвания, даже я отвориха малко, но видяха, че вече е късно, имала рак в панкреаса, има метастазии навсякъде и тогава я сложиха в един институт много хубав, в отделна стая, телевизор, отделно сервизни помещения, баня, телефон до нея и много хубави грижи. За всичко се грижеше персонал срещу медицинската помощ, нали, това което и ние имахме уж едно време. Тя плащаше само 20%, а 80% плащаха социални грижи. Тогава Александрина се обади на брат ми в Италия, на Кармело, на Джилю в Женева и брат ми от Италия ходи два пъти да я види, а Джилю всяка събота и неделя с жена си от Женева взимаха един бърз влак, който за 4-5 часа отиваше от Женева до Париж и той се грижеше нали за сестрите да им носи нещо. Нали все пак трябва. Въобще той се грижи после за погребението. И там е също много трудно да се намери място в гробището, но тука помогна на Росица Янчева съпругът, който беше за щастие кмет в квартала, в който живееше Ана. И той живееше там. А там всеки квартал си има гробище, та той помогна да се намери място и после брат ми се грижи паметник да й направи. Каза, че на паметника е издълбал един житен клас. И това е. И брат ми, той ми плати пътните, всичко да отида да я видя за последен път вече, като знаеше, че е така. Та я заварих пак с беседите в ръце да превежда. Там в болницата, в това стайче 15-20 дена преди да си отиде, последните преводи работеше. Аз защо ти казвам, че ако има светии, това са те. Всичките други, които останаха са само да използват. И тя каза на Александрина, защото тя с каква мъка беше набрала, нали последователи, на които да праща списанието. Тя саморъчно с количка носеше до печатницата, връщаше ги обратно, там където живееше баща ми, беше една барака, не ти е работа, че дори клозета им е вънка. Като ходи Тошо Симеонов два пъти в Париж, живя в стаята на баща ми, там се храни, там спа, там всичко, да не плаща стотинка. Гради и той отиде един път. Той нали имаше чичо в Белгия, после не знам кой пак ходи, все там ходиха.

Та си замина от този свят Анина Бертоли като войник на предната линия - до последния момент превеждаше Словото на Учителя Дънов.