17. БУРЯТА НАД ТЪРНОВО

И: Аз имам едно такова преживяване от последните години на Търновските събори. Ние сме на събора, 1925 г. - Търново. На събора в Търново лозинката, което даде Учителят беше „Това е живот вечен да познаеш Единнаго, Истиннаго Бога и пратения от Него Исус Христос“. Това познание не е така просто. Трябва да се извърви един дълъг път, да може човек да го разбере в неговия дълбок смисъл. По едно време на събора стана една суматоха. Искаха да дойдат, да ни разпръснат от събора. Църковниците подбудили народа да дойде със сопи. Обаче всички се преобърна наопаки. Тогава се изви една буря, керемидите хвърчаха от покривите на къщите. Всички се изпокриха в домовете си. Никой не дойде в лагера. Бурята премина. За мен беше особено, първо преживяване от този род чудеса. А на заминаване трябваше да си взема сбогом с Учителя. Чака ни един файтон трима души, вземаме си довиждане. Ама приказките не ни се чуват, само бърните се движат на устните ни. Изведнъж една огнена вълна премина през мен. Качвам се като перце лек, сядам и не мога да си намеря място от радост. Една радост ме облива. Идвам си в Лом, вървя по единия тротоар на улицата, в дясно. Отсрещната страна друг приятел ме поздравява и се отбива при мен и казва: „Не се виждаме често, не сме заедно, ама когато ме поздравите, една радостна вълна ме облива“. Тая радост, която аз получихот Учителя тогава, тя се излъчваше от мене. И аз не мога да кажа, че аз съм това. Аз благодаря, че съм проводник на тази Любов. Никога не съм преписал нещата на себе си. Казах ви и по-рано, обичам последното място. Тая радост дълги години ме държа и може би на това се дължи и това обаяние, което имам. Навсякъде ме посрещат, отварят си вратите на домовете, душите и сърцата за моята скромна личност. Но това не е за мен. А за Любовта на Учителя.