30. НА РИЛА 1939 ГОДИНА

Още преди да стане време за отиване на Рила, Учителят ме извика и ми каза: „Ще можеш ли да се включиш тая година при отиването на Рила?“ Отговорих: „Разбира се, Учителю, че мога, щом ми кажете вие“. „Пригответе се“, казва, „ще отивате на Рила“. Учителят ми каза, като отидем на Рила най- напред да поправя кухнята, а после да направим магазина и т.н.

Натоварихме един камион. Отдолу сложихме капаци метър на метър,- които брат Неделчо Попов беше вземал от печатницата, а отгоре провизии. За работна група дойде брат Лулчев със своята свита (Упанишадата). Свитата на Лулчев се състоеше от Йордан Андреев (адютант), Веселина Йорданова (адютантка), Колю Йорданов, Тодор Маринчевски, Невяна Неделчева, Тодор (гледача), Колю (келифареца), Лазар Опев. Невяна Неделчева стояла през деня при Лулчев, а вечер отивала да спи на тавана на къщичката на Иван-каруцаря. В случая на Рила бяха дошли някои от тях.

Качихме се всички на камиона и тръгнахме. До Говедарци беше добре, но по-нататък понеже времето беше много кишаво, кално, преди да почне боровата гора шофьора изви камиона на поляната и каза, че по-нататък не може да отива. И наистина беше много кално, камиона се плъзга. Всички слязоха от камиона, останах само аз горе и чакам сега работната група да дойде да свалим багажа, нали? Обаче никой не идва. Брат Лулчев, Бог светлина да му даде, пуснал транзистора, тогава за пръв път видях радиопарат с батерии - транзистор. Почнаха те да слушат новини. Но шофьора трябва да се върне. В това време аз викам от камиона: „Нали дойдохте работна група, кой ще сваля тоя багаж? Аз ще подавам тук, но кой ще го сваля?“

Единствен, който се отзова и се отдели от цялата група беше брат Колю Йорданов, един отличен брат. Брат Колю е родом от с. Косарка, Дряновско. Учил е в Търново, а после е продължил в техническо училище в Габрово. Работил в завод като ел. техник. 1928 г. служил като доброволец в София със заплата -18 месеца. 1930 г. се запознал чрез някакъв човек, който познавал братя Калпакчиеви, наши братя и др. Така влязъл във връзка с братството. Харесало му обстоятелството, че в братството има много културни хора, които работели върху себе си. Подарили му цигулка (брат Илия Узунов) и той започнал да взема уроци. Научил се да свири много песни братски и други. Брат Матей Калудов бил тогава в София и като наблюдавал Колю предложил да започне да учи контрабас. Свирил обаче само един месец и го взели доброволец, та той предал тогава инструмунта на други. След това си купил циклостилна машина за 2000 лв., на която започнал да пише резюмета и да ги изпраща на 300 адреса, които му дал брат Боян Боев. От провинцията почнали да му пращат пари. По такъв начин той изплатил тази машина. След време брат Лулчев го извикал за пласьор към една редакция. Там го взели без гаранция (тогава хората от братството се ползвали с голямо доверие в обществото). Така започнал да обикаля България.

И тъй, свалихме багажа от камиона с брат Колю, дойде брат Янко с конете, качихме една част от багажа, другия остана. Разбира се, багажа на работната група трябваше най-напред да се качи. Те имаха палатки, денкове, едно друго. Нали като отидат горе и палатки трябва да се построят.

Брат Янко е коняр от Станке Димитрово, който имаше коне и с тях пренасяше багаж, палатки, раници, хранителни продукти и др., първоначално от

Горския дом, а по-кьсно от Вада до Рила и обратно. Много добър като човек, разбран и точен. Нощувал съм много често у тях. Понякога съм пращал писмо когато трябва да се срещна с него. Той винаги е бил изпълнителен. И други братя и сестри са приспивали в домът му когато са минавали в първите години през Сапарева баня. Винаги се е отнасял много добре към братята и сестрите. Той не е бил брат, но всички така му викахме „брат Янко“.

Качихме се горе на планината където биваше бивака. Брат Янко натовари още първия път една част от капаците, а останалите втория път. Но като отидохме заварихме такава незапомнена влага на Рила, че като стъпиш като че стъпваш на сюнгер. Учителят ми беше казал, най-напред да поправим кухнята и после да поправим магазина и т.н., но като отидох, а багажа се състоеше повече от провизии, чували захар, сол, ориз и др. Чудя се какво да правя. Влагата беше много голяма. От капаците постлах в кухнята на плочите и почнах да нареждам чували, сандъци и т.н. и ги покрих. Вечерта спах при провизиите. Сутринта се чудя от къде да започна. Трябва да се кача на покрива, да поправям плочите, обаче тоя багаж какво да го правя? Викам си, Учителят ми каза най-напред да поправя кухнята, но тоя багаж, сядат по него и т.н. и реших да направя най-напред магазина. Почнах да работя. Избрах дървета, които бяхме скрили от миналата година, пренесох ги, но няма кой да ми помогне. В това време отивам пак при работната група. Те се бяха изтеглили на мястото на брат Лулчев, направили си палатките, но никой не идва да помага. Отивам при тях и им казвам: „Вие нали дойдохте като работна група, да видите тоя багаж, който донесохме как ще го съхраним? Вие курдисахте палатките и край“. Пак брат Колю Йорданов дойде, а брат Йордан Андреев (адютант на Лулчев) що не се бихме с него. До там стигна работата. Почнах аз да правя магазина, направих го, опънахме платнището, покрихме всичко и сега трябваше от кухнята всички провизии да се пренесат в магазина. Господ здраве да дава на брат Колю Йорданов, помага ми той, прави струва. На втория или третия ден почнаха да пристигат групите. Пристигна брат Боян Боев и завари магазина готов. Казвам му: „В магазина трябва да има човек, защото има много стока, утре ще почне да се продава“. Аз не знаех, че ще остана в магазина, нали? За мен работа много. Добре, но брат Боев ме гледа така и каза: „Брат Гради, няма друг човек сега, ще останеш ти докато дойде Учителя, да видим тогава какво ще правим“. Тогава аз си направих легло в магазина и започнах да спя там. Но по едно време започна да превалява малко дъжд, а пристигат групи. Викам: „Братя и сестри, докато си направите легло от клек може да вземете по един-два капака за 1-2 дена, да легнете на тях“. По желание всеки си взема колкото капаци иска. Обаче след един-два дена ми трябват капаците да работя - за маса, за тезгях и други работи, а няма нито един капак. Викам: „Братя и сестри, който е вземал капаци, да мй ги върне, защото не мога да работя без тях“. Обаче никой не се отзовава и тогава брат Гради като тръгна, та чак горе до палатката на брат Борис. Не ми е удобно да споменавам имена, защото имаше между нас много „напреднали души“. Някои например освен, че си направили леглата, но си направили и масички, пейки така и седнали, приказват си, а брат Гради трябваше да ходи по палатките, да гледа за капаци. Надигам леглата, вземам капаците и може да си представите какви „хубави чувства, братски и сестрински отношения“ съм имал тогава. - Къртя колчетата от масата, вземам масата, пейките и тъй слизам надолу, надолу до с. Балтова. А те с брат Неделчо, Бог светлина да му даде, закусват. А палатката им е голяма и сложили четири ли или шест капака. Викам: „Трябва да ми дадете капаците!“ „А, не може“, отговаря сестра Балтова. „Брат Неделчо ги е купил, той има право да ги ползва.“ „Той може да ги е купил“, забелязах аз, „но трябваше да ги надпише, та като пътува неговия багаж, да си ги докара. А сега, ние ги докарахме пък нямаме капаци за работа.“ „Не може!“, вика тя. Брат Неделчо мълчи. Излязох вънка, а пък ми трябват капаци, защото всички знаят, че целият магазин беше ограден с капаци до 1 1/2 до два метра и после отгоре бризент. Защото иначе всеки може да влезе в магазина. Добре, но тя не дава. И аз като надигнах палатката и взех да ги тегля един по един. По едно време мляко ли беше, чай ли беше, почна да се изсипва и тя почна да вика: „Диктатор, Хитлер, ще ти скъсам нишката с Невидимия свят“. Ей такива ми ги разправя, но Гради не е вече брат Гради, а бай Гради. В това време се обръщам, сестра Наталия Чакова, светлина на съзнанието й, плаче. Пък аз й бях дал два капака, даже лично бях й ги занесъл. Тя си беше счупила крака преди няколко месеца и аз й ги дадох да ги сложи пред леглото си. Тя спеше на едно войнишко легло, та да не стои във влага, да има къде да си сложи краката. Викам й: „Сестра Наталия, не плачи, на всички ще взема капаците, обаче твоите два капака няма да ги взема“.

Минаха един-два дена и дойде Учителят. Аз в това време поправям кухнята. Брат Колю ми подава плочи, обаче Учителят мина транзит край нас. Разбрах, че Учителят е недоволен. Мина един ден ли какво, отивам и казвам на Учителя: „Учителю, Вие ме пратихте на Рила и поръчахте да направя, т.е. да поправя кухнята, нали така говорихме, обаче като дойдох тук, положението се измени съвсем. Първо, работната група, която дойде, не беше работна група, а дойде само така, за да бъдат първи на Рила, курдисаха се и с изключение на брат Колю Йорданов, никой не дойде да ми помогне. Камионът освен капаците и някоя палатка, моята раница, беше пълен с провизии, ориз, захар, сол и др.“ Учителят ме погледна и каза: „Те тръгнаха, рекох, и най-напред помислиха за стомасите си“. А пък аз съм ходил работна група преди години. Не ги споменавам, защото съм ходил за малко нали, направя някои работи и се връщам. „Та вместо да поправя кухнята, както ми казахте, аз трябваше да направя магазина, за да прибера провизиите.“ Както и да е, но Учителят на всичко отгоре ми даде един синджир и един катинар и каза: „За лодката“. Брат Боянчо, Бог светлина да му дава, той дойде и поправи каквото трябва. „Сега лодката, без изключение, ще я даваш само на дежурните. Един кол със синджира и лодката ще се върже за кола, ще заключваш и ще даваш ключа само на дежурните, да носят вода.“ Отговорих: „Добре, Учителю“.

Добре, но след епопеята със сестра Балтова, почнаха други неприятности. Идват от града братя и сестрички, ходи им се на разходка с лодката. Аз им казвам:“ Ето Учителят ми е дал катинар, с катинара е заключена лодката, това не е мое решение. Ето ключа. Давам го само на дежурните“. Те викат: „Ти лъжеш, това-онова...“ Нахокат ме и стига до бой. Най-малко два или три пъти отивам при Учителя и викам: „Учителю, много Ви се моля, отстранете ме от тази служба, възложете я на някой друг брат, нали? Аз почти с всички млади братя и сестри се скарах, идва се до бой“. Като казвам до бой, това беше вярно. Искат да вземат лодката, аз не я давам. Учителят ме гледа: „Рекох, вие ще се занимавате с лодката“. И аз нямаше какво, обратно си тръгвах и като работя в магазина, гледам някои братя, които са искали лодката, изкъртили кола, а там е влажно и това не е трудно. Сложили кола със синджира и катанеца в лодката и се разхождат, както всички сме се разхождали по-рано. Но 1939 г. дойдоха много братя и сестри, много чужденци, деца и всичко това Учителят е имал предвид. Лодката да бъде на разположение на дежурните, защото трябва много вода. А после и друго, може нещо да се счупи, да стане нещо непредвидено. Брат Гради като види лодката сред езерото почваше да замерва с камъчета, плочки, колкото мога, ха до лодката, ще счупя на някого главата. А те като се върнат, може да си представите какво настроение е било. Аз да си прибера лодката, а пък - добре, че не съм им счупил главите. Ей такива преживявания имах. Те бяха няколко случая. Понеже сутрин ставам рано, отивам някой път на Молитвения връх. Друг път не мога да отида, понеже овчарите носеха кисело мляко, прясно мляко, сирене. Понякога вземат нещо от магазина и тръгват да посрещат групите. После щях да пропусна нещо. През лятото, когато е по-топло водата на езерото намалява. Тогава се налагаше някой да избута лодката на по- дълбокото, за да може да плува и тогава брат Райчо, брат на Йорданка Жекова запретваше крачолите и нагазваше в езерото. После като напълнят съдовете с вода, лодката натежава и той отново влиза във водата да тикне лодката навътре в езерото. Изобщо имахме много преживявания това лято на Рила. Аз прекарах 57 дена там.

Така например обедите започваха от 12 ч. до 1 ч., 1.30-2 ч. след обед. Решихме да сложим надпис на магазина, че ще бъде затворен от 1.30 до 2.30 ч. след обед, за да можим и ние, които работим в магазина да се нахраним спокойно. В магазина работехме с брат Васил Константинов, брат Колю Йорданов и аз. И да дойде някой през това време, никой няма да става и обслужва, все едно, че няма човек. Обаче какво стана, сядаме да се храним и идва някой брат и сестра и започват: най-напред - брат Гради, брат Гради, брат Гради. Аз си мълча. След това почват да викам брат Васил. И той си мълчи. След това като извикат: брат Колю, той веднага а готов да стане. Казвам му: „Абе нали ти казах да мълчиш, сега ще ти шийна един шамар“. Изляза от махгазина и започна да говоря с брата или сестрата. Имах един случай с един брат Милан - учител от Кръклене. Викам му: „Абе, брат Милан, от сутринта съм станал толкова рано, сега ни оставете да обядваме. Вие обядвахте, починахте, нали? Пък ако толкова искаш, ето мястото е свободно, ела и почни ти да работиш“. Той си отива, разсърди се, Бог светлина да му даде. След обед, така поиздокарал се малко идва към магазина. Спря на десетина крачки, гледа, прави, струва, обаче стои. Викам си, брат Милан иска да ме замести, обаче не идва, умува... Втори случай имах. Гледам сестра Мечева - майката идва към магазина. Викам: „Вие поне, сестра Мечева, разберете, толкова време сме тука, ние сме преуморени“. И тя си отиде. След обед гледам, ама никога не бях я виждал така пременена с една хубава рокля с бели точки, идва право в магазина и първата й работа беше да се извини. Стана ми толкова мила. Тя беше първата и последна може би, но много силно се запечати в съзнанието ми. Да не казвам за сестра Цанка Екимова. Аз я познавах по гласа и не й обръщах никакво внимание. Тя ходеше по цял ден по скалите и тъкмо когато трябва да се храним, тогава ще дойде.

Ще кажа и за майка ми Мария. Тя много ми се сърдеше, Бог светлина да й даде. Като го разправям това нещо, а аз го разправях затова, защото понякога човек сам на себе си не може да угоди, камо ли на други. Идва мама, оставя парите и вика:“ Дай ми един хляб“. А магазина беше така, че имаше една обща маса с един капак, който се отваряше и се влизаше при продавача и в склада на магазина, а пък братята и сестрите стоят така отстрани. Аз влизам и вземам един хляб, разбира се, като на майка си избрах най-хубавия. Като го сложих пред нея на масата, тя го гледа, гледа и мене и вика: „Ти даваш на всички толкова хубав хляб, а на мен какъв хляб ми даде“. Аз я погледнах така и й казвам: „Мамо“, отворих капака, „влез в магазина и си избери един хляб, който намериш за добре“. Тя ме погледна така, влезе, поседя малко, аз я почаках. По едно време излиза, но не носи никакъв хляб. Викам й: „Мамо, защо не си взема друг хляб?“ „Ами, синко, по-хубав хляб от тоя, който ти ми даде няма.“ И така си взема хляба и си тръгна. Казах й: „Можеш ли да помислиш, че ще имам хубав хляб пък на теб ще дам най- лошия?“ А пък те бяха останали само няколко хляба...

Веднъж дойде една сестра и ми казва: „Колко пари ти плащат като работиш тука сега?“ Аз отговорих: „Колко мислиш?“ Тя каза някаква сума. Викам: „Сестра, ако искам да работя за толкова пари, като отида в града за десет дена ще ги изкарам тия пари и ще дойда тук като вас да ходя на разходка по езерата и т.н. Знайте, че никакви пари не взимаме“.

Ние с брат Колю се хранехме от стола, нали, от магазина си вземахме каквото ни трябва, а брат Васил, Бог светлина да му даде, като трябва да си купи един хляб, извади си парите, сложи ги на масата и си взема един хляб. Трябва ли му сирене, същото прави. Нито веднъж не го забелязах да вземе нещо без да си го плати. Той вземаше пенсия. Ние обаче с Колю като не работим, няма от къде да вземем.

Мина известно време след като бях взел капаците от сестра Балтова и си разменихме любезности, Учителят също беше между нас. По едно време сестра Балтова каза, че била изгубила едно плетиво с едно бяло кълбо и ме помоли, да съобщя когато обядваме. Аз изпълнявах и тая задача на кехая, глашатай. Кехаята тръгва, например из селото и вика, че еди кой си е пристигнал и пр, и пр. Та всички се хранят, храни се и Учителят и аз викам: „Братя и сестри, сестра Балтова си е изгубила едно плетиво, който го е намерил да го донесе при мен, да й го дам. Впрочем, то плетивото е при мен, но сестра Балтова като й вземах капаците ме нарече диктатор, Хитлер и че ще ми скъса нишката с Невидимия свят, и понеже тя го е направила това нещо, много я моля, да дойде лично, да си получи плетивото и да ми върже нишката с Невидимия свят“. В това време Учителят, аз съм Го гледал някой път на вечеря, например някой брат-хуморист разправи нещо смешно и Той като започне да се смее, просто сълзите му текат така. Така и сега Учителят се смееше през сълзи. Веднъж брат Тодор Михайлов изпя песента „Вечер, сутрин“, но така както я чул да я пеят на някакво село. Те пеели: „Вечер, сутрин, оти не дойде...“ Учителят също се смял през сълзи. За сведение, не съм чул Учителят да се смее с глас, но често се смееше със сълзи на очите. Та, братя и сестри, имам и преживелици и от тоя род.

Много силно впечатление ми е правила сестра Аня Тодорова, сестрата на сестра Паша. Тя беше учителка. Друго правеше или не, но като станеше сутрин, другите отидат някъде, на гимнастика, разходки правят, а тя, Господ светлина да й даде, като вземе една лопатка и една метлика и като тръгне от кухнята до клозетите, защото има ги и такива, кой къде сварил, ходил, щапал, правил, струвал. Понеже Учителят държеше много да се поддържа чистота, тя с часове се занимаваше с тая работа и беше много хубав човек.

Имаше между другите и едно семейство - брат и сестра Тричкови. Братът беше художник и се казваше Иван Тричков. Той обичаше да рисува. По цял ден ходи и рисува. И понеже сутрин излизаше рано и вечер се връща и идва в магазина, да си вземе някои провизии, плодове, домати или друго, обаче няма, свършили се. Докато беше сестрата на езерата, тя пазаруваше. Но тя си беше отишла и той като дойде често пъти не намира нищо. Викам му: „Абе, брат Тричков, остави една бележка когато искаш нещо, да ти заделя - картофи, зарзават, плодове“. Някой път търсеше кисело мляко. „Кажи ми какво ти трябва, за да ти оставя.“ „Е, наистина, много хубава идея“, казва, и ми остави една торбичка, та аз като дойдат продуктите, веднага му заделя каквото му трябва и той като дойде, получи си ги, плати си и си отиде. Този случай го разправям, понеже той нарисува веднъж една хубава картина от Молитвения връх с поглед към Говедарци и първите борчета, които са от Молитвения връх надолу, в скалите. Той ги беше нарисувал и ми я подари. Та имам един много хубав спомен от брат Иван Тричков.

През време на лагеруването 1939 г. имахме много чужденци в лагера - от Латвия, от Естония, от Югославия, от Франция, от Америка, изобщо много гости. По едно време, нали Хитлер обяви война на французите. Нашите приятели от Франция бяха много обезпокоени от това нещо. Учителят ги успокояваше. По едно време се завърнахме в София, французите още бяха в България. Учителят им разправя някои работи. Един ден аз се разхождах по поляната където играехме Паневритмия. Гледам, Учителят идва, целувам Му ръка и Той ме гледа така: „Видя ли, рекох, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ По-рано аз исках да отида в Белгия. Учителят ми каза: „Не трябва да отиваш в Белгия“. А сега ми казва: „Видя ли, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ Аз разбира се знаех, че е обявена война, но подробности не знаех и не се замислях, защо Учителят не ме пусна да ида в Белгия, а то имаше връзка с войната.

През време на летуването на Рила 1939 г. там беше и брат Петър Пампоров, известен есперантист, който с „езика“ обиколи света. Той беше и преподавател и оратор и разпространител на Учението на Учителя. Името Пампорово е прякор на дядото на брат Пампоров. Той като тръгвал с конете и катърите от Смолян за Цариград или други турски градове надолу, толкова коне и катъри имал, че турците му изкарали прякор „Пампор“, което значи на турски влак. Той понеже бил много богат купил тая местност около Смолян, именно Пампорово, където косял сено за конете си. Оттам и брат Пампоров носи своето име.