3. СИЛАТА НА ВЯРАТА

След това през 1939 г. отново заболях. То не е болест, но менструация ми идваше на 10 дена, на 15 дена и така много отслабнах. И се чудим какво да правим, а мъжът ми вика: „Освен при Учителя да отидем". И решихме да отидем, взема си той пет дена отпуска и тръгнахме, обаче Учителят го няма. Срещнахме две сестри, които отиват на Рила от Ямбол. И като отидохме в София на Изгрева казаха едни, че в сряда ще се върне, други казват в неделя. Обаче никой не знае положително. А ние нямахме време да чакаме. И в туй време идва един дълъг рейс и спря на Изгрева на празното място там. И мъжът ми попита: „Къде отива тоя рейс?" „На езерата, да взема чужденците." Тогава имаше от няколко страни чужденци. И ние сега можем да отидем, но как да отидем, когато аз съм с висок ток, с бяла шантунгена рокля само за града, за Изгрева съм и също и мъжът ми е облечен в костюм. Добре, но видях една наша сестра близка от Ямбол, която имаше къща на Изгрева. „Аз ще ви дам дрехи." И ми даде обувки, дрехи и на мъжът ми и тръгнахме. Качихме се на рейса и заминахме. Стигнахме вечерта, както и да е, сутринта Учителят не отиде на изгрев на Молитвения връх, а на по-низкото място, сега там е кухнята им, там спря да говори и аз като Го видях най-напред, нали 10 години не съм Го видяла, ми се видя толкова освежен, подмладен и толкова така хубав и веднага като ми рукнаха сълзи. Притеснявах се, аз бях много стеснителна и как ще кажа на Учителя болката ми - не е на ръка, нито на крак. Да кажа: „Учителю, тук ме боли", да му покажа, много се стеснявах. И когато отидох да Му целувам ръка, като рукнаха сълзи от мене, течат така в изобилие и наведох се да Му целувам ръка и: „Учителю, страдам!" Само това проговорих, нищо не можах повече да кажа. Само слушам, цялата съм в слух, какво ще ми каже, да го изпълня. Учителят каза: „Рекох, вяра, вяра и само вяра. За предпочитане е реките да текат, отколкото да спрат". И аз вече разбрах, че Учителят ми схвана мисълта и това беше. После отидохме на беседата. Превеждаше една сестра от Бургас, казваше се Елена Каназирева, защото французите слушаха, пък Учителят говореше нали на български. И така мина беседата сутрешната, мина 10 часа. Към 2 часа обядвахме. Учителят организира екскурзия до Урдините езера. И всички чужденци, българи, всички отиват. И аз като чух, още не сме обядвали. И викам на мъжа ми: „Аз тръгвам с Учителя". „Абе чакай да се нахраним, ще ги настигнем." „Не, не, веднъж ми се е отдало случай да отида с Учителя на екскурзия. Тръгвам веднага с Него, по стъпките Му." И отидох, спуснах се по пътеката надолу и отидох. И когато стигнахме до езерото там накрая откъдето се тръгва вече за нагоре за Бебрека, заварих ги тъкмо вече се бяха събрали. Като тръгнаха сега, мен ми прави впечатление, че върви с Учителя един млад, хубав човек и все задава въпроси на Учителя и Учителя така охотно му отговаря. Но Той върви и стръмно да е и каквото да е Учителят върви по пътеката, а той отстрани от лявата Му страна и непрекъснато задава въпроси и след туй научих, че този брат бил Методи Константинов. И отидохме на екскурзията, правиха снимки. Имаше от гр. Рига една сестра Елена, подписваше се на скалите „Елена-Рига" и така мина екскурзията, върнахме се. Аз мислех, че като си отида ще оздравея, а то веднага оздравях. То в същия момент станало оздравяването ми. И като да е, сестрата каза на Учителя: „Учителю, всички, които са идвали тука все дъжд ги е валяло, все бани правели един вид, окъпани идвали, пък нас само една лека росичка така ни зарося малко, нямаше голям дъжд". А Учителят казва: „Рекох, къпаните нямат нужда от баня!" Това беше 1939 г. за излекуването ми.