Нали семейството и дома, в който влезнах като булка бе многолюдно и шарено, затова имаше всичко по нещо, което го имаше и в света. Каквото имаше в света, такова имаше и при нас - борби, жестока арена на човешки амбиции и какво ли не още. Но се случи и нещо друго съвсем неочаквано. Мъжът ми Юрдан имаше брат, който бе също женен и изведнъж жена му реши да отиде на гости при роднините си в гр. Търново. Трябваше да. я придружава някой, защото тогава не се пущаха сами жени да пътуват по влакове и да посещават чужди градове, та те не допускаха жените си да се разхождат сами в град като Габрово, а камо ли да пусне някой жена си да пътува свободно. Това бе изключено, затова етърва ми се обърна към мен и ме покани да я придружа. Точно в тези дни беше месец август, знаех че Братството и Учителя са на събора в Търново. Бях получила вест от брат ми Борис, който бе на събора. Аз очаквах този момент с трепет и постоянно бях в молитва, да ми се отвори пътя за среща с Учителя. Ето молитвата ми се прие, получих отговор чрез нея и пътя ми се отвори чрез братовата жена на Юрдан. Какво по-хубаво от това и по-безобидно и напълно естествено - двете братови жени да пътуват за Търново при роднините на едната. Пристигнахме в Търново, аз не познавах града, но знаех само, че Учителят отсяда у Иларионови на ул. „Зеленка" N 28. Успях да се измъкна от роднините на етърва ми и тръгнах да търся адреса в непознатия град, но с молитва на уста. Тука се яви един светъл лъч, който ме водеше и ми показваше пътя и ме заведе в домът на Иларионова. Тях ги нямаше, но в къщата беше Надка, дъщеря им. Тя скочи и веднага поехме за колибата на лозето, там където бе събора. Там намерихме сестра Иларионова, която ме представи на Учителя. Той ме погледна издълбоко и каза: „Един работник!" Аз стоях учудена и изумена от думите Му, които не разбрах. Мислех си, какъв ли е този работник? Учителят долови това и добави: „Изпратиха отгоре и дойде един от работниците". Аз вече разбрах, че съм един от работниците дошли от горе и се успокоих, че и за мен има място в това Братство, защото се усещах, че досега съм захвърлена от Бога и заточена в онзи дом в Габрово. Учителят се приближи до малката масичка, взе една книжка и ми я подаде. Беше беседата „Да се не смущава сърцето ви, вярвайте в Мене". Аз я взех с треперещи ръце.
След това Учителят ме прие на разговор, но аз не си го спомням. Беше говорил на някого в мене, може би на моята душа, но нищо не бе записано в умът ми, беше нарочно изличено. Беше разговор между Бога и човешката душа. Учителят ме остави за обед, на братската трапеза на събора и аз се почувствувах в родна среда. След това си отидох. Това бе последният съборв Търново през 1925 г. Роднините на братовата ми жена не разбраха за отсъствието ми. А етърва ми имаше и друга работа, която трябваше да върши. Накрая и двете се завърнахме доволни в Габрово. Моята молитва бе чута и аз се срещнах с Учителя.
