287. КАК И ЗАЩО СЪМ СЕ РОДИЛА

Л.Т.: Сега, когато още първата ми среща с Учителя брат Христо ме въвежда, аз казвам (Още не ми е казал да седна, още сме прави), целунах Му ръка и Му казах: „Как съжалявам, че по-рано не съм Ви познавала. Щях да избегна много грешки и страдания в моя живот.” А Той каза...

В.К.: Учителят.

Л.Т.: Да. „Не е било време да не сме се познавали. Преди осем хиляди години твоят глас е работил в светилищата и храмовете, като жрица си пяла и като весталка в Моите окултни школи.”

Аз се почудих.

„И дала си обет пред Бога, и си го нарушила. И затова сега бързаш да се върнеш, да не пропуснеш представлението, което сега ще се дава на земята.”

Той за пръв път ме вижда. Той даже позна какво е моето раждане. Моето раждане не е обикновено. Сега може да затворите магнетофона, да Ви кажа.

В.К.: Не искате да го заснема?

Л.Т.: Не искам да го снемете.

В.К.: Добре, затварям. Значи Учителят Ви казал, че ти си вързана по-скоро за Него.

Л.Т.: Значи Той знае даже и за това нещо. „За да не изпуснеш представлението, което ще се дава сега на земята, да не изпуснеш Мене” - това ми каза.

В.К.: Той сега вижда, че майка Ви е била бременна с Вас, че маха гардероба и получава, и пометва, и Вие се раждате.

Л.Т.: И тогава не е имало родилни домове. Баба ме изражда.

Моята баба е прочута в Сливен, тя има една тайна и с нея си замина. Тя лекуваше епилепсия. И когато си замина, всички питаха: „Министър ли погребват?” То файтони, то коли дойдоха на такива хора, които тя ги е лекувала, на погребение. Всички се чудеха: такова погребение не е било.

Аз помня това погребение, щото бях малко момиченце и моята майка ми каза: „Чеденце, ще ти дам, ще ти вържа парички в една кърпичка, ще отидеш при черквата „Свети Димитър”, на площада. И там има много файтончета. Ти ще спреш и ще кажеш: „Чичко, на ти парички и ме заведи, там пише адреса.”

И ме заведе при баба, при нейната майка. Точно това направих. Баба беше вече облечена, готова и се качихме на файтона и я докарах при мама.

Тогава беше военно положение. И на другата сутрин баба не става от леглото. И седнала до стената така и не е в съзнание. А нямаше лекари, всички бяха по фронтовете. Извикахме, в съседство имаше един лекар, който лекуваше само животни, ветеринарен лекар. Той каза, прегледа я: „Крушата чака да падне, не я бутайте, тя така ще си издъхне.”

И на другия ден я погребахме. Тя дойде на гости, за да си замине в нашия дом. Затова Ви казвам, че тя имаше тази тайна да лекува епилепсията. И тя ме е извадила от майка ми.

В.К.: Тя е била баба-акушерка.

Л.Т.: Да. И тя ме е гледала.

Когато баща ми пристига от Виена, й казва на майка ми: „Няма вече да си отида без тебе, много ми липсваш там.” Защото той получи стипендия, държавна, да следва текстилно изкуство в Чехия. .Детето ще го оставиш на майка си.” И тя се съглася. Добре, ама като събрали багажа вечерта и легнали, тя почнала да плаче. Той я попитал защо плаче. „Как ще го оставя това детенце! Без него не тръгвам, върви си сам.” И сутринта, заради моето прибавяне в пътуването, с пет минути закъсня влакът Сливен - Зимница. Защото моят вуйчо отишъл да търси, да прибави на паспорта моето име, а то нямало нужда, щото аз съм била бебенце, малко. Завили малко гащички, пелени в една торба, а целият род в Сливен излезли на гарата да изпращат. Защото тогава да отидеш в странство било рядкост. И закъснял с пет минути влакът, който отива от Сливен до Зимница. И от Зимница вече се качва на големия влак за София.

Майка ми ми казваше, аз имам снимки в Пратера във Виена. Водят ме, добре, ама аз кажа: „Е, е” - да ме вдигнат и краченцата ми се уморяват. И баща ми казвал на майка ми: „Защо го взехме това черепче, казва, виж как ни пречи.”

И тогава имало детски градини и са ме давали сутрин, идваше мадам Фани и плащали на нея да ме заведе, да ме занесе на ръце в такава детска градина. И най-малкото бебенце, което е било в тази градина, съм била аз, защото по-големите момиченца са сядали на клозетчета, а на мене ми даваха гърненце, мъничко.

И когато напущаме вече чужбина и се връщаме в България, те направиха специална снимка, че българчето, в чест на заминаването му, туриха ме учителките до себе си. И, това мама ми го каза, щото аз бях мъничка, и ми подарили възглавничка от пух, че като пътувам, да ми турят главичката върху възглавничка, на мекичко.

И първите ми думи не бяха български. Аз не можех да говоря български, а само немски. Песнички, и сега ги пея даже, помня ги.

И когато майка ми излизаше и оставах при баба в Сливен, аз я дърпах за ръчичка и казвах й на немски, и плачех. А тя не може да ме разбере и малките дечица ни наричаха немци. А после почнах да уча български. Първите ми думи бяха немски.

В.К.: Вие сте свързани с оня народ и с Европа.

Л.Т.: Даже баща ми, когато да ме вдига от земята, да ме вземе, той пушеше. И пада от цигарата, точно тука огън от цигарата и ми изгаря ръчичката. Сега то е чак тука на ръката ми - вижте колко години минаха.

В.К.: Една педя.

Л.Т.: Имам белег, да.

В.К.: От китката е отишло чак горе до лакътя.

Л.Т.: Е то се движи, да. Сега, това не е свързано с Учителя, но важно е, че Учителят всичко знаеше, като че ли е бил. Защо ми го каза, още в първата среща, за помятането на майка ми? Всичко знае.

В.К.: Да.

Л.Т.: Велик Учител, велико нещо. Той ще прочуе България. Поради Него българският народ ще се издигне.