Беше в началото на лятото. Вървях през боровата гора. Валял беше дъждец и въздуха имаше дъх на балсам. Такова хармонично съчетание на условия, време и живот, че не ти се иска да свърши пътят през гората!
Спрях се пред една полянка - оттам се чуваше шум: пляскане на криле, птиче подсвиркване. Приближих се предпазливо. Видях сцена, която ме учуди. Дотогава си мислех, че катеричките не са приятели, че птичките би трябвало да се страхуват от тях, но сега видях друго: околовръст на полянката по клонките на дърветата, бяха накацали десетина пойни косчета с жълти човчици, а две катерички тичаха наоколо с грациозни скокове, и като минаваха край всяко косче, то удряше с крилцето си катеричката. Това беше забавна игра, като тази на децата, при това придружена с най-дружелюбни подвиквания и подсвирвания. Малките палавници бяха така увлечени в играта си, че не усетиха моето присъствие.
Колко красота има в живота, непосредствена, естествена! Откъде струи тя в нашия свят? Човек намира и в себе си струя от този красив, безграничен живот. Колко Любов и хармония изпълва всичко! Нечии нежни невидими пръсти безшумно тъкат платното на живота. И колко красиво е то!
Ние казваме: Любовта е майката в природата, която твори и сближава всички.
