Моето запознанство с Петър Филипов стана на Витоша, при една от неделните екскурзии. Излизането на планината се възприемаше като вътрешна потреба, и по идейно убеждение. Осъществяваше се по различен начин и при различен състав. А то бе основното правило, защото човек отива в планината да получи нещо, а не да бъде спътник на човек с който не си хармонира.
С моят приятел Галилей Величков тръгнахме заедно и с автобуса се качихме на Алеко, и от там по онзи път, който отиваше към хижата на Академик.
Там на едно място, възвишено между скалите, огряно от слънцето, закътано от вятъра, беше орловото гнездо на Петър Филипов. Това беше на местността „Купена". След два часа пристигнахме там, и аз бях приет като гост. Аз бях посрещнат с чай и сладкиш, и със сироп от ягоди. Там бе направено огнище, гореше огън и на един прът поставен напреко на огъня, висеше почернял чайникотчийто чучур излизаше пара. Водата бе донесена от един извор, а чаят бе направен от горски билки. А сладкишите! Тук за пръв път съм опитвал какво означава сладкарско майсторство. Той беше сладкар по професия, една от първите му професии. И по-късно на Рила съм ял от неговите сладкиши. Наблюдавал съм как жените посягаха към тези сладкиши, как ги вкусваха, как се поглеждаха усмихнато, поклащаха с глава, възхищаваха се и благодареха. В мое присъствие те не питаха как се създаваха тези лакомства, защото беше смешно да се пита за неща, които едва ли някой можеше да ги направи. Ех, тези сладкиши още се топят в устата ми! Ами онзи сироп от ягоди, които растяха в неговата градина! Едно е да расте, друго е да го отглеждаш и трето е да го приготвиш на сироп. А още по-важно бе, как ще го поднесеш. Петър умееше тези неща.
Та аз бях поканен като официален гост, беше ми показано мястото, където да седна. Петър ми обърна внимание на някои неща в неговия Бивак. Оглеждах се и запомних всичко. Тук бяха 5-6 човека близки, с които се подвизаваше заедно. За всички останали аз бях младеж, бях към 30 години и минавах за един любопитен човек. След като изпихме чая и вкусихме от всички лакомства, тогава седнаха на едно специално направено място, и Петър извади една беседа от Учителя и започна да чете една лекция. Обикновено аз трудно можех да издържа някой да ми чете беседа от Учителя, и аз да слушам. Причината бе, че когато някой четеше Словото на Учителя, той го прекарваше през неговата личност и индивидуалност и то се пречупваше през него, и това, което излизаше от устата му не беше вече Слово на Учителя. В това нещо се убеждавах винаги, защото изучаването на Словото е строго лично и строго индивидуално и зависи от големината на светлината, с която борави неговото съзнание. Но за всеки човек е строго определено кога ще се срещне със Словото на Учителя. Лекцията свърши, и след това Петър ми обърна внимание дали съм запомнил най-важната мисъл на Учителя. А тя беше: „Обективната изява на Бога, това е природата." Петър искаше да ми насочи вниманието, че най-важното е да се търси личния и индивидуален подход на нещата, за да станат разбираеми. По-късно в разговора ни споделих с Петър, че не мога да слушам друг четец да ми чете Словото на Учителя. Той каза: „Много правилно си отсъдил. Но чрез Словото на Учителя търсим път да се обединяваме." С това се съгласих.
Тогава го помолих да ми разкаже някоя опитност с Учителя. Не знам как и защо ми разказа следния случай: когато живял в Русе и работил там, в една от срещите си с Учителя,му донесъл кафе в една кутия. Но в тази кутия по-рано имало сложено ванилия. Прехвърлил ванилията, освободил кутията и сложил вътре кафето. Но положително дъха на ванилията останал в кутията и се предал на кафето. Учителят приел кафето. В една от следващите срещи, когато го видял, Учителят Се усмихнал и казал: „Кафето бе много хубаво!" Петър вдигнал очи, а Учителят продължил: „Дъхът на ванилията го беше разкрасила." Петър се чуди, защото преди това той е бил измил кутията, изсушил добре и не е трябвало да има друг дъх, и то на ванилия. Учителят Се усмихнал: „Е, то дъхът е живот на съществата, които са се вградили във ванилията."
Петър се усмихва, поглежда ме дали му харесвам опитността. Тя не ми направи никакво впечатление, защото аз в онзи период търсех и исках космически опитности с Учителя, и само това ме задоволяваше. Но тази опитност запомних, за да ми послужи за нещо и оставих да отлежи както отлежава младо вино. Та малките величини съграждат живота и го държат. Изгубим ли ги, губим онова, което в нас ни държи, крепи и ни води. А запазим ли ги, то ги съхраняваме за вечни времена.
Така се случи, че това бе единствената опитност на Петър с Учителя, която той ми разказа. А той можеше да ми разкаже стотици такива. Но все отлагаше, и накрая си замина без да ги разкаже някому, който да ги запише. А този, който ги записваше, бях аз. Не ги записах, защото той отказа да ги разкаже.
Ето какво значи да съхраниш най-малкото, което имаш. Това го направих.
