Сега е пролет. Слънцето пътува все по на север и всяка сутрин срещам първия лъч на различно място. Моите очи грабват всичката нежност на предутринната заря и всичкото великолепие на първия слънчев лъч.
Вдишвам дълбоко свежия хлад на ранното утро и неизброимите трептения на изгрева отекват в душата ми. Вслушвам се в хармонията на новия ден и в сърцето ми прониква чистата мелодия на позната песен. Животът е бликнал вече, пролетта шествува навред, всичко цъфти и благоухае край мен. На потоци слънцето изпраща своите дарове, пои и възраства всичко що е посадено от майсторска ръка.
Гледам на юг и на север. Белеят ли се още върховете на нашите планини? Качвам се хей там на високата поляна ширнала се като мека и топла длан край чистия поток и гледам нататък, където на вълни се реят белите облаци и чакам да уловя дирята на рилските върхове. Пролет е вече. Топят ли се снеговете по твоята мощна снага, Рила? Освободени ли са пътеките към твоя приказен свят? Шумят ли твоите потоци и чупят ли ледовете на твоите езера? Може ли да се пътува по тебе - Рила, наша свидна радост?... Ето, копнея вече за теб и тези сутрин някой запя край мен “Мусала.” Трепна нещо тогаз. Колко ми трябва на мен... Нещичко ти разказах, нещичко те попитах и накрай тържествено те приветствува моето сърце. Казах бързо и развълнувано: Ах, снегове, разтопете се по-бързо, пригответе пътеките, освободете водите, затоплете рилските поляни и рилските морени. Ние летим вече към вас и към всичко онова, с което ти наша прекрасна и скъпа Рила пълниш нашето сърце. Ах, снегове топете се по-бързо...
