Едно огнище познаваме - мое от бащиния дом, събрал в скутите си голямото семейство. Един проблясък там и една жена, която през всяко утро кладеше огъня...
Огън - дума ли бе само или нещо друго огромно неуловимо, отразяващо краткия миг, когато лумваше искра, а след това ставаше топло и приятно. Историята бележи откриването на огъня - откраднат миг от легендарния герой, прикован на скала, заради подвига да подари на човека огън.
Коя е била първата жена, запалила огнището в своя дом, където чедата й щяха да се радват, растат, живеят.
Всеки помни колко привличаше този фокус, когато навън фучеше снежният вятър и живакът ниско падаше - тогава се пораждаше спор кой да бъде по-близко до тоя извор на топлина, чийто край беше конечен и настъпваше кога по-рано, кога по-късно.
Човек се нуждаеше от този огън запален от жена, който пламтеше от горивните материали, които носеше мъжът.
Думата звучеше някак си хубаво, ала човекът, който мислеше, излиташе далеч от бащинския кът и от запаленото огнище, пътешествуваше с освободената си мисъл и по широките друмища, намираше друга топлина - незнайна ръка палеше този огън, който никога не гаснеше. Някой се беше погрижил да подари на човека огнище 1 извор на топлина и светлина и бе освободил човека от грижата да го пали и гаси. Неизвестни бяха горивните материали и всяка сутрин на изток пламваше зора, която се разширяваше, извисяваше и голямото дневно светило изпълваше цялото небе.
Тогава думата наново изплаваше.
Огънят не приличаше на оня, който жената палеше. Този огън беше необикновен, защото не само човекът се ползуваше от него, а целия мир - и всичко, което носеше дихание на живот ожидаше този огън.
Слънцето криеше неизчерпаема сила, щедро разливаща се еднакво за всички, които населяваха земята. Огънятна Слънцето беше най-забележителното явление на земята, защото от него зависеше живота. Слънцето бе извор на живот. Земята би се разрушила, би изчезнала, ако някога Слънцето се отвърне от нея. Вече не ставаха спорове, както в бащиния дом, където мястото около обикновеното огнище винаги биваше тясно за да побере измръзналите през зимния ден.
Спорове при Слънцето - това огромно по размерите си огнище не ставаха. Където и да застане човек можеше да се грее, имаше място за всичко и за всички. Велик момент - когато на земята бе направен този дар. Историята лежи обвита и една свещена тайна сияе - предстоеше да се разкрива, да се разчита, за да се домогне човек до онзи магически ключ, който щеше да го отведе до идеята за Великото. Обикновените можеха да минат със заспали сетива край това явление, то нямаше да буди у тях възвишени емоции и остра нужда да четат езика на символа. Изгревите на Слънцето, както и огромната дейност на светилото не правеше никакво впечатление. Безспир тече част от оная панорама, която не будеше нищо повече от резервоар на блага, чийто ресурси безогледно струваше да се използуват. Човекът не беше дорасъл до онова състояние на тънка чувствителност, чрез което се улавят необикновените неща зад обикновените форми и тези, облечени в чудеса форми не го вълнуват.
Човекът живееше някак си бездушно и ледено студено като чужденец в един свят, който вибрираше живо и му предлагаше серия от богати багри, красота и трепет. Затова е животът. Стигаше до еднообразието, до пустотата, до безсмислието, защото липсваше същественото, което не се стигаше и с най-високия стандарт на живот. Човекът живееше крайно обикновен живот, чийто граници варираха между две измерения, лишен от дълбочина, перспектива. А беше сложно устроен човекът и невъзможно беше да се обърне гръб на тая съществуваща глъбина, което не се задоволяваше само с очевидното, невъзможно беше да се хвърли през прозореца онова, което метафизиците наричаха душевност. Тя не се задоволяваше с каква да е черта, рецепти, или полемики, теориите никак, а най-малко с желанията на заинтересованите да сведат всичко до материалистическите сентенции. Всичките опити в това направление отиваха напусто. Една цяла цивилизация можеше да стигне неминуемо до оная анемия, която осакатяваше човека и бавно го разрушаваше.
Трагедията започваше от огъня. Обикновеният огън от огнището, който ни даваше слаба идея за топлина, за да се стигне след това до голямата идея на Слънцето, чиято топлина и светлина неудържимо твореше и поддържаше живота.
Този огън - тая неизследвана и непозната енергия, чийто калории бяха неизброими. Имаше нещо импозантно, огромно по своите мащаби. През вековете човекът щеше да пее хвалебствени песни и култа на разни чудеса да се превърнат едва ли не на религия.
Но нека оставим всичко настрана, нека не спорим и не повтаряме всичко около това дневно светило.
Идеята остава недокосната. Всичко е там и символичните знаци светят. Един необикновен свят се разкрива, блести и сияе, докосвайки 3 1/2 милиарда живи същества и още толкова от други царства, а цялата Вселена с неизброимите галактики и неизброимите живи същества на нея.
Беше важен той и човекът тръгнал от бащиния си дом, на път към широкия свят, спре се някъде да огледа безкрайността, за да каже какво значи това, какво се крие зад тия знаци и накрая непременно щеше да зададе последния си въпрос. Зад буен огън. На човека му беше нужна и топлината разливаща се от огнището, въпиюща нужда имаше от огъня на Слънцето, ала имаше нещо по-необходимо, още по-нужно - този път не за тялото, а за душата.
Тя имаше нужда от огън. Слънцето тогава кротко щеше да му разкрие живата история на огъня, неговите превъплъщения, неговия живот и безкрайния извървян път щеше да блесне.
Не се живее без Слънце! Не се живее без Любовта!
Едно Слънце сияеше безспир. Грееха меки, топли, животворящи бяха тия лъчи, приличаха по нещо на ония, които изтичаха от ръцете и очите на майката, на бащата, на приятеля, на добрата жена, ала бяха нещо още повече, защото те бяха като нестихващи потоци на обич, извираща от Великата Реалност на Битието.
Идеята за Бога ухаеше като узрял плод и човекът, жаден за топлина, човек трябваше да я опита, да я преживее, за да намери онова за което душата му през всичкото време е копняла.
Предстои сега да изучава не вече огъня на обикновеното човешко огнище, не и това на Слънцето, а този на Любовта на Великата Реалност. Човек още не е стъпил до оная област, където всичко функционира в светлината. Човек не е опитал още магическите свойства на тази Любов, която носи за човека здраве, сила, красота, любов, на чийто лъчи човек може да преживее най-големите радости на земята.
“Този Божествен огън, казва Учителят, не издава никакъв спор, никакви недоразумения и никакви противоречия между хората.”
Великите приятели на човека затова идват на земята, да запалят този огън, да го запазят, за да не се задуши и разруши, а за да живее и развива. Такава беше мисълта на Христа - “За да преживее човек този огън, изисква се чистота”.
“Препоръчваме Любовта като животворящ огън. Препоръчваме я като начин на живота, като начин на здравето, на щастието, на богатството, на всички блага”. Учителят
Казва Учителят: “От нищо друго и както никога досега не се нуждаеше човек, както от огъня на Любовта”.
