една от ония - слънчеви, светящи - близо половин век оттогава... Тази лятна нощ, това връщане от клас, през този вечерен час - притихнал бе града и скъдана светлината бе - София тогава!...
Една школа - Един Учител - група ученици след лекция връщат се на Изгрева.
Тръгнали са пеш, тръгнали сме след Него и вървим по улици - : слабо осветлени - навлизаме в голямата градина. Посрещна ни ароматния въздух, нощната свежест ни гали и дъха на цъфнали липи... Романтиката ни понесе, носени сме на криле, летяхме ние към една съкровена мечта.
Учениците следваха Учителя си - равномерна и твърда стъпка и бе щастие да вървиш все така през тази нощ, безгрижни в младостта, покъртени от чудото, разгънало се пред нас в безброй светлини.
Един извор бълбукаше, ненаситно пиехме от нектара на мъдростта.
Връщане от клас; по безлюдни, тихи улици - от Оборище до Опълченска от Оборище до Изгрева
Изгрева - поляната - ухаеха тревите - гушеха се борчетата там. Изгрева незастроен, Изгрева чист - една безбрежност тиха като море с нежния шепот на меката нощ...
Тая нощ - безлунна, звездна - стволите, цветята и главната алея - останала след нас...
Пред тебе е нощта, неравните пътеки нагоре... Коя ли води до Изгрева?... Не знаеш - ала вървиш сигурно, един младеж взел преднина е големи крачки тръгна начело и проправя уверено пътя към Изгрева.
И алеята, виждаш я, виждаш я до днес и големите стъпки - твърдите стъпки - уверени и леки и Той с нас... Тръгнали сме към Изгрева от Оборище след клас, прибираме се на Изгрева.
Чакат ни - незастроени къщички, палатки направени просто, една обширна поляна, електричество няма още, нито вода, а ти се струва, че си в рай - един свят вълшебен, приказен.
Дали, защото си млад, дали, защото след Него вървиш, дали, защото си бил на школа и си слушал, слушал.... Дали, дали - днес може да се отговори на хиляди “дали” и “защо”...
Защото си на Изгрева, където е Той и ти знаеш това, виждаш, усещаш го - живата реалност те докосва вълнува, отнася те...
Великото се бе сбъднало - епохата, времето- нашето всекидневие бавно и внушително се позлатяваше. и всичко шумеше и пееше, тържествуваше - трептеше въздуха - светлината като пеещи водопади изливаше се на вълни. Щедро бе всичко, а ние, ние се носехме като лодка смело, уверено, безгрижно по житейското море.
Имахме всичко, бяхме богати пред нас един океан - преливащ от бисери.
Тогава тая и много школни вечери - Оборище Опълченска - Оборище с първия ни салон - Изгрева и тази алея, неравна, нагорна, извиваща се днес край обсерваторията... Тя пее и разказва за нещо неповторимо - вдълбано като гранит в историята българска - история световна.
Алеята, алеята, запазила частичка от звездната хубост на нощите, от устрема на ученика, от младежката жар, от голямата радост посетила Земята през нашето време и най-вече, най-вече от присъствието на Големия Приятел - повел нашата младост към Изгрева - към Изгрева - оня Изгрев недосегаем - недостижим, недокоснат в света на вечните ценности.
