Тревогата тръгна по Изгрева, навлезе във всяка къща и докосна всяко сърце. Този път не се касаеше до материални неща - пари, имот, книги -беседи. Сега думата беше за терен, за земя. Историята за нас води началото си от декември 1944 година, когато трябваше да се реши въпроса около последната грижа след онзи тежък час за нас. Мястото, където трябваше да се положи тялото на Учителя ни. Къде?... Единственият човек, който можеше да разреши този въпрос беше Георги Димитров, който познаваше Учителя още по времето, когато били в близко съседство на “Опълченска” 66. Ала той по това време не беше в България, а в Москва. И тъкмо по това време телеграфните съобщения не функционираха вследствие някакво атмосферна депресия. Нямаше време 1 всичко беше спешно, сгъстено, тревожно. Но ето, че се случи нещо, просто невероятно, което не можеше да не се отбележи - един кратък като светкавица промеждутък от време, няколко минути или секунди, когато по кабела безпрепятствено тръгна молбата до него и разрешението веднага се получи по обратния път - положително. Беше желание на всички - Изгрева да даде последно убежище. Така и стана.
На Изгрева, в градината, под една лозница бе определено мястото, тая голямата градина с лице към Витоша и слънцето, което я огряваше почти през целия ден. Всичко стана тогава, както трябваше, както искаха всички и малко по-късно една елипса отлята, издялана от нашите приятели и една окръжност в която бе вплетен пентограмата - емблемата на Братството с мистичното мото: “В изпълнение волята на Бога е силата на човешката душа."
Учителят... Един извървян път близо едно столетие, българин по националност, интернационалист по убеждение, приятел на всичките народи в една земя, която се разкъсваше от националистически борби. България благоволи в лицето на съществуващата власт начело на Георги Димитров, който недвусмислено беше се изказал - той познаваше Учителя и хората на Учителя: “Те са добри хора не ги закачайте.” И мястото от няколко квадратни метра бе отредено в една градина от седем квадратни метра, притежание на Братството, с овощни и ягодови насаждения, грижливо гледани от бате Ради. Там един скромен кът. потънал в абсолютна тишина, с аромата на цъфтящите дървета, босилек и лавандула, с една скромна лозница виеща се над елипсата. Това бе мястото с което бяхме свързани всички, които бяха свързани с Него, обичаха и тачеха и се наричаха Негови ученици.
Би могло много да се каже около това събитие, този път ние ще кажем онова, което се случи през тези февруарски и мартенски дни на 1969 година. Десет години преди тази дата цялата тази градинска площ, целия Изгрев изобщо с всичките недвижими имоти беше одържавена. Повече от десет години тези места някога цветущи градини, сега лежаха занемарени. На есен идваха да берат плодовете, напролет черешите. Обикновеният човешки морал и ред бяха навлезли грубо и тъпчеха и не друго, а ония принципи, които започваха живо да функционират именно от тия градини. Те имаха минало и история, които не се забравят и които ще бъдат отбелязани и изразени по много начини. Някога тези места бяха голи площи без нито едно дръвче или цветенце. Приятелите от цяла България се бяха погрижили да изпратят най-хубавите сортове фиданки. Това вече е отразено другаде и Изгрева бавно, ала внушително се устройваше, разкрасяваше, хубавееше. Тази градина заема особено място в живота на Братството, беше като символ на възпитание и превъзпитание, като опитно поле за култивиране на човешки добродетели. Но това е история, формите тогава бавно се изпълваха със съдържание. Безшумно се изграждаше човека, не чрез сухи поучения, а чрез животрептящи начинания в материалния живот, където те особено светеха и премного говореха на човека. Градината би трябвало да се превърне като място за поклонение - говорящ паметник, където лежаха знаците на едно минало, което никога нямаше да се превърне на минало. Мислите, идеите ни обгръщаха от всяко кътче на Изгрева. Идеално подреден, Изгрева приличаше на светещо украшение върху лицето на нашата земя, като спокойно пристанище през нашето бурно столетие, щеше да зарадва и утеши не едно сърце. Нищо не ще бъде в състояние да обезцени това място, да го обезличи - Елипсата и лозницата на нея, нямаше да престане да говори и разказва за живота преминал тук. Много неща се случиха тогава, много неща имаха да се случват още а колко много за разказване...
Дните през тази пролет също ще си останат паметни като израз на едно грубо издевателство, което още продължаваше над Него задочно. Беше дошъл един юрисконсулт от Комитета на верите да съобщи, че трябвало учениците на Учителя да дадат писмено съгласие, че са готови да преместят тялото от градината, за да се освободи терена, нужен за построяването на Японската легация. Братството в лицето на някои е вече уведомено и тревогата плъзна. Всичко се предава устно. Тогава на сцената излиза жената на Антов. Тя се промъква в цялата постановка, приела устната заповед като абсолютна, която трябва да се изпълни, тя тръгна да “помогне" на Братството да търси място в гората подходящо за целта, защото Комитетът на верите е готов да отстъпи, каквото място си изберат в гората. Да това било милост и жената - невзрачната личност излиза на предна линия и търси подходящия “терен”.
Трябват само няколко квадратни метра, не повече.
България ли е това?... Прием на Учителя ли е това, Комуто Народната власт веднъж вече бе отредила мястото? И тази жена с присъщата си тъпота се заема да направи тази услуга. Все ще се намери подходящо място.
Завесата обаче не пада и действието не приключва тук - ходовете са неизвестни, докъде стига лъжата и истината, никой не знае, какво се цели с това също неизвестно, ала ето, че България се надига - тя щеше винаги да се надига срещу неправдата, насилието и лъжата. Учениците са на крак, Изгрева е в тревога, бушува като развълнувано море, шуми като сърдит кошер, оскърбени са Неговите хора, разтревожени са Неговите приятели, не само от Изгрева, София, но и от цялата страна. Събират се да решат, събират се в една къща и започват да се съвещават, не какво да правят, а как да го направят, как да кажат меко и твърдо своето решително: Не. На среща е цялата власт, а хората на Учителя са шепа без никакви права и влияние, никакви оръжия с които да се борят, освен своя пламък - те и не обичат борбата. С тоя пламък написва се възражението. През какви перипетии се мина, докато се стигне до последната редакция, която представлява едно цялостно и внушително потвърждение на строгата принципна линия на Братството - тя никога нямаше да бъде погазена, или изкривена. А другите да правят каквото искат. Подписано е обръщението, молбата от 90 души. Изпратена до главната инстанция на властта. В заключение е казано: Това място не го даваме, съгласно решението на Правителството от 1944 година. То да си остане неприкосновено, като историческа ценност на един народ. Братствата от провинцията по същия начин изпращат своите молби. Между другото в молбата на Бургаското братство четем: “В Бургас има паметна плоча за Ламартин, само за това, че някога той е минал през Бургас”. На крак са и ония, които по време на съпротивата са взели живо участие като ятаци. Документите няма да ги поместваме тук, ние не пишем история, нека тя се погрижи един ден за всичко. От целия този отпор, който Братството даде, може да се види и разбере, колко дълбоко бяха накърнени чувствата на учениците, успели да преценят значението и голямата цена на Неговото дело от една страна и обидата премесена с горчивина, която се нанася на всички. Събитията се развиха бързо и отговора не закъсня. Законопроектът за запазване на националните паметници беше станал закон и комитета на Верите побърза да отговори и задоволи повика на учениците, като подчерта, че се остават за сега недокоснати двата декара земя, два декара... Оспорен терен, даден по милост на най-богатия посетил някога България. Но това бъдещето, което беше Негово, щеше да отчете. Елипсата, лозницата и цветните насаждения си останаха небутнати.
Успокоиха ли са Неговите ученици?
Не, не се успокоиха. Защо? И това не е нужно да се каже. Приключи един жалък спектакъл. Какъв ще бъде следващия, беше неизвестно. Сега вече завесата падна и февруарските дни са минало, но това далеч не значи, че действието около Елипсата, около Изгрева, около нас приключи. Случи се само едно - тишината около мястото си остана нерушима, мотото блестеше, слънцето заливаше мястото с обилна светлина и топлина, Витоша царствена при богата видимост изглеждаше от тук великолепна. Под лозницата можехме още да застанем в тихо съзерцание и проникновена молитва. Ние вече почти нямахме нищо в тоя преходен и материален свят и не скърбяхме за това, защото знаехме, дълбоко бяхме го преживяли - Великото започва отвътре навън; прекрасното се ражда в глъбините на духовната същина на човека, а истинските богатства представляват изработените добродетели на човека, които единствено му дават право да носи с достойнство званието си - човек. Изгрева беше символ и идея и блясъка му никога нямаше да помръкне.
