Животът на ученика се характеризира с неговата неутолима жажда към учение, познание, откриване на тайни, обогатяване със знания, откриване на истината. Забележителен момент, когато след дълго и мъчително пътуване по безводна пустиня, най-после човек стига до цветущия оазис, където прохладата и свежестта на обилните изворни води утоляват неговата жажда и поглъщат теготата на дългия уморителен път. Процесът, който става дълбоко в душата на ученика прилича на зазоряване - истинският живот започва. Най-после той е попаднал в свят за който е копнял, намерил е Учителя си и се къпе в светлината на Неговото Слово. Ученичеството е най-богатия и най-смисления живот. Дните се превръщат на верига от нови открития, които насищат глада, хранят сърцето и ума, обновяват неговите мисли и чувства и го карат да върви напред. Красив е живота на ученика, пролетта на един живот, когато небето над него се синее, цветята цъфтят. Основният тон в живота му.е търсенето, откриването, разбирането и прилагането на новото в ежедневния живот. Отношението към истината определя неговото правилно развитие. Любовта му към истината определя отношението към Неговия Учител. Истината е атмосфера, която поддържа тези отношения. За истината ученикът слуша непрестанно. Истината не може да се учи, да се изследва, да се доказва, тя може само да се живее. По външен път никой не е в състояние да му я предаде, ученикът сам трябва да стигне до нея и да я опита. В никоя школа не може да се учи закона на истината, ако в сърцето на човека не пламти нейния факел. Както никой не може да научи ученикът, как да се моли, така също никой не може да го научи как да застане пред лицето на истината и как да се обходи с нея. Това ще определи неговото отношение и към Учителя си. Ученикът трябва да знае, как да застане пред Неговото лице. Трябва да знае, какво да говори, какво да иска, какво да мисли през този свещен момент, какво да чувствува. Все едно, че се намира пред горящата къпина. Трябва да знае, как да пристъпва и как да застане. Никъде и никой няма да предаде урок и да го научи, как да направи това - няма правила, няма указания, единственото нещо на което никой Учител няма да го научи; ученикът сам трябва да знае, не притежава ли това изкуство все едно, че няма свободна карта, която го прави ученик. Това е искрата, която тлее в него, плод на неговите усилия, нестихващия копнеж да бъде ученик и да долавя през хиляди километри присъствието на Своя Учител, който привлича душата му и го чака. Намирането на Учител е величествен момент от живота му, а заставането му пред Него, слушането на Словото са верига от светещи мигове, чието сияние никога вече няма да помръкне. Ученикът никога не забравя, нека се изразим по-точно винаги помни пред Кого е застанал и добре знае, как трябва да застане и какво да говори, какво да пита. Намирането на Учителя надвишава всичко преживяно в живота по хубост, по блясък, по светлина. То е идването в контакт с Великата Реалност и намиране на най-големите ценности в живота - светлината на мъдростта, топлината на любовта и свободата на истината. Всичко добро, възвишено, благородно, красиво е събрано на едно място. Знанията са като неизчерпаем извор, тайните, които Той владее са неизброими, силата, която притежава е дадена без мярка. Следователно ученикът трябва да знае, как да се обхожда с Него. Моментът е свещен - смирение, почит, благодарност, обич преливат в него и над всичко неговата жажда за светлина и знание, неговото горещо желание да слуша, да вярва, да се надява, да благодари - това го препоръчва като ученик. От такъв ученик се интересува Учителя.
Ученикът се разговаря с Учителя си. Той може да Го попита за нещо някои неща трябва да се доизяснят. Беседата с Учителя е празник за ученика. Тя му доставя радост и светлина, изпълва душата му с мир. Пред лицето на Учителя си ученикът трепти като многострунна арфа, атмосферата която го обгръща е наситена от вибрациите и аурата на Учителя - тя е необикновено светла, хармонична, жива, рядка. Когато се разделя с Учителя си ученикът внимателно носи придобитото, внимава съсъдът със елей да се не разсипе. Идването в контакт с Учителя до някъде може да се оприличи на срещата с най-богатия, най-силния, най-благородния цар, който е готов да ти се притече на помощ с всичките си съкровища и с всичката си власт, които притежава, ако изобщо такъв цар има на земята. Ученикът с чистота на сърцето си може да иска нещо и мигом да го получи, може да пита нещо под давлението на жадната си мисъл и една велика тайна да му се открие, ученикът може да моли за магическа дума или пръчица. Учителят има и сила и власт да задоволи тези желания. Един дълъг миг ученик и Учител се гледат. Зад всяко желание стои една цел. Учителят познава помишленията на сърцето, знае целите зад тях. Не е ученик онзи, който изисква от Учителя си да задоволи обикновените желания, зад които стоят обикновени цели. Не е Учител онзи, който обещава да ги изпълни. Ученикът обаче никога няма да си позволи светотатството да злоупотреби със силата и светлината и любовта на Своя Учител, най-вече с Неговото доверие. Няма сила, която може да го застави да открие някоя тайна, която ще бъде изкористена в последствие. При такива случаи Учителят или мълчи, или ще отговори принципно. Ученикът няма да получи онова, което не е съобразено с истината и с чистотата.
Ученикът трябва да знае как да застане пред Учителя, какво да пита, за какво да пита, какво да иска, какво да говори и как да говори. Хиляди години да стоят някои при нозете на Учителя, ако не знаят, как да стоят и каква да искат, нищо няма да получат и до никакви тайни няма да се домогнат, каквото и да направят, както и да се молят, в техните ръце няма да се сложи магическо оръжие, което един ден ще бъде употребено за лични цели. Зад такова желание не свети копнежа към истината, а личната цел, користното желание за бързо и лесно напредване в пътя на окултизма. Такъв ученик няма представа за последствията от познаването и владеенето на някаква тайна; той не подозира, че известни тайни крият отрова за него, той не може да се справи с нея. Познаването на някои неща могат да му струват скъпо, дори и живота му. Подтикнат от обикновено любопитство, неговите въпроси просто цепят атмосферата, причиняват нараняване на слуховите нерви, нарушават хармонията и звучат заплашително. Защо иска да знае, например кога са паднали ангелите, защо са паднали, защо има зло в света, защо лъжата се шири, защо тази митическа личност наречена Сатана има власт над хората, защо Ева яде от забранения плод, защо Соломон имал триста жени и 600 наложници и още много други въпроси от този род, които поставени пред Учителя получават съдбоносен лик, засягат се тъмните страници на човешката история, и неговата най-често, и ученикът нарушава естествените и красиви отношения с Учителя си. Той може да мълчи, може и да каже нещо, но отговор ученикът никога няма да получи; както истинският ученик никога няма да пита за това, така също и истинският Учител никога няма да отговаря на тези въпроси. Учителят ще каже само: “Има една истина, която носи живот, възкресение, има една която носи отрова и смърт. Не се докосвайте до нея". Тя не е за ученика. Тя е като запечатаната стомна, в която дяволът е бил затворен, тя е като взрив, тя е като забраненото дърво, неща до които ученикът не трябва да се докосва. Опасни плодове, които могат да умъртвят ученика.
Учителите, мъдреците, адептите през всичките времена упорито са мълчали, когато става дума за тези неща. Понякога тези въпроси не са очевидно брутални, имат вид на невинна любознателност, ала отвътре те са като кинжали. И нищо не е по характерно за ученика, както оная дисциплина, която той тачи не само при поведението си, но и при въпросите, които задава на Учителя си - думите са израз на неговото отношение, израз на неговата любов, почит, доверие, които проявява спрямо своя Учител. Много важен момент, изпълнен със светеща значимост - знае ли ученикът, че мястото на което е застанал е свещено и знае ли как да застане? Ако знае, никога няма да пита за обикновени неща, лични, дребни, няма да пита и за грандиозни неща: защо са паднали ангелите, защо съществува злото, защо първите човеци са яли от забранения плод, защо човекът се изкушава. Общо взето всичките тези въпроси имат едно разрешение, като онзи рибар от приказката, когато решил да отвори запечатаната стомна и се натъкнал на голямото зло, освободил дявола. Отговорът на тези въпроси съдържа известна истина, ала човекът не е готов за нея, тя носи смърт за него. Ученикът трябва да стои далеч от нея и както се пази от заразна болест, така също трябва да се пази и от нея - никога да не се сили да отвори запечатаната стомна. Неговият устрем е само към тази истина, която носи живот.
Да знаеш какво да кажеш, какво да питаш, как да застанеш пред Учителя си е указание, че ученикът е разбрал пред Кого стои - мястото е свещено, застанал е пред горящата къпина.
