Тези дни в гората срещнах един мой колега. С него винаги намирахме какво да си кажем, разбирахме си от приказката и тръгнахме заедно по алеята. На едно място той се спря и ме помоли да седнем. Страдал от сърце и лесно се уморявал. Дълго приказвахме на пейката, когато станахме още беше светло. Колко е дълъг зимния ден, алеите лежаха бели от навалялия сняг, а запада аленееше от захождащото зимно слънце. Разделихме се на трамвайната спирка и двамата доволни от разговора, поехме различни посоки. Дълго щях да мисля за този разговор, думите му звучаха край мене и вълнението не ме напущаше. Той ме отведе далеч, постави ме във връзка с един живот, близък и светъл. И вече не мислех за нищо друго, освен да отида още по-далеч, да се извися нависоко и да огледам по възможност хоризонтите и пределите на един свят, където релефно и двамата там на пейката през този късен януарски ден се изправихме пред Неговия образ. Непомрачен и чист блестеше Този образ, изпълнен не вече с познатото, което щедро раздаваше Той, а с нещо друго, нещо съкровено, значимо, да, премного значимо през нашето време, което неусетно и непреднамерено моят колега ме наведе. Беше нещо естествено и спокойно, един акварел блестеше с нежната чистота на ранно пролетно утро, когато дърветата цъфтят и атмосферата е изпълнена с аромата на пролетта, която е настъпила. Вече не аз държах инициативата в ръцете си, не аз говорех, аз само слушах. Не питах и не исках да знам пътищата по които той бе тръгнал, за да ми поднесе този миг и тази реалност, която не ми беше чужда, всред която животът ни течеше, но която все избягваше, плъзгаше се като нещо недосегаемо на което не беше нужно да се спрем. Сега, обаче, нищо не можеше Да се направи, защото той направляваше мисълта, той рисуваше и платното, което неудържимо беше да не се улови. Един непознат на Учителя човек, един случаен човек, който беше осведомен, докосна темата, разви я набързо, каза мнението и изложи идеята в движение: “Често отивах на поляната сутрин, когато играеха Паневритмия. И не бях само аз. На пейката имаше още много други. И тези други често си позволяваха да критикуват и учението и Него. Хора, които не разбираха нищо и от учението и от Него. Не можех да мълча, тогава не се познавахме - казвах им -Приказвайте, каквото си искате, но едно да знаете - Той не говореше само, а живееше учението. Нищо по-важно няма на този свят. Думи и дела да се покриват - да, пълно покритие. Дайте ми поне един такъв пример. Няма.”
Странно звучаха думите му. Дали на мене те ми откриваха нещо ново? За първи път ли ги слушах? Не знаех ли, че това е точно така? Не се опитах да дам отговор на моите въпроси, но бях изненадана и поразена. Защото кой беше този човек, който никога не се е мяркал в нашите среди, проследил живота да твърди неща, които малцина искаха да разберат и приемат. От ония, които стояха настрана и нямаха въображение за случилото се през нашето време. Моментът беше много чист, за да се спусна в проверка и в ненужни въпроси за извора на неговите наблюдения. Как беше успял да стигне до този извод, не попитах. Един ден, когато целият български народ се увери, че Той живя учението историята ще отбележи светла и нова страница в развитието на културната история. Той не само говореше, а прилагаше. Едно бъдеще предстоеше да са разкрие пред българския народ, че Той бе най - големият българин през нашето столетие, че Той живя и работи безкористно, самоотвержено за благото на този народ и на цялото човечество. Той избра България, тази малка планинска страна, където хората бяха не само с корави длани, а с корави глави и тъкмо тази коравина един ден щеше да се превърне на твърдост с която българите щяха да устоят на Неговите идеи. Нищо друго не привлича и не убеждава българина, както примера, живия пример, където думите се съчетават с делата. Нямаше да се намери вече фактор, който да измами българския народ. Будно лежеше чувството за правда и мисълта му беше ясна. Едва ли вече щеше да се намери сила, която да притъпи усета и будността за големите ценности, за оная чисто кристална вода, която щедро се разля по неговите полета и градини. Словото щеше да чака и часът щеше да удари.
Неговата сила лежеше именно в това, че Той живееше според учението, което беше донесъл. Хората бяха преситени на проповеди и морализиране. Човечеството имаше нужда не от знания, не от теории, а от живи дела, от едно учение, което можеше да се приложи и да даде резултати. Човечеството беше назряло да му се поднесе такъв дар. Безкористието не беше само фраза. А всепроникващ елемент цялата му деятелност. Той лекуваше безплатно, Той говореше по три пъти седмично, а през последните години по четири, а на планината всеки ден. Не Му се плащаше за това. Той даваше съвети и освобождаваше хората от много противоречия, помагаше по най-различен начин, не връщаше никого - този огромен труд не се заплащаше. Думата заплата и ведомост, думата доходи, за Него не съществуваха. Наистина, как нашия материалистичен век не обърна внимание на тази подробност!
Нищо не говореше Той, което не беше опитал и нищо не изискваше от човека, което Той не беше направил и надмогнал. Една важна тема за Него беше взаимопомощта между хората, поемането на чужда вина, плащането на чужди дългове, опрощаването на тези дългове за Него не бяха голи фрази. Често казваше: ”Не говорете лошо за човека, дори и когато греши. Помолете се за него, изпратете му една светла мисъл, оградете го с едно топло чувство.” Не една легенда превеждаше Той, където героите бяха израз на саможертва и благородство. Не веднъж превеждаше примери на приятели, които взаимно си плащат дълговете. Да дадеш без да приказваш, без да питаш, за Него беше жива практика. Много пъти Той се обръщаше към пазителите на законите, съдии и адвокати и редеше едно ново съдопроизводство, където основата ще бъде не закона, а любовта, не наказанието, а възпитанието, не затвора, а работата и труда.
Колко много мисли и идеи събуди моя колега. Можех да му ги кажа, можех да споделя много, много примери из Неговото всекидневие, но не го направих - аз мълчах през всичкото време, за да говоря сега на всички. Той беше убеден в това, говореше, имаше разбиране и нито един мой пример нямаше да го убеди повече или увери.
Веднъж Учителят посетил дома на един адвокат и там заварил един свещеник. Двамата заедно гласяли някакво заявление. Разказали на Учителя случая. Един млад човек взел на заем от адвоката 100 лев, а от свещеника 50. Обещал им да им донесе срещу парите брашно. Но не донесъл нищо. Научили сега, че той щял да се жени и от трети човек взел пари на заем. Било най-удобно тъкмо сега да го пипнат. Учителят извадил пари и дал на адвоката 100 лева, на свещеника 50. Казал им: “Спрете делото. Не обърквайте живота на младия човек.” Адвокатът отказал да вземе парите, свещеникът приел парите и делото бива прекратено. Случаят не е единичен.
Ще кажат някои: До къде ще стигне човечеството, ако така поощряват безделниците. Право е, ала погледнато с нашите очи, хората живеят бедно, без замах, обикновено. Премного човечеството е затъпяло откъм красиви и необикновени дела. Нашите бащи са постъпвали по този начин - закона. Нашите прадеди също. Резултатите на този правов ред нито са блестящи, нито са красиви. Човечеството не може да се похвали нито с реда, нито със законността, нито с морала, а най-малко с правдата.
Тогава ние казваме: да опитаме необикновеното, чудноватото, странното, което раздвиженият адвокат успя да види жеста на Учителя, а свещеника го отмина със затворени очи. Ще бъде великолепен миг, когато човек реши да опита другото, непознатото, скъсвайки старите сметки и простят дълговете на своите кредитори, а други платят дълговете на непознати, направени кое от немотия, кое от немара, кое от алчност. Няма значение - важна е идеята важен е принципа, новото, което беше влязло в живота на Един, а трябваше да влезе в живота на всички. Живите идеи бързо се разпространяват. Само те надживяват времето, остават трайни следи и градят характер. Новото покорява и привлича. До сега светът е бил покоряван от насилниците, от сатрапите, от лъжците. Време е вече той да бъде покорен от хората на любовта, на правдата, на истината, покорени от новото отношение към човека и неговите дела.
Моят колега беше прав. Нека не се числеше към Неговите хора и нека сам не бе опитал онова, което говореше - Учителят живееше учението. Един ден всички щяха да кажат: Старото познаваме, нека опитаме новото. Законът познаваме, нека опитаме любовта.
