Когато днес печатното Слово идва да замени живото, ние сме безкрайно благодарни, че можем да се ползуваме от него, да четем и да препрочитаме, да се вдълбочаваме в тази съкровищница, която не престава да ни разкрива нови ценности и бихме казали все по нови и по нови хоризонти. Колко обилно и щедро течеше някога този извор и колко неутолима бе нашата жажда. Сега, когато предприемаме нови пътешествия в тоя безграничен свят на мъдрост и духовни съкровища на места ние се спираме развълнувани и задъхани от голямата височина, където Неговата мисъл извежда нашето съзнание. Насред тия кратки мигновения, които ни разкриват идеите, като инверсия Той ни връща в обикновения живот, разказва някоя случка, отваря и затваря скоби и в атмосферата настъпва неуловимо оживление, гамата е променена, настроението също и след като си бил някъде горе и си дъхнал кристалния въздух, слизаш ободрен долу и мигом се отзоваваш в познатия двор покрит с разноцветна мозайка, блестящ от чистота; гледаш дървената стълба, горе площадка и на прага на тази толкова позната врата, която води към стаята на Учителя, стои сгушено като малка купчинка едно невзрачно котенце. Веднага разбираш, че това котенце е подхвърлено; някоя безсърдечна стопанка го е запратила на улицата и неизвестно как то се намерило горе пред прага на тази врата.
Беседата сякаш тук прекъсва, отваря се скобата и в историята на книгопечатането стенографите остават целия случай ненакърнен, цялостен като епичен къс, както Учителят го разказва, като Негова лична преживелица. Ние сме Негови съвременници и вероятно сме присъствували на тази беседа, слушали сме този пример, сега не си спомняме, но тогава непременно сме се зарадвали на това котенце, което има рядката привилегия да бъде харесано от Учителя, нещо повече обърнало е Неговото внимание и накрая Той го взима като мотив, като идея неусетно нанесен в канавката на една беседа.
Цяла страница бива посветена на това котенце; сега четем тази страница, този пасаж и не прелистваме следващата страница, не искаме да я подминем. Ще каже някой - разкажете ни случая с два реда. Ние бихме казали същото, ала поетите не желаят да мълчат, нито музикантите, нито разказвачите, нито историците утре. Днес ние не можем да викаме “Осанна”, историческата постановка е сменена, ала неизброими стоят пътищата на словесните и музикалните средства и музикалните инструменти се родиха различни и нови - отзвучаването е неизбежно.
Ние искаме да споделим дълбокото и проникновеното, което успяхме да доловим през един светкавичен миг, когато гледахме това котенце и слушахме онова, което Той разказва за него.
Зад обикновения случай стои една необикновена идея; зад обикновения образ, стои незаличимия образ твърде скъп за нас. Идеята свети като диамант; тя засяга не само котенцето, но и човека.
Котенцето е подгонено, нещастно, гладно. Като всички домашни животни то има идея за човешките възможности, за човешкото жилище, където живее човекът и където то непременно ще намери търсената помощ която ще облекчи неговото нещастие. Котенцето се спира тъкмо на този праг. Може би то е опитало вече на другите. Нека разкажем случая както ни го разказва Учителят: “Котенцето чака да му дам нещо за ядене. То е пример на мекота. Отворих вратата на стаята, за да му дам нещо за ядене. То измяука много приятно. Имаше особена мекота в гласа. За това приятно мяукане ставах няколко пъти през нощта. За пръв път срещам котка да мяука толкова приятно. Магическа сила се криеше в мяукането на това котенце. Колкото пъти го слушах, давах ухо, с удоволствие го слушах. То изказваше своята благодарност. Външно то бе слабичко, нежно, със скромна дрешка, но в очите му имаше нещо приятно, а в гласа нещо музикално.”
Примерът не можеше да се забрави, защото на него щяхме да се спрем внимателно, за да преживеем случая и двете думи: “приятно и музикално”. Те нямаше да престанат да звучат - приятността до очите, а музикалността до ушите. Независимо от това, че зад образа стояха идеите, ние щяхме да преживеем тези идеи не в момента, когато нашето небе богато на слънце щедро ни обсипва със светлина и топлина, а тогава, когато по него щяха да се трупат тъмни и тежки облаци и ние, да, тъкмо ние щяхме да изпаднем в положението на това котенце. Ето кое беше важно за нас и което спря тъкмо сега, а не тогава, нашия поглед. Зад образите езикът на мъдростта чертаеше един път по който човек непременно щеше да мине, път по който и учениците щяха да минат. И тогава идва коментарът, ако Учителят за едно невзрачно и подхвърлено котенце, трябваше да става няколко пъти през нощта, за да го нахрани и с внимание да се вслуша, не само на неговия зов, но със същото внимание да отбележи неговата благодарност, колко повече всичко това щеше да бъде направено за човека!... Невъзможно е да не направим превода, нищо вече не може да ни спре да минем нататък и да превеждаме не само Неговия език, но и този на живата природа. Великият закон се разкрива пред нас.
Какво представлява човекът, подхвърлен на превратностите на живота, често подхвърлен на улицата от някоя жестока господарка. Има ли човек да не е изпаднал в положението на това котенце, което е било достатъчно досетливо със здравия си инстинкт е знаело къде точно да застане. Светът и обикновените хора могат да се лутат, колкото искат, но ония, които имат елементарния усет на това котенце, ще знаят къде да застанат. Нито за момент човек трябва да се колебае и люшка на кой праг да отседне и откъде да чака подкрепа, помощта, облекчението в часове, дни, години на изпитания, несрети, страдания. Къде? На чий праг? Пред чия врата?... Само пред вратата на Великото. Само пред лицето на Великата Реалност. Защото само Бог се вслушва с трепет, когато чуе зов за помощ и отзвук за стореното. Ученикът знае на чий праг да застане. Ученикът винаги трябва да помни откъде до него ще стигне десницата, която помага и благославя. Двете думи звучат едновременно и силно и красиво -“Приятно и музикално”. Това значи да знае човек, да знае ученика, как да иска с гласа си и как да благодари с очите си. Това е велико изкуство. “В очите му имаше нещо меко, а в гласа му нещо музикално.”
Ако едно котенце беше успяло да стигне до тази мекота на очите и до тази музикалност на гласа, колко повече човекът би могъл да стигне до това изкуство, за да получи отговор на своите въжделения и подкрепа при големите си изпитания в момент, когато застане на Неговия праг.
Картината е пълна и богата с многото оттенъци и образи, звучаща на много гами. Всред всичката тази чиста красота стоят две същества, два образа, които в един свят се търсят, разбират и отзвучават: ученикът, който знае не само да иска, но и да благодари на Учителя си, на Бога. С пестеливи средства Учителят рисува безпределната сила на любовта с която Големият застава на своя праг и отзвучава не всяка болка и горест. Едно отношение неизменно и топло заставя Него - Великият Учител да става през нощта няколко пъти, за да нахрани нещастното котенце, подгонено от човешкото безлюбие. И не само да го нахрани, но и да се вслуша в благодарността му; колко повече Той щеше да се отзове пред човека, пред ученика, спрял се на Неговия праг в час на поражение и изпитание!
Идеята блести и този блясък привлича нашия поглед. Идеята щеше тоя път да оживее, защото Той беше благоволил към нас и с езика на символа щеше да разкрие силата, неизмеримостта и топлотата на едно отношение проявено специално към ученика. И не само това, образът щеше да сияе, как ние трябва да застанем пред Неговия праг, как правилно да изразим не само нашите нужди, но и нашата благодарност, когато Великото благоволява към нас. Отношението към частите и на частите към Цялото е най-красивото, най-хармоничното и най-правилното движение - идеалната линия на живот напълно координиран с великия ритъм на Вечността. Не участвува ли съзнателно в това движение, човекът прилича на малка лодка пусната в бурния океан.
Пред нас е двора с разноцветната мозайка, блестяща от чистота, нагоре се извива дървената стълба, която води към площадката; от нея се вижда вратата, която води към Неговата стая; на рамката на тази врата виждаме как е застанал Той; готов е всеки момент да приема, да помага, да съветва, да направлява, да утешава. На прага стои човекът - ученикът, който очаква помощта, опитал вече чужди прагове. На този човек и ученик ние бихме пожелали в очите му да има “нещо приятно”, а в гласа му “нещо музикално”. Казано с други думи, да знае как да иска, от Кого да иска и как да благодари. Ученикът никога не забравя, че мястото на което е стъпил е свещено.
