Цялата природа е подчинена на този ритъм. Годишните сезони, равноденствените точки, изгревите на Слънцето са израз на вечния ритъм, който стига до нас по неведоми пътища и движи нашето сърце.
Равноденствените дати са за нас празнични дати. Посрещането на пролетта и изпращането на лятото са два дни през годината, които ни приобщават към забележителните промени на природата, чийто приливи и отливи чувствително ни засягаха и будеха най-разнообразни емоции. Изпитваме чувства на благодарност и благоговение, когато претоварената атмосфера през пролетта ни дарява с оная жизнена енергия, наречена прана, а през есента с обилието на плодовете, които претоварената земя ни подарява.
Посрещането на пролетта за нас е живо свързано с посрещането на Слънцето. Много рано, още в последните дни на декември ние започваме да броим дните, оглеждаме пейзажите, наблюдаваме дърветата и тревите, за да стигнем до ония предпролетни дни, когато пъпките на дърветата започват да наедряват, Слънцето започва да изгрява по-рано, снеговете изчезват, потоците шумно скачат, небето се покрива с бледо розови облачета и в цялата атмосфера трепти някакво свежа нежност. Ранната пролет ни вълнува, защото тя е която ни отдалечава от студените дни на зимата, изпитваме радост че сутрешния хлад не щипе вече остро и скоро, ние ще започнем нашите утринни, всекидневни излети. Слънцето ние започваме да посрещаме от първите дни на март, а по-точна определена дата от 22, когато Слънцето навлиза в знака Водолей. Тази част на нашия ден ние изпълняваме да не кажа фанатично, но редовно и точно. Всеки се справя с астрономическия календар и знае в колко часа Слънцето изгрява. Избираме си удобна място и непременно на височина, откъдето видимостта е пълна.
Значението на тоя час прекаран всред природата ние знаехме. Бяхме опитали благотворното въздействие на тия ранни излизания, когато посрещахме Слънцето, а заедно с това и възприемахме жизнената прана, която в тоя час е наситила атмосферата.
Какви дни бяха тогава през ония години в началото на второто десетилетие на нашия век, когато за първи път чухме за пролетта, за Слънцето, за благотворното ранно ставане, този чуден час, който неудържимо ни караше да напущаме в здрача на ранната утрин заспалия дом и стаята, където сме почивали, за да излезем навън, където ни срещаше сутрешния хлад, врявата на врабчетата или ранната песен на някоя ранобудна пойна птичка. Какъв разкошен час. Казват, че няма човек на земята, станал рано да е съжалявал след това, толкова обогатен и освежен се чувствува човек, когато става рано, преди Слънцето да е изгряло. Каква красота се криеше в това ранно ставане когато оставяш постелята на която си почивал, и която сега вече ти е станала чужда и далечна - колко естествено и колко прекрасно е същевременно човек да стои изправен на нозете си и какво неописуема красота е след това да тръгнеш на някъде - навън на някой хълм, гора с изглед към хоризонта и да дочакаш първия слънчев лъч. Какво благо е да се координираш с космическия ритъм и да усещащ движението да прониква всяка клетка.
Пролетните дни благоухаят на свежест и чистота. Всичко ни зове навън, далеч от града, далеч от дома. Не слушаме никого. Защото какво струват хорските думи или упреците на домашните ти, които вкупом се чудят на тези навици, на тези наредби. Не могат да ни разбират. И ние чакаме, чакаме търпеливо да дойде ден, когато те ще ни разберат. Онова, което получаваме от едно пролетно утро е толкова голямо, че то надвишава всичко останало, което цели да ни отвърне от тая красота. За това упорито пазим тая придобивка и за нищо на света не искаме да се лишим от благодатта на този час. Хората ни срещаха с присмех и се обръщаха да ни гледат - къде отиват тия... Смятаха ни за нередни хора - малки са провинциалните градове и на дребно живееха тогава - не беше трудно да се опошли и да се очерни от заинтересованите, които трудно приемат новото.
Посрещахме Слънцето - изправени с очи вперени на изток, където панорамата се менеше на секунди и незнаен художник умело си служеше с всичките цветове на дъгата и картините се меняха във фантастична игра. Посрещахме първия слънчев лъч претоварен от нещо голямо, неизмеримо, което не знаехме, как да назовем. То изпълваше сърцето с радост, а шепите със сила. Ние идвахме и за едното и за другото и денят ни изглеждаше безкрайно хубав и богат, когато не закъснявахме за този миг. Цялата атмосфера беше наситена с тази сила и благодат, която ние вдишвахме с пълни гърди, възприемахме я с цялото си тяло и усещахме, как тя се влива в нас и ни укрепва, ободрява, радва - по-късно учените нарекоха тия лъчи “ултравиолетови” и в тоя час те са били най-полезни за човека. Ние не знаехме много неща, казаха ни, и ние слушахме. Нямаше време за големи обяснения. Един ден науката щеше да ни ги открие. Виновни ли бяхме, че притокът на тази енергия напираше към нашата земя тъкмо в тоя час, кратък като нашето дихание и бърз като светкавица. Дали не трябваше да се съобразяваме с навиците и вкусовете на обикновените хора и да чакаме години, десетилетия, когато науката ще благоволи да се произнесе и да каже - те бяха прави. Или трябваше да си стоим чинно и да спим в тоя час, за да не се смущават свещениците, които не бяха доволни от това, че природата се беше превърнала на храм за нас. Планината беше станала любимо място за нас и да посрещаш изгрева на Слънцето от високи върхове, беше копнеж за всички ни. Дали не трябваше природата да се съобразява с ритуалите на хората и с техните стари и отживели вярвания и разбирания досежно духовния живот и хигиената. Рано, призори, при изгрев Слънце, а не в друг час на денонощието природата насищаше въздуха с тая жизнена сила, тъкмо тогава, а не в друг час като дъжд земята се оросява от праната. Можехме ли да я търсим в друго време и на друго място, където тя не е толкова щедра, както всред природата, далеч от човешките селища.
Незабравими лежат тези утра, тези сезони в нашия живот. Нито една пролет не сме оставали да мине незабелязано покрай нас, нито един изгрев не сме пропущали без важна причина. Те бяха толкова различни и толкова наситени със сила и красота. Не беше нужно да си обясняваме всичко научно, за да се убедим в правотата и в полезността на едно ново разбиране за природата, за силите в нея, за здравословното състояние на човека, за новия начин на живот, чийто резултати се опитваха веднага. Опитът бе направен и ние се убедихме - ранните часове за нас бяха извор на неоценимо богатство. Укрепваше се нашето тяло, възстановяваха се нашите сили, а за радостта и дълбокия мир които се вливаха в сърцето да не говорим.
Сега, когато се връщаме на тези години е пак пролет. Небето сутрин е покрито с лека облачност, а понякога низко падат първите мъгли.Слънцето изгрява различно, понякога бледо лишено от много блясък, а понякога тържествено придружено с огромна пурпурно - златиста армада.
Ние пак ставаме призори и бързаме към определеното място, откъдето може да се наблюдава изгрева, бързаме да посрещнем слънцето, бързаме да уловим първия слънчев лъч. По пътя до там ранобудни трудови хора ни срещат, но колко хората са станали други, светът е отишъл напред, никой не ни гледа с присмех, никой не се обръща да ни изгледа отзад и да ни се чуди, никой вече не казва, че се кланяме на слънцето и че го посрещаме голи. Небето над нас е чисто и идеята процъфтя - хората откриха тайната и тръгнаха безпрепятствено към гората, към хълма, към планината, за да се срещнат със слънцето и с праната. Опитът през 1918 година, когато бе въведено ранното ставане и посрещането на слънцето излезе сполучлив. Днес покрай крайбрежията на морето и по планинските височини дочакват първия слънчев лъч. Науката е казала, че сутрешните лъчи са най-полезни, тая енергия носи здраве за болните, сила за здравите. Много трябваше да се чака, за да се уверят хората, каква магическа мощ се крие в слънчевите лъчи през тоя час на деня - тоя Божествен огън на който растяха и зрееха плодовете. Ние изпитваме радост и безкрайна благодарност, че сме участвували в тоя опит, който излезе сполучлив 101%. Ние се радваме, че сме участвували в този опит и сме преживяли не само красотата на този ранен час, не само ползата от ранното ставане, но и това, че идеята залегна дълбоко в нас, за да се превърне на установено правило -навик здравословен и полезен.
Учителят много държеше на този утринен час; един момент от нашето денонощие, когато човек трябва да бъде на крака. Никога Слънцето да е го завари в леглото. За окултните ученици това беше важно правило, което се спазваше напълно - “Да спите след изгрева на Слънцето е все едно да спите под шума на водопад - огромен водопад, чийто бучене действува лошо на нервната система" - казва Учителят. Една от причините за нервните заболявания е и късното ставане от сън. Слънцето е хиляди пъти по - мощно от колкото водите на Ниагара дори и когато изгрява, не идва спокойно, както изглежда - енергията е огромна и човек трябва да бъде изправен и буден, за да може да я използува.
Веднъж Учителят каза: “Учениците в България имат едно отлично качество, това е ранното ставане.” Всичко красиво и полезно сме получавали в този ранен час - когато започваше школата и знанията се даваха без мярка, както и жизнената енергия, тая животворяща прана, това дихание на Безконечността ни обливаше със своята сила.
В тоя утринен час след изгрева на Слънцето, започваха упражненията, започваше Паневритмията, когато музика, песен и движение се сливаха в едно великолепно цяло - “Кой на ранина, става да играе - звучеха текстовете на поетесата Олга Славчева, за да се смесват с ефирното дихание на пролетната утрин.
