Нека си послужим с езика на легендата. Тя ще бъде основата на една тема към която трябва да се пристъпи много внимателно. Материята за която ще става дума е опасна, заразена, неустойчива. Щастливи ще бъдат ония работници на литературното слово, то ще е далечно и светло бъдеще, когато тази тема ще престане да съществува - официално тя ще бъде забранена. Някои ще помислят, че думата ни е за войната. Не, не е за войната; на земята има което е по-страшно от войната. То има гражданско право на съществувание, влиза като елемент във възпитанието и в метода на взаимните отношения между народите. Да се говори и да се пише за нея е нещо неудачно, неприятно. Нейното име звучи в пълен дисонанс с антипода й. Ония, които не я обичат избягват срещата с нея и изобщо не се заемат с нея, казва се - лъжа.
Пристъпваме към легендата. Учителят я разказва в една от беседите.
Когато Сатанаил - началникът на всичките адови жители решил да въоръжи подчинените си с лъжата, свикал голям събор и им казал: “Давам ви власт да лъжете всички. От най-знатния гражданин до най-последния; от най-силния до най-слабия; от най-богатия до най-бедния, от царя до просяка; от учения до простия. Ала мене никога няма да ме лъжете. На мене ще ми говорите всякога истината. Разбрахте ли?”
Разбрахме - отговорили поданиците на Сатанаил - черната армада се поклонила ничком на своя главатар.
След това подчинените били разпуснати и изпратени по широкия Божи свят. Сатанаил останал сам да размишлява и да смята, какъв дял ще се падне на него - разбира се - най-големият.
Колко време се е минало, в легендата не се казва; вероятно спокойно си живеел Сатанаил и приближените му. Тъмата е била гъста и делата на Сатанаил някак си можели да се прикриват. Но, когато се появил Христос, Сатанаил трепнал. Усетил, че почвата под нозете му започнала да се клати и той разбрал, че на Земята наистина се бе родил цар с огромна сила и неограничена власт, които надвишавали неговата. Разбрал и това, че на Земята станало много светло, толкова светло, че трудно ще бъде да се укрият делата на цялата черна армада. Неговата сила и тази на слугите му непременно ще получи удар, нанесен от най-мощната десница, съществувала някога на Земята.
Тогава той решил сам да отиде при Него, да му се представи като доброжелател и да се опита сам да го срази. “Това е моя жребей, за мене няма друг изход — сам трябва да се погрижа за себе си” — разперил черното си наметало и се понесъл към Земята, за да се спре точно на това място, където Христос се намирал по това време, планината, където Той почивал след 40-дневния пост. Тук легендата се направлява от перото на автора, позволяваме си да я преплетем с Евангелското сказание. Ония, които са чели знаят за тази среща, а за ония, които не са чели, ще я предадем почти текстуално: “Сатанаил Му казал: Ако си син Божи, речи тези камъни да станат хлябове. А Христос му отговорил: Писано е - не само с хляб ще живее човек, но с всяко Слово, което изхожда из Божиите уста.” Завежда го в светия град и го поставя на крилото на храма и казва Му: Ако си син Божи, хвърли се долу, защото е писано: Ще заповядам на ангелите си за тебе, и на ръце ще те подигат, да не би да препънеш о камик ногата си. Рече му Исус: “Пак е писано: Да не изкусиш Бога Твоего.” Завежда го пак на планината висока и му показва всичките царства .световни и славата им и Му казва: Всичко това ще ти дам ако паднеш и ми се поклониш. Тогаз Исус му казва: “Махни се, Сатано, защото е писано: Господу Богу Твоему да се поклониш и само Нему да послужиш.” - Матея 4;3,12.
Този млад галелиянин, Който се наричаше Син Божи, а народът Го наричаше Учител и Спасител се противопостави на Сатанаил. И с това Той показа на света, че Неговата сила, богатство и слава е несравнено по-голямо от всичко това, което той му предлагал. И още това, че на Земята, това богатство е вече свалено, за него човеците щяха да се борят до смърт. Следователно каузата на Сатанаил, който си мислил, че притежава голяма сила и власт, останала неизпълнена. Той претърпя крушение. Христос я стъпкал с нозете си и минал върху нея и него като цар.
Нататък легендата продължава. Във втората част се разказва за втората среща с Христа, вероятно станала след две хилядолетия. Предполагаме, че тази среща е станала в наши дни. Постановките на легендите са досущ еднакви, както и тези на сънищата; в едните и другите времето и пространството играят особена роля, неизмерима с обикновените човешки мерки.
Сатанаил е съкрушен от отговора на Христа. Първото и най-главно сражение е вече загубено. Христос мина напред и очерта път по който народите щяха да тръгнат. Той пръв мина по него и на първия хвърлей светеше стрелка: “Аз съм пътят, истината и живота." Властта и силата на Сатанаил беше ударена на най-чувствителното място. Но нали той не беше сам. Зад себе си той имаше цяла войска от служители, въоръжени с изпитаното средство, чийто варианти и форми се меняха според времето и условията, но си оставаха да властвуват дори и в Царските дворове. Нека не се отклоняваме. До пълното поражение на Сатанаил и неговата вярна дружина имаше още време. Синът Божий имаше още много да чака, докато се стигне до неговата гибел. Великото в света не си служи с драстични методи. Всичко става спокойно и медлено, разкривайки една пречудна картина, където всичко е творчески обмислено и винаги сполучливо. Плановете на Битието никога не претърпяват крах - те могат да се забавят или отложат, но се изпълняват в пълнота. Делото на Христа имаше същия характер. Имаше време да се проверяват законите и да се опита вкуса на истината, на Земята щеше явно да станат делата на Сатанаил и лъжата щеше да бъде развенчана по най-съвършен начин, какъвто само големите приятели на човечеството и на истината можеха да направят. Така действуваше и Христос. Имаше още време и разпадането на всичките учения, които в основата си имаха лъжа щеше да стане неминуемо. И вековете се изнизаха... Поданиците на Сатанаил разнасяха по световните пазари този отровен продукт и неговата широка употреба доби граждански права. Най-голям пласмент лъжата намери в сърцата на държавите в средите на ония, които гласяха и редяха съдбините на народите. От римските закони, до днешните правни форми лъжата бе узаконена и борбата с нея бе борба с вятърни мелници. Ала сега моментът беше назрял. На Земята нищо не беше вечно, най-малко лъжата. Беше се случило нещо неочаквано, неподозирано - помощниците на Сатанаил бяха пораснали. Бяха набрали много опит и надминаха в знанията си и в манипулирането с лъжата и своя господар. И не счетоха вече за нужно да му казват истината, защото това противоречеше на техните разбирания и интереси най-важно. Наистина на Земята се беше случило нещо. Първата фаза, която започна в пустинята със срещата на Христа в планината след 40 дневния пост, сега приключваше. Учениците на Сатанаил задминаха него и сега лъжеха него. Къде лежи този момент, трудно може да се определи с абсолютна точност. Нашият коментар определя момента на случилото се, не наслуки, не и с математическа точност. Ние казваме, че новата среща за която се говори в легендата е станала в наши дни. Къде е станала тя? Може би в пустинята, може би в някоя планина, а може би и по улиците на някоя модерна столица. Казва се в легендата, че Сатанаил не е вече онова, което някога е бил - сега е грохнал, наранен, обеднял. Среща някъде Христа, спира се пред Него и Му се оплаква, че за него вече няма живот, разгръща дрехата си и показва гърдите в които две змии са се впили и изсмукват жизнените му сокове. Едната змия отляво, другата отдясно. Излъгаха ме учениците. Неверни излязоха. Не издържаха на обещанието. Дадох им власт и ги научих на изкуство — да лъжат всички, ала не и мене, а то, какво се случи, започнаха да лъжат и мене, да ми забиват кинжал откъм гърба. Страшно нещо се случи с мене. Ако можеш Ти, поне да ми помогнеш, моля ти се помогни ми, освободи ме от тези две змии.
Христос го гледа, както само Той може да гледа страждущите, независимо кои са те. В легендата не се казва как е погледнал Сатанаил - нещастното и падналото божество. И Той му каза:
- Ще ти помогна, но с едно условие.
- Готов съм на всичко, само ме освободи от тези змии.
- Ще тръгнеш с мене по света и ще помогнем на хората да се освободят от лъжата. Ще разрушиш всичко, което си съградил в продължение на векове, всичко, което твоите поданици са направили, ще го превърнеш на прах. Ще очистиш света от всичката кал, която си натрупал в продължение на векове. Ще станеш слуга на добрите хора, ще поправиш всичко, което си направил. Сатанаил се съгласил, не защото се разкаял и от добра воля, но защото нямал друг избор. Такова е било съчетанието на звездите, че за него друг път нямал.
Тук легендата свършва. Картината е импозантна, достойна за гениалната ръка на Рембранд. Една необикновена група, събрани на едно място-любовта, светлината и истината в лицето на Христа, а след Него Сатанаил, натоварен от тежестите на вековните престъпления - готов да Го следва и да работи. Идеята е повече от гениална - великото изкуство намира най-после въплъщение - да впрегнеш злото за постигането целите на доброто. Легендата свети. Нататък ръката на поетът може да направлява перото, както намира за добре, впрочем не, а както повелява освободената мисъл и удара на истината, която лети през хилядолетията и събира в шепите си капките на един живот и познание, което над земята е разпростряло своето благословение. Ние виждаме сега тази странна процесия тръгнала след Христа, Сатанаил не е сам, в неговата работа ще участвуват всичките му сподвижници, поела незнайните друмища на един свят човешки, който се гърчеше под ударите на най-страшната напаст каквато бе лъжата.
Срещата е станала в наши дни, защото, както тогава в пустинята при идването на Христа, в света бе твърде светло - огромна бе светлината, на пост беше най-великият син на времето си, също и сега на Земята беше станало много светло. Грешки вече не можеха да се допуснат и Сатанаил, както тогава, сега също не можеше да вземе надмощие. Предстоеше връщане назад и разобличение на лъжата, която се ширеше в света. Ала какво може да се скрие в една просторна зала облята от хиляди лампи с най-висок волтаж - светът приличаше именно на такава зала в която от всеки сантиметър се изливаше на потоци светлина. Можеше ли нещо да се скрие? Хората, които живееха в този богато осветен свят, можеха ли вече да се лъжат и да се заблуждават?...
Обилна беше светлината. Този, Който беше начело имаше неизчерпаема мощ, имаше власт, имаше светлина - силата Му бе дадена неограничено, притежаваше любовта като оръжие и беше успял да хване юздите на вековното зло и да го впрегне на работа - прародителя на това зло наречено лъжа, която Щ пиеше кръвта на човечеството. Странно хрумване, наистина - борба срещу един установен ред, срещу един морал, срещу една идеология станала плът и кръв на всичките държави от петте континента. Този продукт, станал система да се изхвърли тъкмо сега, когато той беше най необходим според тяхното В разбиране и виждане, наистина това е хрумване на фантазьори. Ала насреща стоеше животът и животът решаваше, животът пишеше горящите писмена и подписваше присъдите - нека всичко това звучи като легенда за тия, които не желаят да слушат и да виждат, но езикът на живота е проекция на този фантастичен елемент, който борави с цифри и данни, с факти и с реални Нр постановки. Всичко говори на ясен и разбран език - легендарният мит се превръща на горяща действителност. По следите на събитията ние стигаме до центъра, който ни разкрива голямото дело, дълбоката реформа този път подета от Великите приятели на човечеството, зад които стои Христос. Какво може да помогне Сатанаил в това дело? Къде започва и къде свършва това съдействие? Един жалък и осиромашал дух, който слага оръжие пред необятната сила на любовта и пред голямата светлина на мъдростта, които бяха слезли на В Земята... Когато инженерите използуват водната сила на една река, наблизо построяват юзина. Укротената река е впрегната на работа. Вместо да пакости В на хората и завлича селищата, тя обслужва тези хора и помага на тяхното В благоденствие. Злото в света приличаше на река без установено движение - Сатанаил с голямата си войска бе сила, която трябваше да се впрегне на работа, работа, която в основата си имаше една цел - бавно, но сигурно да се самоунищожи, за да освободи човечеството - злото само трябваше да се справи със себе си. Когато един изстрел се връща обратно, към този, който го е насочил, дали ще се опита втори път да стреля; когато една отрова се връща с обратна скорост към първоизточника, дали ще се опита с нея да унищожи своя неприятел; когато една държава дръзне да си послужи с модерно оръжие и знае, че първо тя ще опита адското й въздействие, дали би имала куража да гръмне една пушка дори - времената бяха други, да, съотношението на силите се бяха променили. Сатанаил добре бе обмислил всичко, добре си е направил сметката. В желанието си да зароби за вечни времена човечеството и по всичките световни пазари да разнася отровата на лъжата с изключение само на него да не му се поднася, природата открива една велика тайна и човешкия дух се въззейма до една сила с която трябва да внимава. Злото вече не е зло само за тия към които то е насочено, а е зло и към причинителите. Това бе победа на човешкия дух, който стигна до великата идея на единството, на братството - не прави на другите това, което не искаш на тебе да ти направят, или ратувай за доброто на другите, като за свое лично добро. Промяната не стана само отвън, а и дълбоко в съзнанието на човека - бялата раса дочу призива на новото и отзвуча и старателно се зае да променя вековните си методи. Струва тази победа да се напише със златни писмена. Човечеството стигна до нея и преживя блестящия миг, който ние наричаме победа на Христа, победа на В Любовта, победа на Мъдростта, победа на Истината, която не унищожи злото, не се пребори с него, а го яхна и го впрегна на работа.
Науката не спря до тука и тръгна по незнайни пътища и санкционира едно велико споразумение, което тепърва щеше да даде своя плод. Семето беше посадено от веща ръка. Народите бяха вътрешно узрели за едно прозрение и за една необорима нужда по истината. Лъжата вонеше на разлагащ се труп и трябваше да се погребе. Това, което ставаше на Земята беше само следствие на един процес, който беше станал в съзнанието на човека още по времето на Христа. Отровата на лъжата беше загубила своето жило. Сатанаил беше обезоръжен и обезсилен - неговата власт бе иззета. Онова, което още ставаше в света с белезите на лъжата бяха последните отгласи на една войска, претърпяла своето поражение слага оръжие и започва отстъплението. Лъжата не можеше вече да бъде разменна монета. Нищо вече не можеше да я скрие, никакъв грим не можеше да й помогне. Нейната участ бе решена още там в пустинята при първата среща с Христа, и по-късно при втората среща за която се говори в легендата, когато красотата на истината бе поднесена на копнеещото човечество, което беше успяло да си построи екран и ухо с които можеше да вижда и да слуша, всичко, което ставаше в света. Човекът беше назрял да му се поднесе най-скъпоценния дар, който щеше да стане живот и съдба - истината. Апостол Павел - ученикът Христов беше казал: “Измет е всичко друго пред лицето на истината" - сухи кости и разлагащи трупове под мантията на големи обещания за щастие и благоденствие на земята. Картината беше вече ясна и вонящите пари на лъжата станаха достояние на целия свят. Човечеството погнусено щеше да извърне глава, за да поеме обратния път и намери нейния антипод, не далеч от себе си, а дълбоко в скрижалите на сърцето си, където истината израстваше като феникс, истината, която щеше да стане не само програма за отделния индивид, не само на обществото не само на народите, а на цялото човечество.
Пътищата бяха ярко очертани и огромната работа беше започнала. Тя започна не от вчера, а много преди вчерашния ден, когато на Земята бе посадено зърното на истината в човешката душа. Като ярка звезда тя показваше пътя на народите. Като метод, като средство лъжата претърпя последните конвулсии - сега се бореше отчаяно да спаси жалките останки - ала беше невъзможно, проиграно беше всичко - легендата говори на ясен и убедителен език - две змии разяждат гръдта, едната поразява сърцето, а другата ума, едната внася безлюбието, другата внася тъмнината. Какво е човек без сърце лишено от любов и без ум лишен от светлина и разумност? Лъжата, това бе змията -нейната глава трябваше да се смаже.
Христос очерта пътя на победата.
В света стана премного светло и изнуреното човечество щеше да намери този път.
