Речта звучи близка, позната, хилядолетията не я бяха докоснали. Блясъкът на истината не намаля. Разлика имаше само в съзнанието и в количеството на светлината. Съзнанието на човека с течение на времето се разширява, вдълбочава и скритата светлина става по-ярка. Човекът я възприема малко по-различно, порасналите нужди я правят по-разбираема и по-близка Процесът е бавен, но точен, крачка по крачка човек се приближава към високия връх, силите се развиват паралелно, правопропорционални, различно е само виждането и радостта, която се увеличава.
Една от многото притчи на Христа звучи необикновено, звучи не както е звучала някога. По същина тя е запазила скъпоценното зърно, днес, обаче, тя се разкрива в нова по жива форма. Присъствието на Учителя прави нещата по-ясни, по-реални и някак си по-съкровени. Пред-Учителя стои личността на ученик, нещо у него вече е изработено, да разбира и да вниква в съдържанието на Словото и да намери там нови и скрити залежи. Нещата се разкриват по нов начин, придобил е при това навика да разлиства ухаещия цвят за който неудържимо е копнял през годините на изгнанието. Копнежите се връщат, или по-точно казано се разрастват, получават по-голяма височина и задълбоченост, получава по-голям полет. Нещо у ученика е пораснало - събрал е повече опит, светлината е по-голяма и той знае какво търси и какво иска. Образите на миналото говорят разбрано и четливо. Търсим най-същественото. Евангелският език изразява точно идеята за “Царството Божие”. За да преживеем аромата на епохата трябва да приближим фразата, да си послужим с нея и да кажем: И ние копнеем за същото. Апостол Павел навремето, преди да отшуми столетието предава нов блясък на идеята за любовта - този класически фрагмент нямаше да престане да звучи образно, правдиво, изящно. Идеята бе жива, звученето щеше да се промени в зависимост от времето, съзнанието и от светлината. Когато щяхме да се върнем днес на нея, тя' щеше да ни гледа през много прозорци и образи. Ала тя бе една в своята цялост, вечно пламтяща като факла, мощна и динамична. Многократно на нея щяхме да се върнем, защото тя бе многозвучна мелодия с неизброими октави - светлина и топлина разливаща се в нескончаеми вибрации. Нямаме желание да й предадем сложност, бихме желали тя да си остане ясна и проста като въздуха, водата, хляба, светлината без които не можем. И без нея не можем. Не искаме да коментираме върху любовта, такава, каквато е изразена в Евангелието и в лекциите на Учителя. Искаме само да уловим, ако това ни се удаде, живия трепет, да вдъхнем живителния аромат и отпием глътка от скъпоценния й сок.
Неизброими лежат формите и образите, човек в редки мигове се потапя в многообразната й красота и топлина и към него се стичат хиляди ручеи за да го освежат и напоят. Човек всред голямото богатство се чувствува беден по простата причина, че не вижда, или не иска да вижда, не слуша, или не иска да слуша онова, което шуми и пее вътре в него, разкривайки нееднократно съкровищата, които лежат в човешкото сърце и човешкия ум.
Какво се крие зад образите на тази притча, къде лежи тайната на тия четири вида хора, които живеят на земята, живеят по времето на Христа, живеят и днес. Един сеяч сее на нивата си, голямата нива - земя. Притчата звучи точно, тя е къса по форма, а речеш ли да тръгнеш след нея натъкваш се на четири вида почви, на четири вида хора и на четири вида събития. Една епична поема, която в пазвите си крие живота на човека, всичко за него. Прилича на вълшебен лешник, който всичко побира. Семената на този сеяч попадат на четири вида почви и оттам резултатите са четири. Едната на каменистата, другото в храстите, третото на пътя, четвъртото едва попада на добрата земя. Тълкуванието е излишно. Всеки като я прочете разбира за какво се отнася. - 8 гл. 5, 6, 7 ст. - Лука. За нас е важно четвъртото, което падна на добрата земя. Ние не тълкуваме притчата, за нас е важен принципа. Другите три семена и тяхната гибел не са интересни. Светът е доста натежал от тях. Важен е четвъртия момент, който крие ценното, новото, вечно новото за всяко време, ново до наши дни, чийто ухание вдишваме дълбоко сега.
“Добрата земя”, която погълна семето представлява идеалните условия при които семето ще даде плод стократно. Като езиков израз “добрата земя” звучи хубаво. Земята за нас е нещо познато, близко, родно, при това нещо, което обичаме. Земята, качеството на почвата е най-ценното нещо измежду материалните блага на нашия народ. Гледаме земята и някак си ни става приятно, че една велика идея е изразена чрез земята, тая добра и богата земя, която ни дава всичко и ни приласкава до топлата си гръд. Идеята щеше да ни докосне и вълнува, не само нас, а всички, които я обичаха. Земята - почвата можеше да бъде мека, плодородна, корава и каменлива. Ала ако е богата като нашата...
Тогава ние обръщаме погледа навътре и пак там ни посреща тя -усещаме мириса на житните поля, слушаме песента на чучулигите и жътвата кипи в знойната горещина на лятото - стократният плод пълни хамбарите. Посреща ни нашата земя. Такава ли е, богата ли е, плодородна ли е , чернозем ли е, ще приласкае ли семето и ще даде ли плод стократен?...
Гласът на Павел долита от хилядолетията и класическият стих звучи топлосърдечно и пламенно. Ние знаем, че е така. Уверени сме вече и не искаме да делим принципите, както направиха на запад и на изток. Ние се вслушваме в шепота на времето, слушаме думите на Големия Майстор, Който казва: “Тайната на живота, това е закона на любовта. Това, което хората разбират под любов, съвсем не е любов. Добрата земя, това е любовта. Да приемеш семето и да дадеш плод стократно. Хиляди години да ме слушате, нямате ли любов, нищо няма да придобиете.”
Копнежът е назрял. Ученикът - човекът на новото копнее за “добрата земя” в която като падне семето да не бъде зобано от птиците, да не се задуши в тръните, да не изсъхне на камъка, поради липса на влага, а да падне на черната бразда, пръхкава и влажна, да изгние, да се разпукне, да прорасте, да цъфти, да зрее и да даде плод. Всичко това крие в себе си цяла космогония, целия ученически замисъл, тайната на живота, магическия жезъл и вътрешното съдържание на онова, което се нарича окултно познание. Христос внимателно го скри в притчата за “Добрата земя”. Учителят го разля в цялото си учение като голяма река надлъж и нашир, проникнала целия живот на човека, за да напои “добрата земя”. Останалото зависеше от ученика. Любовта се проявяваше и изявяваше в пълнота, защото какво беше тя?... Добрата земя, която даваше плод стократен. Любовта беше почва, където никнеха, растяха и даваха плод всичките добродетели. Човекът не живееше в едно общество само от жени и мъже, на земята живееха хора и преди всичко те бяха братя и сестри, бащи и синове, майки и дъщери, на земята имаше и приятели. Задачата на човека не беше да чака да го обичат, а сам той да обича, да люби. Само чрез любовта се изработваше добрата земя. Само любовта осъществяваше смисъла на живота - само на почвата на любовта сеячът можеше да сее и семето да прорасте в обилен плод.
