НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св. Димитрий“ - Антиминсът

10.04.1854г.


Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св. Димитрий“ - Антиминсът

 

 

През април 1854 г. двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора на Атон с намерението да останат там и да се посветят на монашеството. Едно случайно произшествие обаче осуетява плановете им. Недалеч от Солун се разразява страшна морска буря и разбива гемията, с която пътуват четиримата младежи. Константин Дъновски и неговите другари с голяма мъка успяват да се доберат до брега и да спасят живота си. Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура, отпечатана като лично негово издание през 1905 г. - „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година".

 

В тази църква, по онова време - джамия, младият момък преживява мистична случка, при която му се разяснява задачата в живота и мисията, която му предстои.

 

За това откровение и за Антиминса, може да се прочете в:

 

1. „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година".

 

2. Спомен на Николай Дойнов - За Антиминса


„Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр. Солун, на 10 април 1854 година".

 

„На велики петък [10 април] отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гроба на Св. Великомъченика Димитрия в церквата, нарицаема „Кассъма- Джамиси". На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме: със среден ръст, лице - сухо, бледо, брада - дълга и бяла, очи - светливи и пленителни. Благослови ни, като му целунахме десницата, и ни попита откъде сме и накъде отиваме. Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора. „Много добре - рече той, - аз познавам тия места и съм живял там няколко време ", като ни и разпита за някои лица от града Варна. На разделение се обърна към мене и ми рече: „Желая утре на това място, по това време, да се видя с тебе: имам да те питам и да ти кажа нещо - идваш ли ?" „С всяко благодарение" - му рекох и се разделихме.

 

Другия ден, на Великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих. След това захванах да разгледвам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме облада една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е оставил Господ... и защо да бъде такава една светиня в турски ръце?" и т.н... Но ето, че и вчерашният старец се зададе, отиде право при олтаря и начна да се моли. След неколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. „Синко - рече ми той, - за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш на Света гора?". Аз му разправих без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам на Света гора и какво е желанието и намерението ми - също така, като една изповед. Във време на говоренето ми той се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение; а най-много което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му [Д, 2:3-4] - и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!..

 

„Драгий ми синко - рече, - ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира [света]... Нито искам да те отвърна от намерението ти. Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: да си идеш там, на мястото, гдето те е определил Божият Промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и който ще бъде за уверение като от Бога... "

 

След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор, и му рекох: „Не съм противен на Волята Божия, защото е свята", а той ми рече: „Не е достатъчен отговорът ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и да бодърстваме с молитви до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви Своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и славянството... Но нека се вълнува морето. Пак, докогато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне".

 

И пак мълчание... Аз тогава се возхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: „Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете". Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци".

 

Тогава [по]сегна към пазвата си и извади в една бяла кърпа нещо обвито [това е Антиминсът], с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара (дюшемето на олтара е по-високо около един лакът). Като го разви и целуна, покани и мене, та [го] целунах. После това показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, дали ги познавам. Аз му рекох: „Ако е число, то е 1747". „Така, вярно - рече, - именно от това число води началото си тоя Свети престол, но за да разумееш по-добре, слушай:

 

„Двадесетий ден от декемврий месец, хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град от кръвожадни мохамедани. Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, с няколко свои роднини просили от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церквата, нарицаема „Панагия Лагудяни". Агрипнията извършвал един седемдесет и седем годишен старец, светогорски аскетия, от Иверския манастир, някой си йеромонах Теофаний [през 1747 г. в Солун той отпечатва 153 Антиминса]. През нощта станала голяма буря със страшни гръмове и светкавици - малко останало церквичката да събори. Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина, като ден. Евангелието на литургията било на свършване и в часа се явили трима мъже с една прекрасна девойка, дрехите им греели като слънце. Зачудений свещеник си останал на мястото като вцепенен, без да се помръдне.

 

Девойката го наближила, отправила погледа си към него и му рекла: „Преподобний старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набожници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на Пресвятаго Параклита (Духа) за нашия окаян народ християнски... За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато християнските водители до града Варна със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина син Божий, както Те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!... ". И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклетия се изляла от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!...И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. O!... Праведен си, Господи, и прави судби Твои!

 

Но Всеблагий Бог во век не враждует. От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смилил, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършване на числото от сто и петдесеттях и три риби [Й, 21:11], писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати и дните на турското царство и докрай ще го съсипе!... Всесилний ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.

 

А [за] да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий, и [за] Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за прощение на греховете, за мира и съединението [на] вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „едно стадо и един пастир" [Й, 10:16]. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството".

 

После девойката се обръща към своята майка и казва: „Постигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и [от] премного Своя любов да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот. Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя. Амин ". И след това тримата мъже и девойката станали невидими.

 

След отпуска на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички думали, че Бог е отвърнал на злодейците.

 

После всичко това отец Теофаний се въодушевил и с ревност Илиева по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предприел да извърши всичко, което го вразумил Бог. Без да се бави повече, отправил се за Йерусалим и като се разговорил със самия Патриарх от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошният патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже на елински език на рибата буквите носят знаковете: Исус Христос - Божий син Спасител [IHTUS - Isus Hristos Teo Unis Soter]) и тогава напечатва сто и петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай. И първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение частица: „Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим [Мерзкото и богохулно агарянско царство скоро ще се провали и ще се предаде на благочестивите]), но всичко това е било много тайно - страха ради иудейска.

 

Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, [на] островите Патмос и Кипър, и най- сетне, след дванадесетгодишно бавение, свърнал се в Света гора и там предал дух Богу. А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог съкратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски. Между многото ревнители по това е бил и патриарх Григорий [V], който с няколко свои богобоязливи събратя е предложил да се прилагат в Антиминсите и от мощите на св. Великомученик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците: в навечерията на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петдесятница и Преображение Христово, но най-сетне [той] бил предаден от най-верния си и обесен с омофора си на ден Великден, с него наедно свети архиереи пострадали, множество свещеници и първенци народни [били] избесени и изклани... Едного само, като с чудо, Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всяко обещано напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълноупование на Божия Промисъл, аз чувствам някакво улекчение в совестта си и сърцето ми се прелива от едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя святи залог - имай го в пазвата си, при сърцето си... ".

 

Аз го приех, като целунах ръката му, и го скрих в пазвата си, а той продължи: „Връчвам ти тоя Святи Престол Божий [антиминс] за уверение на най-голямата милост в името на Пресветая Троица!... Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява Своята многоразлична премъдрост на всички, та дори и на властите земни!... Всемогъщият Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата. Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъществен образ на моление и предстателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение. Божествената Евхаристия [вж. бел. №81], която ще се извършва на тоя Свети Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас, смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове, мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род. Освен това и сам Исус Христос ни е учил, че всичко, каквото попросим от Бога Отца в Негово име, ще ни подари. Заради това с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание в деня на освещението на тоя Святи Престол са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата. И в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молещите се, че всичкото Негово обещание ще се изпълни непременно. И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно особено благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе за[ради] неговото простосърдечие и искреност. Затова трябва занапред да стават молитви и моления за силата и помощта от Святаго Духа, [за] да могат да се съединят с единомислие, в едно тяло и един дух, както говори и Дух Святий чрез езиците на апостолите:

 

„ (ст. 12) Защото както тялото е едно, а има много удове, и всите удове на едното тяло, ако и много да са, пак едно тяло са, така и Христос. (ст. 13) Защото всички ние чрез единия Дух се кръстихме да сме в едно тяло - и юдеи, и елини, и раби, и свободни, и всинца в един Дух ся напоихме. (ст. 14) Защото тялото не е един уд, а много. (ст. 15) Ако речеше ногата: понеже не съм ръка, не съм от тялото; дали затова тя не е от тялото? (ст. 16) И ако речеше ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, дали затова то не е от тялото? (ст. 17) Ако беше всичкото тяло око, де щеше да е слушанието? Ако ли все [е] слушание, де обонянието? (ст. 18) Но сега Бог е положил удовете всеки един от тях в телото, както е изволил. (ст. 19) Ако бяха били всите един уд, де щеше да е тялото? (ст. 20) Но сега удове са много, а тяло едно. (ст. 21) И не може окото да рече на ръката: Немам потреба от тебе; или пък главата на нозете: Немам потреба от вас. (ст. 26) И ако страда един уд, всичке удове състрадат, ако ли се слави един уд, всите удове се радват с него заедно. (ст. 27) А вие сте тяло Христово и частно удове " [1К, 12].

 

Ето това е пътят на святото Провидение, приготвен за това славянско племе, чрез който, като [го] следва, ще може християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар пророка: „Ето, колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие" [Пс 133:1]. И тогава тоя злочест град, отечеството на славянските просветители, ще бъде нов славянски втори Иерусалим, а пък за съединението на верите сам Бог ще извърши по Своята воля, както Му е угодно.

 

О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих!... Но защо се бавя, защо не бързам по-скоро да свърша?...

 

Ето Дух Святий що говори: „Даровете и призванието Божии са неотложна отрасъл от славянското домородие и приготвени от Бога, който непременно ще изпълни Своето предопределение. Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго с такава благодат; който го кълне - проклет ще бъде, а който го благославя - благословен ще бъде. Затова и ония, които се молят за него, навярно Бог ще ги послуша. Заради това в началото от третата петдесетница на станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова и... Турция ще падне!

 

След това ще се яви или роди православний Вожд [алюзия за раждането на Петър Дънов през 1864 г.] и чрез Неговата молба Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие. А пък на свършека на петдесетницата сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!... Знамението е вярно от днешния ден, след като изтекат времената от числото на евангелските трижди по id (14) родове Христови [Мт, 1: 1-17], дай Боже да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от Небето и като молния ще се разнесе по всичкия свят: „Се победил ест лев, иже сий от колена 1удова, корен Давидов. [Ето, победител е лъвът, който е от коляно Юдово, корен Давидов] Амин.] ".

 

Когато тайнственият свещеник предава Антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка, той става невидим. Чак тогава младежът Константин разбира, че неговият събеседник не е от живите, а е дух. Това така силно го стряска, че той остава на мястото си като вдървен. Неволен свидетел на тази сцена става пазачът на черквата джамия, стар благочестив турчин. Като приближил към смаяния момък, той положил ръка на рамото му и казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими! Иди си с мир!".

 

Същият този дух се явява и в други важни моменти от живота на К. Дъновски.

 

След завръщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на борците възрожденци от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ, но злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните му планове. Нещо повече! В село Хадърча прииждат бежанци емигранти, настаняват се турци, татари и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години.

 

През 1856 г. Константин Дъновски отново се завръща в с. Хадърча, където продължава да учителства още една година. През следващата 1857 г. се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи - Добра. На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, е ръкоположен за свещеник в с. Хадърча от Варненския митрополит Порфирий. По това време в селото поп е Иван Громов и за известно време свещенослужителстват и двамата. През 1857-1859 г. Константин се установява във Варна. През 1859 г. за няколко месеца е в Устово, но вероятно още същата година се завръща във Варна, където през 1860­1861 г. взема дейно участие в борбата за църковна независимост.

 

След идването на руския вицеконсул Александър Рачински във Варна се чувства раздвижване на тягостната атмосфера. Освен турския гнет на българите много натежава и това, че нашата църква е под гръцка зависимост. Рачински идва в края на 1859 г. Като възторжен славянофил и българофил, той е запознат добре с борбите на българския народ. Още с пристигането си във Варна установява много близки отношения със свещеник К. Дъновски и с други видни български патриоти. С всички средства Рачински помага за въвеждането на свещенослужене на български език. След дълго настояване пред гръцкия митрополит Порфирий на К. Дъновски се позволява да служи на български в църквата „Св. Георги", първоначално само в събота.

 

Отделянето на българите християни във Варна от фенерската Цариградска патриаршия допринася твърде много за повишаване на самочувствието им и способства за подемането с по-голяма сила на борбата за освобождение от османско иго.

 

В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник. С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като

 

Материалът е взет от книгата „Младият Петър Дънов“ Георги Христов


Спомен на Николай Дойнов

 

7. ЗА АНТИМИНСА


Бащата на Учителя, като младеж е тръгнал за Света гора за да се покалугери, но е бил върнат от един странен монах, който му е дал и този Антиминс.*


Антиминсът е икона, която представлява Христос снет от кръста, около него майка му, жените, учениците му и Йосиф от Ариматея - приготовляват го за погребението му.


Антиминсът даден на бащата на Учителя е заверен от Варненския владика, които тогава е пребивавал в Провадия. Там е била резиденцията му. Заверката носи дата 1820 година. Така завереният Антимин, където и да се постави на маса или камък, става олтар и може да се извърши служба.


Антиминсът, които беше разпространен между приятелите в братството е печатан от оригинала даден на бащата на Учителя от онзи загадъчен монах в църквата „Свети Димитър" в Солун. Препечатването е станало към 1915 година в Москва, по желанието на дядо поп Константин, бащата на Учителя и разбира се със съгласието на Учителя.


Антиминсът е раздаден на първите ученици на Учителя, но в много ограничен брои.


Монасите от Атонския манастир първи са разпространили Антиминса. Те са го вземали като емблема на НАДЕЖДАТА - след погребението идва Възкресението.


АТОН, значи ИЗГРЕВ на старо-египетски.


Известно е, че в Светогорските монастири са живяли и живеят монаси от всички народи на Полуострова: Българи, сърби, гърци, румънци и руси. Повече са от поробените тогава от турците народи. За монаси обикновено са отивали по обет /обещание/ на рода - посветени на Бога. И моят брат Борис е бил обещан да стане калугер в Света гора, но майка ми не го пуснала. Родът винаги е давал първороден син за монах. Такъв е бил вуйчото на моя баща. Моят дядо е имал трима сина и една дъщеря, като първородният син е даден за калугер. При всяко едно поколение идва онзи възрастният от рода, които е покалугерен като монах в Света гора, събира рода и си взима онова момче, което е наречено за монах за да го заведе в Света гора. Естествено, в своите молитви освен за душата си, за своя род, те са се молили и за своя народ. Не е известно, кога това молебствие е вземало организиран характер, но е естествено да бъде така. На тази духовна организация не е бил чужд и Паисий. Монасите почват да се събират тайно, на обща молитва за освобождението от игото агарянско. Тази акция се заражда в Атон. Тук се образува малко, но здраво ядро от изпитани, верни, силни във вярата и молитвата монаси. По единично в своите килии и отшелия, и в определено време, в общи срещи те са отправяли молебствия към Бога, да освободи Бог от агарянско иго поробените християнски народи, защото чашата преля. И тяхното тегло, там в Атон, не е било малко. Колко пъти са бивали монастирите им опожарявани и ограбвани от турците.


Може би Френската революция да е оказала влияние. Тук са идвали поклонници от всички краища на света и всичко каквото е ставало на запад се е следяло с жив интерес. Не може да бъде идеята за свободата, да не е намерила отзвук и тук. Тъй се е създал този център за освобождението от турците на поробените народи. И той започва работата си с молитва към Бога. Постепенно назрява идеята да се привлекат в тази работа будните и родолюбиви монаси, свещеници, миряни, верни и предани на народа си. Те са ги подбирали много внимателно, след като са ги изпитвали продължително. На онези, които са били посветени и включени в делото, давали са им Антиминса. Той е знак и знаме.


В онова време от Светогорските монастири са изпращали монаси, да събират помощи за монастирите. На изпитаните и верни са поставяли задачата, да привлекат в акцията верующи и верни синове на народа, да се включат и те в общото молебствие. Така делото се разширило и е проникнало във всички поробени народи. Монасите са били толкова предпазливи, предвидливи, прозорливи, че това движение, остава неразкрито от турците чак до освобождението и малцина знаят за него. В движението са били привлечени и монаси от далечните монастири, забутани в дебрите на планините. Те стават огнища на молитва и центрове за поддържане надеждата в народа. Движението се разпространило между нисшето духовенство, монаси и свещеници, но и някои от висшето духовнество са били посветени. Известен е само един провал.


Цариградският патриарх е бил посветен и привлечен за делото, но неговият протосингер го е издал на турците и Патриарха е бил посечен в църквата пред олтаря. Добре е да се провери исторически кои е Патриарха и кога е станало това. Провалът е спрял дотука, той не е бил разкрит по-нататък.


На онези, които са били привлечени в работата са им давали Антиминса. „Символ на надеждата" - след погребението очаквайте Възкресението. Антиминсът е минавал за обикновена икона, а всъщност той е знаме на дълбок духовен бунт.


Молитвата е сила, човек трябва първо да поиска от Бога, после Бог ще отговори на молбата му. Детето трябва първо да поиска от майка си, после тя ще му даде.


Великият разумен свят, отговори на това молебствие. Христос казва: „Досега не сте искали в мое име - в името на Любовта. Искайте и ще ви бъде дадено." И какъв беше отговора на Невидимият свят? Родиха се възрожденците, просветителите и революционерите. Възраждането започна с молитва към Бога. Много години преди това се молеха монасите, докато дойдоха резултатите. Световното обществено мнение се застъпи за поробените народи. Надигнаха се гласовете на Толстои, Достоевски, Короленко, Тургенев, Хюго и др. Повдигна се вълна от народен протест в Русия и на запад, и руският император стана изразител на тази воля. Дойде и Освобождението през 1877-1878 г.


Когато, онзи странен монах е срещнал тримата младежи в църквата „Св. Димитър" в Солун, той се е спрял на бащата на Учителя. Него е намерил за достоен, за делото. Затова го е поканил на среща насаме, на другия ден. Тогава го е посветил в тази обща работа и му е дал Антиминса. Като му е казал: „Няма защо да ставаш монах, ти имаш друга мисия".


Бащата на Учителя се връща в България и става свещеник. Той е един от първите възрожденци и пръв започва да служи в църквата на славянски, дотогава се е служело на гръцки. С големи борби той е наложил това и то се е въвело навсякъде в България.


Десетки години се молеха монасите, докато се приготвят условията за да почне Възраждането. Антиминсът е свързан с Учителя. Той е знаме и надежда - „Ето, иде скоро". И наистина, освобождението от турското робство дойде. Дойде и Учителя, създадоха се условията за неговата работа и макар в бурни времена, воини и революции, Учителят свърши своята работа.

Молитвата е голяма сила, когато е отправена от чисто сърце - Молитвата е сила непреодолима.

 

Изгревът - Том 15

7. ЗА АНТИМИНСА



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder