НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша - Гергьовден

6.05.1927г.


Учителя е на екскурзия на Витоша -

Гергьовден

 

Тази екскурзия е описана от Олга Славчева:

 

Гергьовденска екскурзия,

6 май 1927 г., [Витоша]

Витоша сега е за гледане. Гората напълно се раззеленила. Гранките са обкичени със светлозелена копринена шумица. Тревата обилна и сочна навред е поникнала, изтрила всяка следа от есенната шума, сплескана под снега. Нежни остри иглици с жива сила са пробили изсъхналите листа и са излезли над тях.

Снощи бе ужас. Небето се бунтуваше с небивал гняв. Грозен ураган ехтеше над града и особено блъскаше по прозорците на тия, които с приготвени раници и обувки чакаха да съмне... Заставаше за миг, този голям юнак, негли сили да събере. Сетне страшно зафучи и с двойна сила замята се и завей, сякаш земята на въздуха иска да вдигне. Мълния, гръм, трясък. Светкавици разлени в пожар, или змийски извити се леят отгоре, последвани от оглушителни, замайващи гръмотевици и проливен дъжд. Като че ли гигантско чудовище с огнедишаща димяща уста, отворило грозна паст с рев налита горката земя и иска да я глътне... Но, види се, този страшен гигант, сам получил някои невидими бодвания по хълбоците, та след като рева и блъска след няколко часа утихна, изчезна, като че ли никога не е бил.

Когато подир среднощ - в 3 часа тръгнахме, небето се тъй изведрило, тъй мило ни се усмихва, сякаш да заличи снощната си дивотия. Нито следа от облак и мъгла. Звездите сияеха с празничен блясък.

След снощната стихия, мислехме си, че едва ли десетина, и то най-смелите, ще тръгнат, а то какво излезе? А сега след казаната десеторка, смело може да се постави още една нула. Удивителни смелчаци. Бодри крачки отекват във ведрото утро, весели закачки и ритмична песен. Колко е хубаво! Въздухът напоен с топла нега, измит, чист, лек, като че ли сме всред рая.

Но едвам изминаваме селото, едвам посрещаме слънцето, разляло над света потоци отживотворна светлина, едвам полазваме по планинския гръбнак, изневиделица се натълпиха облаци по небето и за миг София изчезна под дебели влажни мъгли. Само Мургаш издига бял калпак над това бяло мъгляво море. Още и Рилските върхове, като огромни кораби още се носят в далечината върху този бял океан и заоблачено небе. Като че всичко се помрачи. Върху копринено зелена вейка полазила мъничката калинка. И тя, като че няма сила да разтвори крилцата си да полети. Горката буболечица, горката божа кравичка! Но може би само мен се чини тъй, а калинката съвсем за друго се е спряла тук и важно размишлява.

Теменужките са в своя разгар. Цели полета посипани от тях. Цели полета облъхнати от несравнимата им миризма, подали прекрасни главици и китки под заслон на някоя скала, или разперени храсти, бучнати като сватбарска китка до измити от дъждовете камъни, те пеят, пеят своята тържествена песен.

Нищо, че доле са мъгли и над нас облаци, щом поне няма дъжд. Понякога мъглата се разкъсва и пред очите ни блесва сребърната нишка на някоя река. Нагоре към Резньовете, небето е чисто и ясно. По плещите на Витоша все още има фъндъци сняг от дрипавия и изпокапал вече зимен кожух.

У „дома” сме си. Някои вече са налягали край широкото жарко огнище, или по сочната трева, а някои пият и се надпиват с „шестгодишно вино”.

Още не сме отпочинали, още не сме вдъхнали достатъчно от гостоприемството на нашето „дома”, ехти гърлестия глас на диригента:

„Всеки, който не е уморен,
А радостен този ден,
Ставайте напред деца
Горе Витоша зове.”


Кога скалъпи Симеонов тази поезия, не знаем. Но Цеко наш ще му е позавидял на тая „сполучлива” рима и може би си ги е и позаписал. Та кого ли, тази Чаровница планина, поет не е направила.

Не зная, дали е имало „много” уморени и „нажалени”, но когато се отделихме от бивака, пазачи на раници и чайници останаха едвам до 5 -6 души, но и те, докато ние да пристигнем, вече се качват нагоре и сега наистина си почиваха.

Красива върволица се заниза по тясната горска пътека. Бели шапки, алени кърпи, сини блузи, светли палта се мяркат нагоре измежду зелените гранки като стадо овци.

Тук изворче ромоли, пее, тананика, там поточе като бяло козленце тича от камъче на камъче се провира между клонаци и камъни, обикаля яки дънери и с песни продължава своя път. Навеждаме се над кристалните извори в които небето се оглежда и образите ни озарени и радостни, сърбаме глътка от шепите си, плискаме сгорещените си лица. Някои изворчета са засипани с тиня и камъни; спускат се няколко чифта ръце и завчас тинята е изгребана и на нейно място бели камъчета блестят измити и се радват на новия си пост.

Стигаме боровия клек, нагазваме из боровинковите храсти и дордето око стигне - се любуваме на прелестните жълтурчета, що се плиснали по тревата като изтървани от пълните скути на разкошната пролет. Като слънчеви усмивки, заедно със синята тинтява, освежават още повече вълшебната поляна - празнична дреха на природата. Върху Резньовете са останали дрипелите на зимния кожух. Нека му седят - да ги прави каквото си ще.

Лягаме на тревата като стадо овце. Слънцето се показва и сега пък почва да пали. Опали лицата ни, ръцете ни, направи ни мургави и лъскави. Почивката е само 5 минути. Правим огромен кръг. Правим красиви упражнения, приличащи на нежна музика. Пак тъй в кръг - сядаме пак. Отдаваме се на размишление. Каква тишина! Като че ли не сме на земята. Като че ли сме една душа - една - единна с душата на природата. Всичко се слива в една светла точка - Началото - Творецът, който всичко това е създал. И макар да се чувствуваш „нищо” в този миг, това „нищо” е пълно с толкоз щастие, че човек не би го сменил с никое земно щастие, което е „много нещо”, но често пъти е само суетен шум и празна глъчка.

Сега пък заставаме на две редици. Команда от Учителя за ритмичен ход. Сгъване на ръце върху гърдите и разтваряне. Преминават едните редици в другите. Образуват се много осморки, движущи се. Учителят също се упражнява с нас. Неговите движения са тъй нежни и прости, но тъй отмерени и хармонични.

Какъв въздух! С нищо не може да се уподоби, никак не може да се опише. Всичките ни клетки тържествуваха. Кръвта ни чиста и свежа радостно и бързо се плискаше в жилите ни.

Как изминаха цели 3 часа горе - никой не усети. Слизаме. Раниците се разгърнаха и ни нахраниха богато.

Пред нас със звън слиза и бяло стадо, заедно със своите големи кучета. Щастливи! И те газеха из райската растителност и пият кристал но чиста вода. Весели птички в унес пеят над нас и прелитат в жив набег.

Доле си починахме. На огромна окръжност наредени по петорки, шесторки, седморки и пр. обиколихме пак нашите раници. Боже, колко вкусно! Копривният тас кебап, заровен от Учителя, сега е готов. Колко вкусен и ароматичен. Но този път не бе заровен в хартия, а в нова пръстена тенджера. Няколко капки лимонов сок и дървено масло я направиха още по-вкусна.

Връщане - през Симеоново. Пред нас е града - огромен човешки мравуняк, който върху главите на хиляди агънца празнуваше своя празник.

Небето не забрави да ни окъпе. Това е неговото тържествено чествуване. Но събрани около милия Учител, пълни с толкоз красиви образи и преживелици в планината, не обърнахме внимание на дъжда.

Сега у дома, пълни с блянове за Витоша, драговолно се отдаваме на съня, който е здрав, дълбок и чист.

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.22. Гергьовденска екскурзия, 6 май 1927 г., [Витоша]

 



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder