НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Дейност и почивка / Лѣность и прилежание

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Дейност и почивка

Най-често използвани думи в беседата: прилежанието, човек, живот, леност, леността, работи, може, казва, всички, работа, има, хора, себе, състояние, закона, обича ,

 Младежки окултен клас , София, 24 Август 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


Размишление.

Дейността и почивката са две състояния, през които човек неизбежно минава. Като работи известно време, той трябва да почива; като почине, пак започва да работи. Ако разумно и на място почива, работата му е приятна и дава добри резултати; ако не почива разумно и на време, работата му не е приятна и не дава добри плодове. Затова е казано: Работи умерено и почивай на време. Когато почива повече, отколкото трябва, човек става ленив; когато работи правилно, той става прилежен. Значи, неправилно приложената почивка се превръща в леност. Правилно проявената дейност се превръща в прилежание. Леност и прилежание са брат и сестра от два различни бащи и от две различни майки. Както дейността и прилежанието вървят заедно, така леността и удоволствието всякога вървят заедно. Каквато е връзката между първите две, такава е връзката и между последните две. Ленивият обича да се удоволствува, а прилежният – да работи. Дейност и работоспособност са две аналогични състояния, през които минава човешката душа. Леността изключва всякаква култура. Ленивият може да се нарече цивилизован, но не и културен човек. Ленивият, слабият не правят усилия за развитието си и казват, че еволюцията, като естествен процес на развитието, ще повдигне и тях. Ленивият не обича да се движи, да мени мястото си, затова търси удобства в живота си и очаква всичко на слуги. Той е обиколен със звънци и постоянно дрънка, вика този или онзи слуга, да му услужва. Щом дрънне звънецът, желанието му се изпълнява по магически начин. Ленивият обича да мечтае, да се пренася в области, каквито приказките рисуват.

Леността е състояние, което съществува и в трите свята – във физическия, в духовния и в умствения. Противоречията, които съществуват в човешкия живот, се дължат на леността, на ленивите състояния на човека, които понякога обхващат ума и сърцето му и препятстват на неговите благородни стремежи. Който търси лесния път, постоянно пита, защо работите стават по този, а не по друг начин. Такъв човек е ленив. Една българска поговорка казва: „Накарайте ленивия на работа, да ви научи на ум“ Значи, ленивите хора са умни. Леността се придружава с едно отрицателно качество – с отлагане. Ако трябва да плаща нещо, ленивият отлага плащането за благоприятни времена; ако трябва да свърши някаква работа, отлага я; ако трябва да се моли, да учи, отлага; ако е дошъл часът на умиране, пак отлага. На каквато работа и да го турите, все ще намери начин да я отложи, или ще поиска време да помисли, да приеме ли тази работа, или да се откаже от нея. Ленивият не бърза, той гледа през очите на вечността; той няма висок идеал, няма определени идеи. Понеже се стреми към вътрешно спокойствие, затова избягва тревогите. Ленивият се оглежда често в огледалото, страхува се да не се явят бръчки на лицето му; след това пипа кожата на ръцете си, да не са огрубели. Той обича да има мека кожа, главно меки ръце.

Сега аз не говоря за леността, която произлиза от обстановката на къщата, но за онази леност, която произтича от инертната материя в човека. Понякога богатството прави човека ленив, но тази леност е временна. Синът на богатия човек често е ленив, не учи, защото разчита на богатството на своя баща. Понякога леността става причина за лъжата. Ето защо, когато поеме истинския път на живота, човек трябва да се пази от леността и от лъжата. Леността е тихо течение в природата, но попадне ли в него, човек се натъква на големи противоречия и започва да търси щастието там, дето не може да го постигне. Леността не води към щастие, но към разрушение.

Кое е противоположното качество на леността? – Прилежанието. Чрез прилежание човек развива добродетелите си. Прилежанието се явява като спасително средство за човека против леността. – Може ли всеки човек да бъде прилежен? – Може. Прилежанието е качество на човешката душа, което тя е наследила от духа. Казва се за духа, че е неуморен в своята дейност, че постоянно работи. Само чрез прилежанието човек започва нови работи и свършва започнатите. Прилежният ученик всякога учи уроците си за деня; прилежният работник свършва започнатата си работа; прилежният богомолец прави молитвата си на време. Изобщо, прилежният човек върши работите си на време и никога не отлага.

Отличително качество на прилежния човек е и това, че той всякога започва с малки величини и постепенно върви към по-големи. Започне ли една работа, малка или голяма, той я свършва докрай. При великите и грандиозни работи взимат участие различни подбудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило леността, а сиромашията – прилежанието. Прилежният разбира смисъла на живота. Той учи, работи и знае, защо учи и защо работи. Ленивият прекарва в бездействие и не знае, защо не му се работи.

Кога се ражда леността и кога – прилежанието? Когато хората изгубят своите първични идеали, леността се явява на сцената на живота. Изгуби ли човек посоката на своя вътрешен живот, той става ленив. В този смисъл, леността се определя като резултат от загубването на нещо ценно. Когато човек намери своя път, т. е. посоката на своя вътрешен живот, явява се прилежанието. Значи, прилежанието е показател на истинския път в живота. Докато човек прилежава в работите си, ще знаете, че той е намерил истинския път на живота. Ленив ли е, ще знаете, че той е извън истинския път на живота. За него животът няма цел и смисъл, затова желанията и мислите му са разхвърляни и неправилни.

Чувате някой да казва, че не иска да учи, не иска да стане учен, философ, поет, музикант, не иска да бъде знатен човек. В подкрепа на своите думи, той цитира стихове от Евангелието, дето се казва, че знанието и придобивките са тежест на духа. Той продължава да убеждава себе си, както и своите ближни, че човек трябва да живее спокойно, без тревоги, да знае, защо е живял. Коя е подбудителната причина, която кара този човек да мисли по този начин? – Леността. Само ленивият отрича знанието; само ленивият избягва страданията. Който бяга от страданията и ги отрича, е ленив човек. За да избегне страданията, той си налага привидно вътрешно спокойствие, но то не произтича от онази дълбока философска мисъл, която внася в човека самообладание.

Мнозина смесват леността с почивката, но те са две различни състояния. Почивката е естествено състояние, при което човек променя положението си, с цел да възстанови изразходваните си енергии, да обнови организма си. След почивката той се усеща доволен и готов за работа. Леността произвежда известна разпуснатост на организма. При леността състоянието на човека е едно и също през целия ден. Няма по-опасна болест за младите от леността. Ленивият не може да реализира своите идеи. Леността не внася подтик, импулс в човека, но спира развитието му. Каквото благородно желание да се яви в него, щом дойде леността, той всичко отлага и казва: Няма защо да бързам толкова за тази работа, не е дошло още времето й; когато дойде време за нея, тогава ще я реализирам.

За да изтъкнат резултатите от положителните и отрицателни качества на човека, хората са писали и продължават да пишат басни и поговорки с нравоучителни заключения. Например, в баснята „Щурец и мравка“, щурецът символизира леността, а мравката – прилежанието и трудолюбието. Всъщност, заключението не е абсолютно истинно. Щурецът не е ленив, нито мравката е символ на истинско прилежание и трудолюбие. Мравката е, наистина, активна, дейна, но чувството, което я заставя да се прояви такава, не е прилежанието, а стяженолюбието. Щурецът е безгрижен. Със своите песни той е предвестник на нова култура. Между щуреца и заека има известна прилика. Задните крака на щуреца са дълги, като на заека, затова и той лесно скача.

От психологическо гледище, за да свърши една работа, човек трябва да има разположението на щуреца. В това отношение, щурецът прилича на учен човек, който разбира живота по своему и го използва според своите възможности. Мравките пък символизират старата култура, която е изгубила направлението си в живота. Те показват отклонението на тази култура от правия път. Като се проследи животът на мравките, виждаме причините за спиране развитието на една култура в органическия свят. Ако търсите отрицателните, т. е. лошите страни на дадена култура, ще ги намерите в живота на мравките. Между тях има ред и дисциплина, но дисциплина на насилие и жестокост. Мравките са същества на краен материализъм; в тях отсъства всякакъв идеализъм. Когато младият човек казва, че трябва да се работи на младини, за да се почива на старини, тази философия има отношение към културата на мравките.

Като се ръководели от принципа, че трябва да се работи на младини, за да се почива на старини, хората са създали леността. Под понятието „почивка“ те разбират едно успокоително състояние, в което човек само си почива и удоволствува. Върху този принцип са съградени и някои религиозни разбирания. Турците, например, си представят рая като блаженство: пред тях стои цяла планина от пилаф, полят с масло. Те държат наргиле в устата си и лъжица в ръка и, от време на време, си пушат и ядат пилаф. Това състояние продължава цяла вечност. Според тях това е живот на вечно щастие и блаженство. Много от съвременните хора си представят живота по същия начин и си казват: Нищо не желая, освен да има пред мене планина от пилаф, и аз да седя с лъжица в ръка пред нея, да бъркам в пилафа, да си хапвам и за нищо да не мисля и да не се безпокоя. В това се крие смисълът на живота. Според мене, това е кривото турско разбиране за рая и за блаженството. Това е изопаченият живот, без мъчнотии и страдания. Такъв живот съществува само в главите на онези, които търсят лесен път, но не и на разумните хора, които се справят с мъчнотиите и страданията.

Какви идеи могат да се родят при такава култура, при такава цивилизация или при такова разбиране на живота? Днес младите се възпитават по един начин, възрастните – по друг. В края на краищата, като се натъкват на мъчнотии, противоречия и едните, и другите се запитват, защо светът е създаден така. Мислите ли, че Бог, Който е създал света и мислел с векове, как и по какъв най-добър начин да го създаде, ще внесе толкова мъчнотии, противоречия и страдания, които да ви спъват? Мислите ли, че Онзи, Който е създал цялата вселена, не е взел във внимание най-добрите методи за развитието на всички живи същества? Мислите ли, че Той не е предвидил всички условия за и против общото развитие на живота? Всичко това е предвидено още преди създаването и проявяването на живота. И ако днес, в живота на хората, изпъкват известни противоречия, те не са Божие дело, но сенки, които се явяват в съзнанието на недоразвитите още същества. Тези сенки се дължат на нисши съзнания, които проникват в съзнанието на хората и по този начин помрачават тяхната първоначална светлина. Животът, сам по себе си, както е бил първоначално в съзнанието на Бога и проявен вън от Неговото съзнание, е идеален, възвишен и съвършен. Ако човек вложи в живота си абсолютна вяра, че всичко, което Бог е създал, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисъл на нещата, вложен в целокупния живот. Само така човек ще разбере предназначението на привидните противоречия; само така той ще разбере, защо идат мъчнотиите и страданията в живота.

И тъй, за да придобие дълбоко разбиране за живота, човек трябва да схване всички скрити методи, чрез които леността пуща пипалата си и го обхваща. Като открие методите и прийомите, с които леността си служи, човек може да й се противопоставя. Леността е съзнателна сила, която се домогва до човека, за да му противодейства в развитието. Когато силите на човека се уравновесят, т. е. дойдат до границата на безразличието, тогава се явява леността, бездействието. Такова състояние настъпва, когато се борят двама юнаци с равни сили. Те се борят известно време, докато най-после борбата се прекрати без победител и победен. Тази борба е безпредметна, защото е лишена от движение. Затова казваме, че смисълът на живота е във вечното движение, а не във вечната борба.

Когато настъпи в човека състояние на бездействие, в помощ му иде прилежанието. То е сила, импулс, подтик на човешкия дух, който постоянно подтиква ту една, ту друга сила или способност в човека към дейност и го държи в постоянно, съзнателно движение, наречено „работа“. Ето защо, прилежанието трябва да влиза като основен елемент във всеки акт, във всяка мисъл, във всяко чувство. Прилежанието се отличава по това, че превъзмогва всички мъчнотии в живота, а леността отстъпва и при най-малките спънки. За да не се загнезди леността в ума, в сърцето или във волята на човека и да се предаде като болезнено състояние на душата му, той не трябва да отстъпва пред никакви мъчнотии в живота си. Всяка мъчнотия, колкото и да е малка, представя етап, през който човек трябва да мине и замине, без да се спира дълго време там. Всяка мъчнотия е преграда, на която има поне един отвор, през който човек може да излезе навън. С една дума казано, мъчнотиите са формули, подобни на тези, с които си служи математиката. Ако знаеш формулите, ще решаваш правилно задачите. Следователно, ако решавате правилно мъчнотиите си, ще решавате правилно и задачите на своя живот.

Като се говори за леността и прилежанието, трябва да слушате и да разбирате добре, за да не изпадате в противоречия. Понякога ленивият си мисли, че е божество, за което всички трябва да работят. Той счита себе си за център на вселената и мисли, че ако работи или се мръдне от мястото си, редът и порядъкът в света ще се наруши, В известен случай ленивият заема положението на философ или учен, който мисли, че само той има право да учи хората, как да работят и да живеят. Ако някой се осмели да му даде някакъв съвет, той казва: Аз свърших моята работа, свърших с ученето и с молитвата, разбрах, какво нещо е любовта. Сега не ми остава нищо друго, освен да седя неподвижно на едно място, като точка във вселената, около която всички останали точки да се движат и да работят. Този човек може да държи лекции на хората върху прилежанието, без той сам да го прилага. Той търси охолния живот и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философ. С никого не се кара; външно е благ и спокоен, усмихва се наляво и надясно. Ако някой му противоречи и не иска да свърши работата, която му възлага, той вади няколко звонкови монети от кесията си, дава му ги и казва: Искаш ли да станеш прилежен, направи това, което те съветвам, и не ме заставяй да губя спокойствието си. Ако аз наруша спокойствието си, ти ще изгубиш живота си, защото ще станеш причина да се измени равновесието във вселената. Изпълните ли желанието на ленивия, той казва за вас: Ето един будала, който не разбира смисъла на живота.

Ленивият обича да дава съвети на хората. На еднаго казва: Иди да копаеш на лозето! На друг: Иди да ореш на нивата! На трети: Чети, учи, да не останеш сляп! Той само седи, излежава се, подсмива се на слабостите на хората. Някои наричат ленивия „вътрешен аристократ“. Той се движи бавно, с достойнство и съзнание за себе си, като си дава вид, че всичко разбира.

От кога води началото си леността? – Още от времето на първия човек. Като останал без работа, той пожелал да надхитри природата, да й се наложи. Но разумната природа не обича лъжите, не обича бездействието, не обича да се престъпват нейните закони. Дълго време тя мълчала и наблюдавала човека, докъде ще отиде в своето безумие. Като видяла, че тази работа няма да се оправи сама, тя всеки ден туряла на гърба на човека по една прашинка. Понеже се поддал на леността, човекът не изтърсвал сам праха от гърба си, но очаквал да дойде някой отвън, да го очисти. Дълго време чакал, но никой не дошъл да му помогне, докато най-после на гърба му се събрал толкова прах, че започнал да прониква в съзнанието му. В резултат на това, животът му започнал да се изопачава, да губи смисъла си. Той не разбрал, че причината за помрачаването на съзнанието му е в самия него. Натрупването на човешкото съзнание с прах го довело най-после до крайно затлъстяване на организма, при което той огрубял, обезобразил се – изгубил своята красота. Той се чудил на положението, в което изпаднал, и си казвал: Какво стана с мене, че се измених толкова? Има нещо безсмислено в живота. Ден след ден той се отпущал, докато се оформил като ленив човек и се поддал на бездействието.

Много от страданията и безпокойствата на съвременните хора се дължат главно на бездействието. Човек може да прояви леността във всяко отношение: в ученето, в придобиване на добродетели, в работата си и т. н. Леността се прояви и в Соломона, като качество на човешкото естество. След като Соломон придоби големи знания и голяма мъдрост, леността тури крачето си и в неговия ум, и най-после той каза: „Суета на суетите, всичко е суета. Многото знание е тежест на духа“. След тази философия Соломон се предаде на ядене и пиене в живота си. Той потърси причината на леността в себе си, но не можа да я намери.

И тъй, правилният и естествен път в живота е път на прилежанието. Докато прилежанието е заседнало дълбоко в човешката душа, човек върви в правия път на живота, в който всички сили и способности се развиват правилно. Прилежният е всякога радостен. Като се връща от работа, той е тих и спокоен, доволен от себе си, че е свършил нещо. Той има свой актив и пасив. Няма по-голямо благо за човека от това, да стане прилежен. Каже ли някой, че скърби за своите непостигнати желания, това показва, че той е бил ленив. Само ленивият мисли, че не може да постигне желанията си и не прави никакви усилия. Недоволството е състояние, което следва леността. Те вървят заедно. С други думи казано: леността е майка на недоволството, затова ленивият изпитва вътрешно недоволство от себе си.

Изучавайте качествата на леността и на прилежанието от психологическа гледна точка, за да разберете външната страна на новия живот, който искате да придобиете. Прилежанието показва на човека методите и законите, с които може да работи. Леността пък отклонява човека от правия път. До известна възраст някои деца са активни, прилежни, но след това тръгват по пътя на леността и изгубват смисъла на своя живот. Помнете: леността е майка на злото, а прилежанието – майка на доброто. Това е вътрешно, психологическо различие между злото и доброто. Тъй щото, ако ви питат, как и отде се е родило злото, ще знаете, че леността е негова майка. Леността е цивилизация, която е родила злото. Злото има свой ефект в света, защото често произвежда избухвания, експлозии в човека. Едно е утешително, че силата на злото не е постоянна. В злото действа остенът. Волът оре на нивата, върши работа, защото остенът го побутва от време на време. Конят препуска, служи на господаря си, защото камшикът играе върху гърба му. Обаче, нито волът, нито конят работят по своя добра воля. Остенът и камшикът са причина за тяхната дейност.

Следователно, ако човек има в себе си стимул, подобен на остен или на камшик, който го заставя да работи и върви напред, това не е правилна дейност. Така и ленивият работи. Когато искат да накарат ленивия да работи, насила ще го заставят, но това не е доброволен акт, а насилие. Силите на ленивия са пасивни. Той си казва: Кой ще се мъчи, кой ще прави усилие на мозъка си, да възприема това или онова знание? Няма защо да се мъча, Бог не е създал човека за мъчение. Като излезе вън, на слънце, ленивият погрее малко гърба си, после влезе в стаята, на сянка, и си почива. Каже ли някой, че не иска да учи, да се моли, да работи, причината за това се крие в леността. Ако те заставят насила да се молиш и да учиш, това не е истинска молитва, нито учене с любов. Ако те заставят насила да правиш добро, това не е истинско добро. Истинското добро подразбира естествен, здравословен акт на човешката душа. То се върши по закона на прилежанието. Като знаете това, дръжте се за прилежанието, а избягвайте леността. Дойдете ли до някоя спънка в живота си, отхвърлете абсолютно леността от себе си. Ако работите ви не вървят добре, откажете се напълно от леността и прилагайте прилежанието. То разрешава противоречията в живота. То разрешава въпроса за съществуването на злото. Ако леността ви посети, не й се сърдете, слушайте я само, какво ще ви говори. Тя ще ви разкаже, какъв е произходът й, отде е дошла, как се е загнездила в човека и т. н. Интересна е историята на леността. Тя е жива сила, която разполага с такива тънки прийоми и методи, че, ако не знаете, как да постъпвате с нея, ще се метне на гърба ви и ще ви накара цял живот да я носите. Не е лесно да се освободи човек от леността. Тя може да се вмъкне в ума и на най-добрия и любим ваш приятел, в когото имате доверие, и да ви заблуди и изкара от правия път на живота.

Представете си, че при вас дохожда най-добрият ви приятел, когото не сте виждали цели 20 години. Тъкмо в това време вие трябва да правите молитвата си. Като види, че се готвите за молитва, приятелят ви казва: Остави сега молитвата си, да се видим първо, толкова време не сме се виждали! Ако отложите молитвата си и се поддадете на съвета на приятеля си, вие влизате в закона на леността. Ако приятелят ви върви по закона на прилежанието, трябва и той да се помоли заедно с вас, а след това да се разговаряте.

Молитвата е свещен акт, който всеки човек трябва да върши на всяко време и неотложно. Как ще направи молитвата си, това зависи от степента на неговото развитие. Какво прави човек, когато се събуди? Първо той отваря очите си, после вдига ръцете си нагоре и става. В духовен смисъл на думата, отварянето на очите означава „пробуждане на човешката душа“. Отварянето на очите представя същевременно молитва. Кой отваря очите си рано сутрин? – Прилежният човек. Значи, прилежният се отличава с будност на съзнанието. За него всяко отваряне на очите е молитва. Да се молиш, значи, да отвориш очите си, да гледаш красивия Божи свят и да вървиш напред, да свършиш малката работа, която ти е дадена през деня. Който седи на едно място и постоянно чете молитви, е ленив човек. В края на краищата той свършва зле. В какво се заключава лошият край? – В разочароването му в Бога. След като се моли с години, той се чуди, защо Бог не отговаря на молитвите му и се запитва: Защо Господ не задоволи нуждите ми? Не вижда ли, че имам нужда от пари, от слуги, които да ми помагат? Той се чуди, как Господ не обръща внимание на такова божество като него. Бог не се спира върху отрицателните качества на човека и не ги задоволява.

На какво се дължат отрицателните черти на човешкия характер? – На леността. Отрицателните сили в човека помрачават съзнанието му, и той изгубва смисъла на живота си. Това значи, да затвори човек очите си преждевременно. Кога затваря човек очите си? – Само когато спи. Който не спи, а затваря очите си, той е ленив. Обаче, ако прилежният не спи, очите му са всякога отворени.

Сега ние разглеждаме вътрешната същина на леността и на прилежанието, а не тъй, както се разбират в живота. Да си почива човек, това не е състояние на леност, а състояние, в което умът взима активно участие. Когато почива, и когато работи, човек трябва да знае причината, защо почива и защо работи; когато се моли и учи, също трябва да знае причината на това, което върши; когато мисли, той трябва да знае причината, която поражда неговата мисъл и след това да мисли право. Ще каже някой, че животът няма смисъл. Как е възможно, Бог, създателят на света, Който е осмислил всичко, да е създал безсмислен живот? Това е философията на ленивия човек, от която трябва да се пазите. Който се стреми към нов живот и нови разбирания, трябва да бъде благоугоден на Бога. Това значи, да бъде човек способен. Прилежният ученик е способен, а способният – даровит. Даровитият ученик е любим на учителя си и на Бога. Бог се занимава с прилежния ученик, а ленивия предоставя на природата, тя да се занимава с него. Какво прави природата с ленивия? Колкото пъти мине край него, все ще остави по една прашинка на гърба му. След това Бог минава край него и, като го види, потънал в прах, казва: Това дете жъне последствията на своята леност, но ще научи урока си. – Кога ще научи урока си? – Когато влезе в духовния свят и започне да се занимава с духовни работи.

Като се говори на хората за духовни работи, малцина се интересуват от тях. Защо хората не се интересуват от духовни въпроси? – По две причини: или не са готови да ги възприемат, или този, който говори върху тях, не ги засяга по същество. И материалният, и духовният свят имат свои добри страни, следователно и двата свята представят интерес за хората. И в двата свята има нещо реално, неизменно, което улеснява изучаването им. Тази реалност, именно, представя вътрешна връзка между всички прояви на живота. В това отношение, прилежният се солидаризира с дейността на разумните същества от всички светове и работи заедно с тях. Ленивият, обаче, е краен индивидуалист. Той се отделя от съществата на другите светове, живее само на физическия свят, като се ръководи главно от своята личност. Животът на личността, обаче, не представя идеен живот. Чрез леността човек дохожда до криво разбиране на живота, а това го отклонява от правия път на онази естествена дейност, необходима за всяка душа.

И тъй, дръжте в ума си двете идеи – за прилежанието и леността, стремете се към първата, а се пазете от втората. Младите трябва да се пазят от леността, да не остареят преждевременно; старите трябва да прилагат прилежанието, за да се подмладят. Младостта е външен израз на прилежанието, а старостта – външен израз на леността. Добродетелите се развиват в закона на прилежанието, а слабостите и пороците – в закона на леността. Младият трябва да прилага закона на прилежанието и да се ползва от най-малките блага, които Бог му е дал за разрешаване на задачите в неговия живот. Влезе ли в сърцето на младия, леността започва да го съветва да не обича всички хора, да не се отваря за любовта. – Кого трябва да обича младият? – Само себе си. Да обичаш само себе си, това значи, да осакатиш сърцето си. Само онзи не може да обича други хора, освен себе си, който туря пред очите си преграда с тясно отверстие и, от време на време, поглежда през него широкия свят. Какво ще види през това отверстие? – Само онова, което е пред очите му, а то не дава представа за обширния свят, който Бог е създал. При това положение, естествено е, човек да обича само себе си. Ако един човек виждаш през тясното отверстие, естествено е да обичаш само един човек. – Покажи ми, как да обичам всички хора. – Това става моментално: махам преградата пред очите му, и той веднага вижда всичко около себе си. Леността туря такива прегради пред очите на хората и ги води в задънени улици. Те поглеждат на една, на друга страна и се питат: Как може да мине кола по този път? – Този път не е за кола. – Тогава нека дойдат хора да прокарат нов път. – Ти върви по пътя, който Бог отдавна е начертал и не чакай да дойдат хора отвън, да прокарат нов път.

Днес млади и стари, учени и прости критикуват Бога, намират, че светът не е създаден, както трябва, другояче трябвало да се създаде. Хора, които мислят и философстват по този начин, вървят по закона на леността. Това е анормално състояние за човечеството, защото така, именно, хората слизат от стъпалото на културата и влизат в областта на цивилизацията – една стъпка по-надолу. Човешкият идеализъм роди културата; културата роди цивилизацията, а цивилизацията – диващината – регресиране, упадък на човечеството. Какво дойде след това? – Хората започнаха да се избиват едни-други. Какво донесоха войните? – Разрушения и нещастия. Това са последствията на леността. Това не може да се нарече еволюция, но – израждане на човечеството. Еволюцията е закон за изправяне на погрешките. Да еволюираш, това значи, да вървиш в пътя на прилежанието. С други думи казано, еволюцията включва усилията на човечеството да влезе в закона на прилежанието, т. е. в правилните прояви на човешката дейност.

Каква е задачата на съвременното човечество? – Да се върне към първичния Божествен живот. Това е новият живот, чиято философия може да се изрази с няколко думи: да живеем, както Бог живее; да се проявяваме, както Бог се проявява; да работим, както Бог работи. Да бъдем като Бога и едно с Него! Постигнеш ли това, всички същества ти стават близки, както са на Бога близки; всички спорове се разрешават моментално. Само така ще чуете тихия глас на Бога, Който ви казва: Прилежание! То води към правилното развитие на живота. Разберете ли прилежанието и леността правилно, те добиват смисъл за вас. Нужно е да разберете смисъла им, за да намерите истината. Всяка дума е вярна, когато изразява истината. Ако описвам вълка, ще го опиша такъв, какъвто е в действителност. Като описвам леността и прилежанието, ще дам същинските им качества, без никакво преувеличаване или намаляване. Само така думите придобиват истинското си съдържание и смисъл.

Ще ви дам метод, как да се пазите от леността. Като минавате край нея, турете на гърба й една прашинка и си заминете. Тя ще се зарадва, защото всяка прашинка носи известно благословение за нея. Не туряте ли на гърба й прашинки, тя ще бъде свободна и ще тръгне след вас. За да разберете смисъла на прашинките, трябва да имате будно съзнание. Който няма такова съзнание и не разбира живота, не трябва да се самоосъжда. Самоосъждането изключва условията да се разбере истината. Който не се самоосъжда и търси причината на своите погрешки, за да ги изправи, той върви в пътя на истината. В края на краищата, той намира, че всички погрешки и неуспехи в живота се дължат на леността.

Мнозина се оплакват от съдбата и се чудят, кой ги е довел до това положение, да се чувстват вързани и ограничени. Много просто – леността ги е вързала. – Как да се развържем? – Като влезете в закона на прилежанието. От който момент започнете да работите със закона на прилежанието, вие ще се освободите от ограничителните условия на своя живот. Свържете ли се с прилежанието, всякакъв страх ще изчезне от вас. Ако се страхувате и работите с прилежанието, вие ще се намерите в положението на онзи неврастеник, на когото лекарят препоръчал екскурзии. Като започнал да се изкачва по планините, той се уплашил да не се пукне сърцето му, да не изгуби силите си и поел друга посока на движение. Прилежанието е изкачване по високи планински върхове. Който се уплаши от него, слиза в долината на живота и там остава дълго време.

Работите ли със закона на прилежанието, не се страхувайте от бързото движение и от изкачване по планински върхове. За прилежния човек съмнение и безверие не съществуват. Той е човек на положителната и абсолютна вяра. Започне ли една работа, свършва я докрай. Че времето било дъждовно и студено, че условията били неблагоприятни, че имал лоши наследствени черти от майка си и от баща си, той върви напред и работи, не търси причини за оправдание. Леността се оправдава с лоши наследствени черти, а прилежанието търси дарбите и ги разработва. Ако питате леността, какво носи, ще ви отговори: Нося слабости и охолен живот. Какво носи прилежанието? – Дарби и трудолюбие.

Днес говорих достатъчно за леността и прилежанието. Това са интересни въпроси, но ако се говори още по тях, ще забравите другите неща. Достатъчно ви е една трета от въпроса. Ако продължа още, има опасност от преяждане. За да имате импулс към работа, трябва да останете малко гладни. Това изисква законът на прилежанието.

Започнете с новия Божествен ден на прилежанието. Днешният ден да бъде последен на леността и пръв ден на прилежанието. Нека светлината на този ден бъде свидетел на прилежанието!

1. Лекция от Учителя, държана на 24 август, 1928 г. София – Изгрев.

Начало: 05:00

Лѣность и прилежание.

Най-често използвани думи в беседата: прилежанието, човек, живот, леност, леността, работи, може, казва, всички, работа, има, хора, себе, състояние, закона, обича ,

 Младежки окултен клас , София, 24 Август 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



Ще се спра само върху двѣ думи: лѣность и прилежание. Лѣностьта и прилежанието сѫ братъ и сестра. Лѣностьта и удоволствието всѣкога вървятъ заедно, както прилежанието и дѣятелностьта. Каквато е връзката между първитѣ двѣ, между лѣность и удоволствие, такава е връзката и между послѣднитѣ двѣ – прилежание и дѣятелность. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се удоволствува, а прилежниятъ – да работи, той е работливъ човѣкъ. Дѣятелностьта и работоспособностьта, това сѫ двѣ аналогични състояния на душата. Лѣностьта изключва истинската култура отъ себе си. Лѣнивиятъ не е културенъ човѣкъ. Той може да се нарече цивилизованъ, но не и културенъ човѣкъ. Лѣностьта е присѫща на еволюцията. Както казахъ, еволюция сѫществува само за слабия човѣкъ. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удобства, той не обича да промѣня мѣстото си, не обича да се движи. Той обича да има 10 – 20 слуги на разположение, да е обиколенъ съ звънци, и щомъ бутне нѣкой отъ звънцитѣ съ пръста си, желанието му да се изпълни веднага, по магически начинъ. И затова ще видите лѣнивиятъ човѣкъ потъналъ въ мечти отъ приказкитѣ на 1001 нощь.

Казвамъ: лѣностьта е състояние, което сѫществува и въ физическия, и въ умствения, и въ духовния свѣтъ на хората. Всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ свѣта, се дължатъ на лѣнивитѣ състояния на човѣка, които понѣкога обхващатъ душата му изцѣло и я възпиратъ въ нейнитѣ благородни стремежи. Всѣки човѣкъ, който пита, защо работитѣ ставатъ по единъ, а не по другъ начинъ, това показва, че той е лѣнивъ човѣкъ, който търси лесния пѫть. Една българска пословица казва: „Накарайте лѣнивия на работа, и той ще ви научи на умъ“. Всички лѣниви хора сѫ умни. Лѣностьта се отличава съ едно негативно качество – отлагане. Ако е въпросъ да се плаща за нѣщо, лѣнивиятъ човѣкъ отлага; ако е за извършване на нѣкоя работа – отлага; ако е за молитва – отлага; ако е за учене – отлага; ако е за умиране – пакъ отлага. На каквато работа и да накарате лѣнивия човѣкъ, той постоянно отлага, като казва: не може ли да се отложи за малко тази работа? Или: дайте ми малко врѣме да помисля. Лѣнивиятъ човѣкъ не бърза, той нѣма никакъвъ идеалъ. Въ него нѣма нѣщо опрѣдѣлено. Той се стреми къмъ вѫтрѣшно спокойствие и избѣгва тревогитѣ. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се оглежда въ огледалото, бои се да не би лицето му да се е набръчкало. Или, ако види, че кожата на рѫцѣтѣ му е малко огрубѣла, веднага казва: дайте ми малко масло да си намажа рѫцѣтѣ! Лѣнивиятъ човѣкъ обича да има меки рѫцѣ.

Азъ не говоря за тази лѣность, или за този мързелъ, който произтича отъ обстановката на нѣщата, но за обикновения мързелъ, който е свойственъ на всѣки човѣкъ. При първия случай, напримѣръ, ако човѣкъ е богатъ, може да бѫде мързеливъ. Богатскиятъ синъ често не учи, мързеливъ е, защото знае, че баща му е богатъ. Лѣностьта въ нѣкои случаи става причина да се роди лъжата. Ето защо, когато човѣкъ тръгне въ истинския пѫть на живота, той трѣбва да се пази отъ това състояние. Лѣностьта е едно тихо течение въ природата, но попадне ли човѣкъ въ него, натъква се на редъ противорѣчия и започва да търси щастието, което никога не може да постигне. Лѣностьта не води къмъ щастието.

Казвамъ: само прилежанието е въ състояние да запази добродѣтелитѣ на човѣка. За да се развива човѣкъ, той трѣбва да бѫде прилеженъ! Може да се каже, че прилежанието е спасително срѣдство противъ вѫтрѣшната лѣность у човѣка. Ще кажете: може ли всѣки човѣкъ да бѫде прилеженъ? – Прилежанието е качество на всѣка душа, което тя е наслѣдила отъ духа. Казва се за духа, че е неуморенъ въ своята дѣятелность. Духътъ постоянно работи. Прилежанието е качество, което подбутва човѣка къмъ работа, да свърши всички свои започнати, но недовършени работи. Прилежниятъ ученикъ всѣкога ще си научи уроцитѣ; прилежниятъ работникъ всѣкога ще си свърши работата за деня; прилежниятъ богомолецъ ще си направи молитвата наврѣме. Изобщо, прилежниятъ човѣкъ винаги завършва работата, която е започналъ.

Друго отличително качество на прилежния човѣкъ е това, че той започва съ малки, а не съ голѣми работи. Обаче, започне ли една работа, той я свършва до край. При великитѣ, при грандиознитѣ работи, винаги се намѣсватъ редъ побудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило лѣностьта, а сиромашията – прилежанието. Прилежниятъ човѣкъ разбира смисъла на живота. Той учи и знае защо учи! Лѣнивиятъ човѣкъ пъкъ седи въ бездѣйствие и не знае защо не му се работи.

Какво бихте писали, ако ви се дадеше темата: „Кога се ражда лѣностьта и кога – прилежанието?“ Изобщо, когато хората изгубятъ своитѣ първични идеали, лѣностьта се явява на сцената на живота. Изгуби ли човѣкъ посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ, въ него се заражда лѣностьта. Въ този случай, ние опрѣдѣляме лѣностьта като послѣдствие, като резултатъ отъ загубването на нѣщо велико. Кога се ражда прилежанието? – Когато човѣкъ намѣри своя пѫть, т.е. когато намѣри посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ. Прилежанието е показатель на истинския пѫть въ живота. Докато човѣкъ е прилеженъ въ каква и да е работа, това показва, че той е на истинския пѫть на живота. Докато човѣкъ е лѣнивъ, това показва, че той е извънъ истинския пѫть на живота: той нѣма цѣль, нѣма смисълъ въ живота, живѣе неправилно, затова идеитѣ и желанията му сѫщо така сѫ неправилни.

Прѣдставете си слѣднитѣ прости случаи въ живота. Нѣкой човѣкъ казва: азъ не искамъ да уча. Или: азъ не искамъ да стана философъ, не искамъ да бѫда ученъ, поетъ, музикантъ или какъвъ и да е знатенъ човѣкъ. И този човѣкъ, за да убѣди и себе си, и другитѣ, че е правъ, ще започне да ви цитира стихове отъ Писанието, дѣто се казва, че знанието, придобивкитѣ на човѣка сѫ тягость на духа. Човѣкъ трѣбва да живѣе спокойно, тихо, да знае защо е живѣлъ. Кои сѫ побудителнитѣ причини, които каратъ този човѣкъ да мисли и да постѫпва така въ живота си? – Лѣностьта. Само лѣнивиятъ човѣкъ възстава противъ страданията. Всички хора, които се възмущаватъ отъ страданията, сѫ лѣниви хора. Като имъ се заговори за страдания, сърдцето имъ трепва. Лѣнивитѣ хора иматъ неправилно философско спокойствие. За да избегнатъ страданията, тѣ запазватъ вѫтрѣшно спокойствие.

Сега азъ нѣма да се впущамъ надълбоко, да ви обяснявамъ произхода на лѣностьта, но казвамъ: лѣностьта всѣкога произвежда извѣстна разслабеность, отпуснатость на организма. Нѣкои смѣсватъ лѣностьта съ почивката. Не, почивката е едно нѣщо, а лѣностьта – друго. Почивката е едно естествено състояние, при което човѣкъ промѣня положението си, придобива загубенитѣ енергии, обновява организма си и слѣдъ това се усѣща бодъръ и готовъ за работа. При лѣностьта, състоянието на човѣка е почти едно и сѫщо прѣзъ цѣлия день. Казвамъ: най-опасната болесть за младия човѣкъ е лѣностьта. Нѣма по-опасна болесть за младитѣ отъ лѣностьта. Азъ говоря за онзи младъ човѣкъ, който е пригърналъ извѣстна идея въ живота си. Лѣнивъ ли е човѣкъ, той нищо не може да реализира отъ своята идея. Дойде ли лѣностьта у човѣка, тя ще го спре въ неговото развитие. Тя не потиква човѣка напрѣдъ. Каквото благородно начинание да се зароди у човѣка, дойде ли лѣностьта, ще го чуете да казва: нѣма защо да бързамъ сега, ще дойде врѣме и за това. Лѣнивиятъ човѣкъ все отлага. За да изтъкнатъ резултатитѣ отъ положителнитѣ и отрицателнитѣ качества на човѣка, хората на миналото сѫ написали редъ басни и пословици съ нравоучителни заключения. Напримѣръ, въ баснята „Щурецъ и мравки“, тѣ прѣдставляватъ щуреца като символъ на лѣностьта, а мравката – символъ на прилежание и трудолюбие. Не, това нравоучително заключение не е правилно. Щурецътъ не е лѣнивъ, и мравката не може да символизира истинското прилежание и трудолюбие. Въ тия нравоучения днесъ трѣбва да се направи една малка корекция. Мравката е, наистина, активна, дѣятелна, но чувството, което я заставлява да се прояви такава, не е прилежанието, но стяженолюбието. Въ моитѣ очи, щурецътъ, съ своитѣ пѣсни, е прѣдвѣстникъ на една нова култура. Той е културенъ. Между щуреца и заека има известно сходство: заднитѣ крака на щуреца сѫ дълги, и той обича да скача. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и у заека.

Казвамъ: отъ чисто психологическо гледище, за да може една работа да се свърши добрѣ, човѣкъ трѣбва да има разположението на щуреца. Щурецътъ винаги има разположение. Въ това отношение щурецътъ мяза на виденъ, ученъ човѣкъ, който добрѣ разбира живота. Това не значи, че той разбира живота като човѣкъ, но като щурецъ. Въ ограничения крѫгъ на своя животъ той го разбира и използува добрѣ. Мравитѣ пъкъ символизиратъ култура, която е изгубила вече своето направление въ живота. Тѣ показватъ за отклонението на културата отъ правия й пѫть. Като се прослѣди живота на мравитѣ, може да се намѣрятъ причинитѣ въ органическия свѣтъ за спиране развоя на една култура. И ако търсите, отрицателнитѣ, лошитѣ чърти на дадена култура, ще ги намѣрите въ живота на мравитѣ. Между тѣхъ има редъ и дисциплина, но дисциплина на насилие, дисциплина на жестокость. Тѣ сѫ сѫщества на краенъ материализъмъ, но не и на идеализъмъ. Когато младиятъ човѣкъ казва, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, това подразбира култура на мравитѣ.

Съврѣменнитѣ хора, като се рѫководятъ отъ принципа да работятъ на младини, за да почиватъ на старини, сѫ създали лѣностьта. Подъ почивка тѣ разбиратъ това успокоително състояние, въ което човѣкъ само си почива и удоволствува. Върху този принципъ сѫ съградени и нѣкои религиозни системи. Турцитѣ, запримѣръ, си прѣдставляватъ рая, като блаженство: прѣдъ тѣхъ седи: цѣла планина отъ пилафъ, полѣтъ съ масло. Тѣ държатъ нергиле въ устата си и лъжица въ рѫка, и отъ врѣме на врѣме си пушатъ и взиматъ отъ пилафа. Това състояние се продължава цѣла вѣчность. То е вѣчниятъ животъ на щастие и блаженство. И много отъ съврѣменнитѣ хора си прѣдставляватъ живота по този начинъ и казватъ: да има прѣдъ мене планина отъ пилафъ и азъ да седя съ лъжица въ рѫка прѣдъ нея, безъ никаква мѫчнотия да бъркамъ въ пилафа, да си хапвамъ и за нищо въ свѣта да не мисля – въ това седи смисъла на живота. Тия хора търсятъ лесния животъ, безъ мѫчнотии и страдания.

Питамъ: каква култура, каква цивилизация или каква идея може да се роди при такова разбиране на живота? Днесъ младитѣ се възпитаватъ по единъ начинъ, старитѣ – по другъ начинъ, но въ края на краищата, и еднитѣ, и другитѣ, като се натъкватъ на мѫчнотии и противорѣчия въ живота си, казватъ: защо е създаденъ така свѣтътъ? Казвамъ: мислите ли, че Богъ, Който е създалъ свѣта и мислилъ съ вѣкове, какъ и по какъвъ най-добъръ начинъ да го създаде, ще внесе всички тѣзи противорѣчия, мѫчнотии и страдания, отъ които вие да се спъвате? Мислите ли, че Богъ, Който е създалъ цѣлата вселена, не е прѣгледалъ, не е взелъ въ внимание всички най-правилни начини и методи за развитието на всички сѫщества? Мислите ли, че Той не е прѣдвидилъ всички условия за и противъ общото развитие на живота? – Всичко това е прѣдвидено още прѣди създаването и проявяването на живота, и ако днесъ изпѫкватъ повидимому редъ противорѣчия въ живота, тѣ не сѫ Божие дѣло, но тѣ сѫ сѣнки, които сѫществуватъ въ съзнанието на недоразвититѣ още сѫщества. Тия сѣнки се дължатъ на други сѫщества, които сѫ влѣзли въ съзнанието на хората и сѫ затъмнили тѣхната първоначална свѣтлина. Животътъ, самъ по себе си, тъй както е билъ първоначално въ съзнанието на Бога, е идеаленъ, възвишенъ и съвършенъ. И ако човѣкъ вложи въ живота си онази абсолютна вѣра, че всичко, което Богъ е направилъ, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисълъ, който Богъ е вложилъ въ цѣлокупния животъ. Тогава, човѣкъ ще разбере, какво е предназначението на тия привидни противорѣчия; той ще разбере още защо идватъ страданията и мѫчнотиитѣ въ живота. За да се достигнатъ практически тия резултати, и да се спаси човѣкъ, той трѣбва да схване всички ония най-фини приоми, чрѣзъ които лѣностьта го обхваща, за да спре неговото развитие. Лѣностьта е сила, която съзнателно се домогва до човѣка, за да му противрдѣйствува въ живота. Когато силитѣ въ човѣка се уравнятъ, въ него се явява лѣность, бездѣйствие. Прѣдставете си, напримѣръ, че двама юнаци, съ равни сили, излизатъ да се борятъ единъ срѣщу другъ. Тѣ ще се борятъ извѣстно врѣме, но никой отъ тѣхъ нѣма да спечели борбата, вслѣдствие на което тя ще се прѣкрати. При това положение не може да има вѣчна борба. Смисълътъ на живота не е въ вѣчната борба, но въ вѣчното движение. Въ този случай, на помощь иде прилежанието. То е онзи импулсъ на човѣшкия духъ, който постоянно потиква ту една, ту друга сила или способность у човѣка къмъ дѣйность и го държи въ постоянно съзнателно движение, което ние наричаме „работа“. Ето защо, прилежанието трѣбва да влиза като основенъ елементъ въ всѣки акть, въ всѣка мисъль, въ всѣко чувство.

И тъй, прилежанието се отличава съ това, че превъзмогва всички трудности и мъчнотии въ живота, а лѣностьтьта отстѫпва и при най-малката спънка. Слѣдователно, за да не може лѣностьта да се загнѣзди въ ума, въ сърцето или въ волята на човѣка, като болезнено вѫтрѣшно състояние на душата, той не трѣбва да се спира прѣдъ никакви мѫчнотии въ живота си, защото всѣка мѫчнотия, колкото малка и да е тя, прѣдставлява единъ етапъ, прѣзъ който човѣкъ трѣбва да мине. Тя прѣдставлява прѣграда, на която има поне едно отверстие, прѣзъ което може да се влѣзе. Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ нѣщо подобно на формулитѣ въ математиката. Ако знаеш формулитѣ ще можешъ да рѣшавашъ и задачитѣ. По сѫщия начинъ, ако се справите съ една ваша мѫчнотия, вие ще можете да рѣшите и задачата на вашия животъ. Мѫчнотиитѣ сѫ елементи на дадени задачи.

Сега азъ искамъ добрѣ да ме разбирате, добрѣ да ме слушате. Понѣкога лѣнивиятъ човѣкъ си мисли, че е божество, за което всички трѣбва да работятъ. Той се счита като центъръ на вселената и казва: азъ не трѣбва да се движа отъ мѣстото си, защото помръдна ли се, всичкиятъ редъ и порядъкъ въ свѣта ще се наруши. Въ това отношение този човѣкъ е философъ, счита, че само той има право да учи хората, какъ да работятъ и да живѣятъ, а щомъ дойде въпросъ до него, той казва: азъ свършихъ своята работа въ свѣта, свършихъ и съ въпроса за учене и за молитва, свършихъ и съ въпроса за Любовьта. Сега не ми остава нищо друго, освѣнъ да седя неподвижно, като точка въ вселената, около която всички други да се движатъ и да работятъ. Който иска да му кажа, какво трѣбва да прави, да дойде при мене. Такъвъ човѣкъ може да ви учи, какво нѣщо е прилежанието, безъ да го прилага самъ той. Той търси охолния животъ и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философъ. Съ никого не се кара; повидимому е благъ и спокоенъ, усмихва се налѣво – надѣсно, и ако нѣкой му противорѣчи, ако не иска да свърши работата, която му възлага, той ще бръкне въ джоба си, ще извади оттамъ една или нѣколко звонкови монети и ще му каже: ако искашъ да станешъ прилеженъ човѣкъ, направи тази работа и не ме заставяй да изгубя спокойствието си. Изгубя ли своето спокойствие, ти ще изгубишъ живота си, защото ще се наруши реда и порядъка въ цѣлата вселена. Щомъ се изпълни желанието му, той казва: ето единъ будала човѣкъ, който не разбира смисъла на живота!

Лѣнивиятъ човѣкъ постоянно дава съвѣти на другитѣ. На едного казва: иди да копаешъ на лозето! На другиго казва: ти чети, учи! На трети казва: иди да орешъ на нивата! А той само седи и се подсмива на слабоститѣ на хората. Нѣкои наричатъ лѣностьта „вѫтрѣшна аристокрация“ на човѣка. Лѣнивияъ човѣкъ се движи съ голѣмо достойнство и величие, дава си видъ, че всичко разбира. Отъ кога води началото си лѣностьта? – Още отъ първия човѣкъ, който, като останалъ безъ работа, искалъ да надхитри природата, да й се наложи. Но разумната природа не обича лъжитѣ, не обича бездѣйствието, не обича да се прѣстѫпватъ нейнитѣ закони. Дълго врѣме тя е мълчала и наблюдавала само, до кога ще се продължи тази работа. И като видѣла, че тази работа нѣма да се изправи сама по себе си, като минавала покрай човѣка, тя започнала всѣки день да туря на гърба му по една малка прашинка. Лѣнивиятъ човѣкъ, като не обичалъ да се чисти, оставялъ праха на гърба си. Така той очаквалъ другъ нѣкой да го очисти, докато най-послѣ на гърба му се събралъ толкова много прахъ, че той забѣлѣзалъ, какво животътъ му се измѣня и губи смисъла си. Той не може да разбере, че причината за натрупването на прашинкитѣ по гърба му, това е той самъ. Туй натрупване на прашинкитѣ се изразява въ общо затлъстяване на организма. Този човѣкъ затлъстява толкова много, че всичко красиво въ него се обезобразява. Той започва да се чуди на всичко това и казва: какъ тъй, азъ, спокойниятъ човѣкъ да дойда до това положение? Има нѣщо безсмислено въ живота! Започва да се оглежда оттукъ–оттамъ и казва: какво е станало съ мене, че се измѣнихъ толкова много?

Слѣдователно, много отъ сегашнитѣ безпокойствия и страдания въ свѣта се дължатъ единствено на бездѣйствието. За всѣки даденъ моментъ човѣкъ може да бѫде лѣнивъ въ добродѣтельта, лѣнивъ въ знанието, лѣнивъ въ истината, лѣнивъ въ мѫдростьта. Лѣностьта сѫществуваше и въ Соломона, като качество на човѣшкото. Слѣдъ като Соломонъ доби всичкото знание на свѣта, лѣностьта първа тури своето краче въ него, и той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета! Многото знание е тежесть за духа.“ Слѣдъ това Соломонъ се прѣдалъ на ядене и пиене. Той търсилъ причинитѣ на лѣностьта въ себе си, но не могълъ да ги намѣри. Най-послѣ напусналъ всичко и свършилъ съ падение.

И тъй, правилниятъ, естествениятъ пѫть въ живота е прилежанието. Докато прилежанието е залегнало дълбоко въ човѣка, той върви въ правия пѫть на живота, въ който всички сили и способности се развиватъ правилно. Прилежниятъ човѣкъ е радостенъ и веселъ. Като се връща вечерь отъ работа, той е тихъ и спокоенъ, доволенъ, че е свършилъ работата, която му прѣдстояла прѣзъ деня. Той има свой активъ и пасивъ. Красиво е, когато човѣкъ успѣе да постигне такова състояние въ себе си! Каже ли нѣкой човѣкъ, че скърби за своитѣ непостигнати желания, това показва, че той е билъ лѣнивъ. Само лѣнивиятъ човѣкъ мисли, че желанията му не могатъ да се постигнатъ. Недоволството е състояние, присѫщо на лѣностьта. Недоволството и лѣностьта вървятъ заедно. Или, казано съ други думи: лѣностьта е майка на недоволството. Който е лѣнивъ, непрѣменно ще има вѫтрѣшно недоволство въ себе си.

Та казвамъ: ако искате психологически да разберете качествата на лѣностьта и прилежанието, ще се доберете до външната страна на новия животъ, който искате да придобиете. Прилежанието ще ви покаже методитѣ и законитѣ, които сѫществуватъ въ живота; то ще ви покаже още и съ кои хора ще можете да работите. Лѣностьта пъкъ ще ви отклонява отъ правия пѫть. Много дѣца до извѣстна възрасть сѫ активни, прилежни, но послѣ тръгватъ по пѫтя на лѣностьта, и така изгубватъ смисъла на живота. Ще знаете слѣдното правило: злото се явява като резултатъ на лѣностьта. Или, лѣностьта е майка на злото. Доброто е резултатъ на прилежанието. Или, прилежанието е майка на доброто. Това е вѫтрѣшно, психологическо разграничение между злото и доброто.

Нѣкои питатъ: отъ какво е родено злото? – Отъ лѣностьта. Лѣностьта е цивилизация, която е родила злото. Силата на злото не е постоянна, но то има ефектъ, понеже въ него ставатъ чести избухвания. Въ злото дѣйствува българскиятъ остенъ. Волътъ оре на нивата, движи се, защото остенътъ го побутва. Коньтъ тича, служи на господаря си, защото камшикътъ се упражнява върху него. Нито волътъ, нито коньтъ работятъ по своя добра воля. Остенътъ и камшикътъ сѫ причина за тѣхната дѣятелность.

Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си стимулъ, подобенъ на остенъ или камшикъ, който го заставя да работи и върви напрѣдъ, това не е правилна дѣятелность. По този начинъ и лѣнивиятъ може да работи. Когато иска да извърши нѣкоя работа, лѣнивиятъ ще накара нѣкого да го застави насила да работи. Силитѣ въ лѣнивия човѣкъ сѫ пасивни. Той казва: „Кой ще си чупи главата да учи това или онова? Господъ не е създалъ живота за мѫчение. Нѣма защо да се мѫча.“ Излѣзе вънъ, понапече се малко на слънце, пакъ влѣзе вѫтрѣ, легне да си почива. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удоволствията въ живота. Нѣкой казва: азъ не искамъ да уча. – Азъ зная, кои сѫ причинитѣ за това нѣщо. – Азъ не искамъ да се моля. – И затова зная причинитѣ. Кой тѣ заставя на сила да се молишъ? Ако те заставятъ на сила да се молишъ, това не е молитва. Ако те заставятъ на сила да правишъ добро, това не е добро. Добро е това, което се върши по закона на прилежанието, което е естествено, здравословно състояние на човѣка. Човѣкъ винаги трѣбва да държи прилежанието въ себе си. Дойде ли до нѣкоя спънка въ живота си, той трѣбва абсолютно да отхвърли лѣностьта отъ себе си. Не върви ли нѣщо въ живота ви, откажете се напълно отъ лѣностьта и започнете съ прилежанието. Само чрѣзъ него ще разрѣшите въпроситѣ: защо сѫществува злото въ свѣта, защо сѫществуватъ и противорѣчията. Дойде ли лѣностьта при васъ, откажете се отъ нея. Тя е майка на злото. Не се сърдете на лѣностьта, но изслушайте я, тя има цѣла история. Ако бѫдете внимателни съ нея, тя ще ви каже истината, отдѣ води произхода си, какъ се е загнѣздила въ човѣка и т.н. Не мислете, че е лесно да се освободите отъ лѣностьта. Тя е жива сила, която разполага съ такиза тънки похвати, че ако не знаете, какъ да постѫпите съ нея, тя ще се метне на гърба ви и цѣлъ животъ ще я носите. Тя ще се промъкне и въ най-добрия ви приятель, когото обичате, за да ви заблуди и изкара отъ правия пѫть на живота.

Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, съ какви тънки похвати работи лѣностьта. Прѣдставете си, че при васъ дохожда най-добрия ви приятель, когото не сте виждали цѣли 20 години. Въ това врѣме вие трѣбва да направите своята молитва, и приятельтъ ви, като види това, казва: „Остави сега молитвата си, първо да се видимъ, че тогава. Отъ толкова врѣме не сме се виждали!“ Подадете ли се на неговитѣ думи и съвѣти, вие изпадате въ закона на лѣностьта. Ако вашиятъ приятель върви по закона на прилежанието, той трѣбва да се моли заедно съ васъ.

Молитвата е свещенъ актъ, който всѣки човѣкъ трѣбва да извърши. Какъ ще направи той своята молитва, това зависи отъ неговото развитие. Какво прави човѣкъ първо, когато се събуди? Докато е спалъ, очитѣ му сѫ били затворени, но щомъ се събуди, най-напрѣдъ той отваря очитѣ си, послѣ вдига рѫцѣтѣ си и става. И тогава азъ казвамъ: пробуждането на човѣшката душа се съпровожда съ отваряне на очитѣ. Отварянето на очитѣ пъкъ въ този случай не е нищо друго, освѣнъ молитва. Значи, молитвата е отваряне на очитѣ. Кой отваря очитѣ си рано сутринь? – Прилежниятъ човѣкъ. Той е буденъ, има будность на съзнанието. Да се молишъ, значи да отворишъ очитѣ си, да погледнешъ на всичко красиво въ свѣта, което Богъ е направилъ и да тръгнешъ напрѣдъ, да свършишъ малката работа, опрѣдѣлена за деня. Онѣзи хора, които само седятъ на едно мѣсто и молитви четатъ, тѣхната молитва е молитвата на лѣнивия, на мързеливия човѣкъ. Тия хора въ края на краищата ще свършатъ лошо. Тѣ четатъ молитви една слѣдъ друга и, като не получатъ отговоръ, казватъ: защо Господъ не отговори на моята молитва? Азъ имахъ нужда отъ 10–15,000 лева, отъ 10–15 слуги. Защо Господъ не задоволи моитѣ нужди? Този човѣкъ си прѣдставя най-хубави нѣща и се чуди, какъ тъй, Господъ се осмѣлява да не отговори на молитвтата на такова величие, на такова божество, като него! Той мисли, че и Господъ трѣбва да му слугува. Този човѣкъ има голѣмо мнѣние за себе си.

Та казвамъ: всички отрицателни чърти въ нашия животъ се раждатъ все отъ лѣностьта. Щомъ се явятъ тия отрицателни чърти, животътъ става несносенъ, изгубва смисъла си, а съ това и съзнанието на хората потъмнява, и тѣ вече не могатъ да разбиратъ нѣщата. Това е състояние на затваряне очитѣ на човѣка. Обаче, кога трѣбва човѣкъ да затвори очитѣ си? – Само когато спи.

Сега, като говоря за лѣностьта и прилежанието, азъ ги разглеждамъ въ тѣхната вѫтрѣшна сѫщина, а не тъй, както се разбиратъ въ живота. Запримѣръ, азъ не взимамъ почивката, като състояние на лѣность, но като състояние, въ което мисъльта взима участие. Когато човѣкъ почива, трѣбва да знае причинитѣ, защо трѣбва да почива; когато човѣкъ иска да се моли, трѣбва да знае причинитѣ, защо да се моли; когато човѣкъ иска да мисли, да работи, или да учи, трѣбва да знае причинитѣ, защо иска тия нѣща.

Нѣкой казва: животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: какъ е възможно, Богъ, Който е създалъ свѣта и го е осмислилъ, да нѣма никакъвъ смисълъ? Ти какъ дойде до това заключение? Това е философията на лѣнивия човѣкъ отъ която трѣбва да се пазите. Ако искате да придобиете новия животъ, трѣбва да се пазите, трѣбва да се откажете отъ философията на лѣностьта. Който иска да живѣе съ новитѣ разбирания, трѣбва да бѫде благоугоденъ на Бога. Какъ може човѣкъ да бѫде благоугоденъ на Бога? Ще ви попитамъ: кои ученици сѫ любими на учителя си? – Способнитѣ ученици. Прилежниятъ ученикъ е способенъ. Способниятъ ученикъ е даровитъ. Даровитиятъ ученикъ е любимецъ на учителя си и на Бога. Съ прилежния ученикъ Богъ всѣкога се занимава, а на лѣнивия ученикъ – прахъ остава. Какво разбирате подъ думитѣ „на лѣнивия ученикъ Богъ прахъ оставя“? Вървите ли по закона на лѣностьта, Богъ ще остави върху васъ прахъ. Това значи: колкото пѫти природата мине покрай лѣнивия човѣкъ, който седи въ бездѣйствие, все ще тури по една прашинка на гърба му. Богъ поглежда къмъ този човѣкъ и казва: „Това мое дѣте единъ день ще пожъне послѣдствията на своята лѣность, но ще научи урока си“.

Често, като се говори на хората за духовни работи, тѣ не се интересуватъ за тѣхъ. Вие трѣбва да знаете причинитѣ, защо не ви интересуватъ тия въпроси. Двѣ причини може да има за това: или вие не сте готови да възприемете тия въпроси, или този, който ви говори, не засѣга въпроситѣ по сѫщество. Прѣди всичко, и материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ иматъ своитѣ добри страни. И въ двата свѣта има нѣщо реално, което не се измѣня. Тази реалность, именно, прѣдставлява вѫтрѣшната връзка между всички прояви на живота. Въ това отношение вие ще видите, че прилежниятъ човѣкъ се солидаризира съ дѣятелностьта на сѫществата отъ всички свѣтове и работи заедно съ тѣхъ. Лѣнивиятъ човѣкъ, обаче, е краенъ индивидуалистъ. Той се отдѣля отъ сѫществата на другитѣ свѣтове, живѣе само на физическия свѣтъ, като се рѫководи главно отъ своята личность. Животътъ на личностьта, обаче, не прѣдставлява идейния животъ. Чрѣзъ лѣностьта у човѣка може да се развие вѫтрѣшното криво разбиране на нѣщата, което да го отклони отъ правия пѫть на онази естествена дѣятелность, потрѣбна за душата.

И тъй, ще държите въ ума си идеята за прилежанието и лѣностьта. Младитѣ трѣбва да се пазятъ отъ лѣностьта. Старитѣ, които иматъ опитность отъ нея, все сѫ научили нѣщо, и сега трѣбва да се подмладяватъ. Дойде ли въ съзнанието имъ идеята, че сѫ се подмладили, трѣбва вече съзнателно да се пазятъ отъ лѣностьта. Тя води къмъ старость, къмъ осакатяване на човѣка. Младостьта е външенъ изразъ на прилежанието; старостьта е външенъ изразъ на лѣностьта. Всички велики добродѣтели живѣятъ въ закона на прилежанието; всички слабости и пороци живѣятъ въ закона на лѣностьта. Младиятъ трѣбва да върви въ закона на прилежанието и да използува и най-малкитѣ блага, които Богъ му е далъ за разрѣшение на задачитѣ, опрѣдѣлени въ живота му. Влѣзе ли лѣностьта въ сърцето на младия, тя ще каже: ти трѣбва да пазишъ сърцето си отъ Любовьта, да не изгори; не трѣбва да обичашъ всички хора, не си ги родилъ ти. Обичай себе си. Достатъчна ти е тази любовь. Дойде ли такова чувство въ сърцето ви, то ще ви осакати. Когато лѣнивиятъ човѣкъ казва, че не може да обича всички хора, азъ го уподобявамъ на човѣкъ, който туря прѣдъ очитѣ си прѣграда съ тѣсно отверстие и отъ врѣме на врѣме поглежда прѣзъ него, като казва: не мога да обичамъ цѣлия свѣтъ! – Разбира се, че не можешъ. Прѣзъ това тѣсно отверстие ти виждашъ само единъ човѣкъ и него можешъ да обичашъ. Той казва: тогава покажи ми начинъ, какъ да обичамъ всички хора! Веднага хвърлямъ прѣградата отъ очитѣ му, и той вижда всичко наоколо си. Лѣностьта туря такива прѣгради прѣдъ очитѣ на хората и ги води въ задънени улици. Тѣ гледатъ, гледатъ наоколо си и казватъ: какъ може да мине кола оттукъ? – Този пѫть не е за кола. Пѫтьтъ за коли е на друго мѣсто. – Тогава нека дойдатъ хора да прокаратъ новъ пѫть. Казвамъ: ти върви по пѫтя, който Богъ отдавна е начърталъ и не чакай хората да прокарватъ новъ пѫть.

Днесъ млади и стари, учени и прости критикуватъ Бога, философствуватъ, намиратъ, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва; по другъ начинъ трѣбвало да се създаде. Казвамъ: хора, които философствуватъ по този начинъ, вървятъ по закона на лѣностьта. Това е анормално състояние на съврѣменната култура. При това състояние хората слизатъ отъ стѫпалото на културата и отиватъ въ цивилизацията – една стѫпка по-надолу. Човѣшкиятъ идеализъмъ роди културата; културата роди цивилизацията; цивилизацията роди диващината – едно регресиране на човѣчеството. И какво дойде слѣдъ всичко това? – Хората започнаха да се избиватъ. Какво спечелиха отъ това нѣщо? – Навредъ разрушения. Такива сѫ послѣдствията на лѣностьта. Това не е еволюциция, но – израждане на човѣчеството. Еволюцията е законъ за изправяне погрѣшки. Да еволюирашъ, значи да вървишъ къмъ прилежанието. Еволюцията включва усилията на човѣчеството да влѣзе въ закона на прилежанието, т.е. въ правилнитѣ прояви на човѣшката дѣятелность.

Нѣкои питатъ: каква е задачата на съврѣменното човѣчество? Казвамъ: задачата на човѣчеството е да се върне къмъ първичния Божественъ животъ. Това е новиятъ животъ. Всичката философия може да се изрази съ думитѣ: да живѣемъ, както Богъ живѣе; да се проявяваме, както Богъ се проявява; да работимъ, както Богъ работи! Да бѫдемъ като Бога и едно съ Бога! Този е смисълътъ на новия животъ. Постигнешъ ли това, всички сѫщества ти ставатъ близки, както на Бога сѫ близки; всички спорове се разрѣшаватъ моментално. По този начинъ вие ще чуете тихия гласъ на Бога, който ви казва: „Прилежание!“ То води къмъ правилното развитие на живота. Разберете ли така прилежанието и: лѣностьта, тѣ добиватъ смисълъ за васъ, защото въ смисъла имъ се крие истината. Всѣка дума е вѣрна, когато изразява истината. Ако описвамъ вълка, ще го опиша такъвъ, какъвто е – съ неговитѣ истински чърти. Като описвамъ лѣностьта и прилежанието, ще ги опиша съ сѫщинскитѣ имъ качества, безъ никакво прѣувеличение и намаление. Тогава само, думитѣ придобиватъ още съдържание и смисълъ.

Ще ви дамъ правило, какъ да се пазите отъ лѣностьта. Като минете покрай нея, турете на гърба й една прашинка и си заминете. Като й турите тази прашинка, тя ще се зарадва. Иначе, ще тръгне подиръ васъ. Тази прашинка е благословение за нея, което тя слѣдъ врѣме ще разбере. Казвате: какъ да разберемъ и приложимъ това правило? Буквално ли трѣбва да се разбира? – Онѣзи хора, на които съзнанието е будно, тѣ ще ме разбератъ. Който не разбира сѫщностьта на живота, не трѣбва да се самоосѫжда. Който се самоосѫжда, той не разбира Истината. Онзи човѣкъ, който не се самоосѫжда, но търси причината на своитѣ грѣшки и иска да ги изправи, той разбира смисъла на живота. Всички погрѣшки, всички неуспѣхи въ живота се дължатъ на лѣностьта. Тежкитѣ условия на вашия животъ се дължатъ на лѣностьта.

Нѣкой казва: тежка е моята сѫдба! Кой ме доведе до този край? Кой ме върза съ това дебело вѫже? – Лѣностьта. Казвате: вѫжето вече е оплетено, вързанъ съмъ съ него, но какво да правя сега? – За да се избавите отъ вашата тежка сѫдба, влѣзте въ закона на прилежанието, и веднага ще разрѣшите мѫчнотиитѣ на вашия животъ. Въ момента, когато започнете да работите съ закона на прилежанието, вие ще се освободите отъ ограничителнитѣ условия на вашия животъ. Свържете ли се съ закона на прилежанието, не се страхувайте повече. Да не постѫпите като онзи неврастеникъ, комуто лѣкарьтъ прѣпорѫчалъ по-бързо ходене. Той послушалъ съвѣтитѣ на лѣкаря и веднага започналъ да върви бързо. Обаче, като изминалъ нѣколко крачки, спрѣлъ се и си казалъ: „Да не бързамъ толкова много. Като вървя така бързо, мога да изгубя силитѣ си, мога да се задуша, и сърцето ми ще спре.“ Щомъ помислилъ така, той взелъ друга посока въ живота си.

Та казвамъ: тръгнете ли по закона на прилежанието, не се спирайте, не се плашете отъ бързото движение. Въ прилежния човѣкъ съмнѣние, невѣрие не сѫществуватъ. Той е човѣкъ на положителната вѣра. Започне ли една работа, свършва я до край. Че врѣмето било студено или дъждовно, че условията били неблагоприятни, че ималъ нѣкакви спънки, наслѣдени отъ майка си и баща си – за всичко това той не търси причини за извинения, върви напрѣдъ и работи. Лѣностьта очаква на наслѣдство и се оправдава съ лоши наслѣдени чърти, а прилежанието носи дарбитѣ и ги разработва. Нѣкой пита прилежанието: какво носишъ? – Дарби и трудолюбие. Послѣ пита лѣностьта: ти какво носишъ? – Слабости и охоленъ животъ.

И тъй, доста ви говорихъ за лѣностъта и прилежанието. Тия въпроси сѫ материя, приятна за разискване, но дотукъ ще спра, за да не забравите другитѣ нѣща. Дойдохъ вече до едната трета отъ въпроса, но ако продължа по-нататъкъ, ще прѣядете. За да имате импулсъ къмъ работа, трѣбва да останете малко гладни. Това изисква закона на прилежанието.

Започнете новия, Божествения день на прилежанието! Днешниятъ день да бѫде послѣденъ день на лѣностьта и пръвъ день на прилежанието. Нека свѣтлината на този день бѫде свидѣтель на прилежанието!

24 августъ, 1928 г. Изгрѣвъ.

НАГОРЕ




placeholder