Интересно би било да можеше да проникне човек в съзнанието на една мравя, да речем, за да изпита как тя схваща слънцето. Или пък в начина, по който едно растение чувствува слънцето. Какъв ли ще е образа му в тяхното съзнание, и като как ли ще го изживяват те. — — —
Повечето хора не обичат да се вмислят в подобни въпроси, т дори не им идват на ум. И затова те често изпадат в погрешката да мислят, че тъй както те виждат и си представят нещата, последните са най-реални, най-правдоподобни. Кому например — говоря за обикновения човек — идва на ум да се осъмни, че слънцето може да не е такова светещо кълбо, каквото изглежда на нашето око. А мислите ли, че у мислещия човек не може да възникне подобно питане ? Достатъчно е само да си спомни, как е устроено окото, сиреч апарата, чрез който ние виждаме. Да си спомни, че чисто физически погледнато поне, то е една система от събирателни лещи, които пречупват и събират светлинните лъчи по известен строго определен закон. Следователно, ако окото беше устроено по-другояче, човек щеше да има по-друг образ за света, а следователно и за слънцето. Та ясно е, казвам, за мислещия човек, че картината, която ние имаме за света, ни се налага от устройството на нашите сетива — тия пет пътя на измамата, както ги нарича един поет. Наистина, не е лесно да се разреши въпроса, дали има тъждественост между външния свят и света, който ни разкриват нашите сетива, сиреч дали т ни дават реални или само трансформирани образи. Това е една интересна психологическа загадка, която е занимавала не един философски ум, и не само в наши времена, а още от най-дълбока древност. Древните индуски мъдреци напр. твърдят — па и не само те — че светът на нашите сетива е илюзия, една от безкрайно-многото гледки на великата световна илюзия, Мауа, както я наричат тe. 1) И следователно, човешкият интелект, който в съвременната наука и философия се признава за едничък познавателен инструмент, и който е така тясно свързан със сетивата, не може да се домогва до абсолютно познание. Това, което беше отдавна знайно на древните мъдреци, за западните народи стана очевидно особено след Кантовата „Критика на чистия разум“. А в наши дни, след като философи като Бергсона развиха своята философия на интуицията и след оная тънка критична преценка, на която учени като математика Пуанкаре подхвърлиха основите на съвременната наука, тези въпроси станаха ясни и за по-широк кръг хора. Вярно е, че разумът на човека може да преодолеe наивния емпиризъм на сетивата и да разбули оная тънка мрежа от измами, която тe изплитат, но все пак той не може да схване истината сама по себе. Науката, в известен смисъл, е едно преодоляване на измамата на сетивата. Без нея, ние сигурно не щяхме да знаем, че не слънцето се върти около земята, а че обратното е вярно, не щяхме да имаме и тази представа — колкото и външна и повърхностна да е тя — за величието на звездния космос, нито пък щяхме да прозрем в скрития строеж на атома. Но все пак разумът не е в състояние да постигне самата Истина, той може да вижда само нейните велики стъпки и, в перспективните образи на действителността, които сетивата ни дават, да разкрива проекциите на реалното. Или, възмогнат по най- високите върхове на мисълта, да слуша оная дълбока хармония, която звучи в живота на вселената. Защото само там, по тия върхове, дето се носят най-тънките трептения на мисълта, по-близо да светлото небе на интуицията, разумът на човека постига музиката на живота и неговата дълбока разумност. Ония, които схващат живота като сляпа, случайна игра на сили, очевидно никога не са се възмогвали до тия върхове и затова техният кръгозор е така тесен.
След тия бегли бележки, ще пристъпя по-пряко към своя предмет.
Може би най-светлият извод на съвременната наука е, че всичко е „слънце“ — сгъстено и трансформирано слънце. Централното светило на нашата система е, според съвременните схващания, извор, от който изтича животът и поддържа цялото съществувание на нашата система. Земята дължи целия си живот на слънцето и всичко, което става на нея, се извършва под мощния ритъм на неговата дейност. „Вятърът, който духа, казва на едно место Камил Фламарион, реките, които се спущат от широките равнини към морето, корабите, които плуват по него с издути платна, житото, което никне в полята, дъждът, който пои замята, воденицата, що смила и превръща в брашно плода на нивята, конят, който лети под удара на стремето, перото на писателя, което изразява неговата мисъл, всичко това, за да се обясни, трябва да се сведе към слънцето. То е прекият или непряк деец на всички жизнени преобразувания, които стават на планетите— то, чиито мощ и блясък ни заобикалят и проникват, и без което отдавна би престанало да тупа сърцето на земята“.
Излишно е да давам тук данните за онова, което съвременната астрономия знае или предполага, че знае за слънцето — ще ги намерите във всяка популярна астрономия. Ще отбележа само, че днешните астрономи и астрофизици, както те сами признават, не знаят почти нищо положително върху истинската същина на слънцето, макар да гадаят за неговия състав чрез своите спектроскопи и фотографически картинки. Те не знаят положително нито височината на слънчевата температура, нито възрастта на слънцето, нито след колко време то ще угасне; те не знаят нищо положително и върху начина, по който топлината се образува в него — един безспорно важен въпрос. Така запример френските учени Pouillet, Vicairen др, приписват на слънцето температура от 1500—20000С, Fizeau — 7500°, Zollner — 102,000°, Secchi — 5,344,8400, С. Waterston—9,000,000° и т. н.) Както виждате, между минималната и максимална температура, именно: 14610 (Pouillet) и 9 милиона градуса (Waterston) има такъв огромен скок, че разликата възлиза на 8,998,5390 Очевидно, съвсем парадоксален резултат!
Подобно разногласие цари и по въпроса за продължителността на живота на слънцето, както и върху начина, по който то произвежда топлината. Неотдавна се мислеше, че слънцето образува топлината чрез контракция на своя обем, други бяха на мнение, че живата сила на метеорите, които падат на слънцето, се превръща в топлина, която е предостатъчна, за да го предпази от изстиване. Други вид ни учени пък, като Улиям Томсън, изчисляваха, че възрастта на слънцето възлиза на около 20 милиона години и че му остават да живee всичко още 6 милиона години. Последното твърдение, обаче, се сблъска с мнението на геолозите, които изчисляват продължителността на отделни геологични периоди на милиони години. За щастие, откритието на радия изглади тия разногласия. Именно, оказва се, че сравнително малки количества радий на един куб. метър слънчева материя са достатъчни, за да подхранват постоянно енергията на слънцето. Така че страхът за угасване на слънцето, който авторите на популярни съчинения по астрономия бяxa породили у читателите, днес е, слава Богу, преодолян. Радият, тоя революционер в науката, както го наричат някои, защото най-безцеремонно разклати сума нейни „непоклатими“ схващания, в случая спаси и слънцето от загиване.
На такива противоречия учените се натъкват не само при току-що споменатите въпроси, ами и при сума други въпроси из теоретичната астрономия и астрофизика, като запример при обясняване на планетните движения в етера—среда, която има най-противоречиви свойства — при явленията на космичния и земен магнетизъм, при проблема за предаване енергията от слънцето на планетите и т. н. Тези и редица други въпроси са накарали много учени, искрено мислещи люде, да се откажат от ония чисто механични схващания за строежа и функционирането на слънчевата система, като съвсем недостатъчни за обясняване на сложните процеси, които стават в нея.
Но преди да пристъпя към набелязване на някои по-модерни възгледи, които смело прекрачват междата, която дели материалистичното и механично схващане на слънцето и изобщо на природата от окултното, ще изложа накъсо проблемата за етера, така както тя бе доскоро поставена в науката. Етерът, който Гюстав льо Бон смята за „начало и край на всичко, основа на вселената и на всяко битие, което се движи в него“, ала „чиято вътрешна същина ще остане, според него, една пленителна загадка“, наистина е възел на странни противоречия.
Ето как Д-р P. Kothner, в книгата си „Chemie des Ungreifbaren“ излага съвременните научни възгледи върху етера.
„Ние трябва да припишем на световния етер съвсем необясними свойства. Той не трябва да оказва никаква съпротива, защото в течение на хиляди години не е установено ни най-малко нарушение в периода на планетните обиколки около слънцето, нещо, което е съвместимо само с представата за едно абсолютно празно пространство. И все пак, той трябва да има каква-годе маса, защото молекулярното движение на материята се превръща в двигателна енергия на етера. Едно кълбо, голямо като земята и пълно с етер, би тежало според изчисленията на Graes 10 милиона килограма. Но тъй като трептенията на етера са напречни, а такива трептения са възможни само в твърди тела, етерът придобива едно ново свойство, което хвърля в ужас нашия ум: той е твърдо тяло, обаче неговата свиваемост. е безкрайно голяма. А понеже светлинните трептения, както изобщо всяко смущение на етера, се разпространяват със скорост 300,000 км. в секунда, то етерът изглежда надарен и с еластицитет, който, в сравнение с тоя на стоманата запример, се явява извънредно голям. Безцелно е, следователно, мисли Д-р Kothner да се опитва човек да схване всички тия тъй противоречиви свойства като присъщи на едно и също тяло“. И продължава по нататък Д-р Кьотнер: „Едничкото, към което ние отнасяме всичко, що става в света на явленията, единствено неизменното всред всичките промени, ще бъде винаги за нас една неразрешима загадка. Някога такава загадка бяха атомите: днес загадка е световният етер.“ И немският учен смета, че разбулването на тази загадка ще бъде задача на двадесетия век. „Че това разгадаване ще стане, вдъхва ни надежда досегашният опит. Природата ни е била учителка през всичкото онова дълго време, което е било предоставено човеку за разгадаване на нейните загадки. На оня, който усърдно се е подвизавал, тя е отбулвала понякога, за някой и друг миг само, своето магично було и пред възхитеното око на посветения се е разкривала картината на онази дивна хармония, която прогонва всеки смут и безпокойство из вечно неспокойния мозък на човека. Потънали в чисто съзерцание, тия редки щастливци еж виждали в един миг много повече, отколкото онова, което хиляди човеци могат да измислят. Така ще бъде негли и със загадката на етера: ще се яви някой ум, който ще бъде призван да я разбули“.
Това са думи — не на някой окултист — а на един съвременен учен. И като него говорят мнозина вече. Учените, след толкова упорити изследвания, започнаха да прозират истината, която отдавна се твърди в окултната наука: че има нещо по-високо от сляпото пипане на интелекта — онова непосредно виждане на великата реалност, така както тя неизменно съществува. Това виждане на нещата, така както т са първично проявени в природата, в тяхната изпръвна чистота, е дар първом на великите Учители на човечеството, а после и на всички пророци, мъдреци, адепти, на всички гениални художници и учени, макар у последните това виждане да е един прекъснат процес на проблясъци. И пътем ще кажа, че една от степените на това непосредствено виждане на живата истина, на реалното, е интуицията.
Царуващият днес материалистичен възглед за вселената, и частно за нашата слънчева система, вие го знаете: звезди, слънца, планети, мъглявини, комети — това са никакви мъртви, безжизнени маси, които кой знае по каква случайност са хвърлени в космичното пространство да се движат ей тъй без цел, без смисъл, по някакъв странен каприз на „Природата“. И кой знае пак по каква „случайност“, всред целия този огромен космос, чиито царства едва биха се изходили и с огромните крачки на светлинните години, само на земята, една безкрайно малка прахолинка на прага на Млечния Път, има органически живот и живи същества, които мислят, разсъждават и изучват научно вселената. Опитайте се да преживеете тази представа на съвременния човек и ще изпитате всичката й фантастичност. Преди хиляди години хората мислеха, че цялото небе се върти около земята, а сега, макар и да приказват за „хелиоцентрични системи“, „звездни вселени,“ „космични пространства“, повечето хора все още имат геоцентрическо съзнание, тям все още не им се ще да развенчаят земята от предишният й ореол. Те с мъка на сърце й отказаха привилегията да бъде физически център на вселената, ала все още я смятат за едничък център на живот и едничко селение на разумни същества.
И наистина, има ли нещо по-фантастично от представите на някои учени за вселената. Всичко в нея, според тях, става по един механичен начин, по никаква сляпа случайност, макар и никъде в природата, в чиито царства влада такава пълна хармония и планомерност, да не констатираме и следа от случайност. Всичко, според тях, всъщност става по един вълшебен начин. Представете си земята: изведнъж по нея започват като изневиделица да се издигат къщи, поникват като гъби грамадни здания, възникват цели градове, улиците се раздвижват от коля, трамваи, но празни, без ватман и без пътници; железници започват да хвърчат по равнините на пустата земя, но в тях няма ни пътници, ни кондуктори; кръстосват те напряко и надлъж земята, празни, глухи, неоживени от присъствието на живи същества, и все пак се движат без да се сблъскват, без да дерайлират. И тази идеална тарифа им е предписана от някаква несъзнателна, сляпа случайност! На такова нещо прилича пустата вселена на някои астрономи, където огромни слънца, пред които нашето слънце изглежда като пясъчно зърно, галактични системи, подобни на нашия Млечен Път, които дори и бързите крачки на светлинните години не могат да достигнат за десетки хиляди години, се носят като мъртви маси, ненаселени, пусти, без дихание на живот.
Интересни представи, наистина! Тук на земята, всяко нещо, което се строи, си има майстор, нищо не става от нищо и от никого; великият космос, обаче, е без архитект, който да даде план, без майстори, които да го построят. Да при това, всеки факт, всяко откритие явно говорят, че от безкрайно-малкото до безкрайно-голямото, съществува един единен велик план, по който вселената е сътворена. Накъдето и да се обърнем в нея, ние ще чуем да звучи строгата хармония на числата.
Но трябва да кажа — за чест на човечеството — че неговите най-светли синове, от памтивека до наши дни, на които природата в отделни мигове е разбулвала върховната разумност на своето битие, никога не са споделяли подобни нелепи възгледи. Висшият разум и интуицията у човека иначе говорят, езикът им е съвсем различен от езика на интелекта, пленен в мрежите на Мауа. Само пигмеите на мисълта, които пъплят по гърбовете на големите творци и които превърнаха светлата мисъл на човека — тази светкавица между две безкрайности, както я зове математикът Пуанкаре — в екскремент, изцедък на мозъка, само те могат да вярват в един мъртъв, механичен свят, в който царува бездушната случайност — призрак на собственото им безсилие, създаден от самите тях. Но идват дни, когато тия представи, направени от пръст, които са наистина мозъчни изцедъци, ще се превърнат в тор. Защото са прави думите, че пак на пръст ще стане онова, което от пръст е станало . . .
Наистина, никой астроном още не е видял със своя телескоп, дали има жители на Марс например или на Юпитер, но затова, защото не е видял със своята тръба, това позволява ли му да твърди, че на тях няма живот и живи същества? Едничкото, което като честен човек, може да твърди е, че степента на съвременните познания и методите на изследване не позволяват да се вади никакво заключение, нито за, нито против. Но туй, което пред ограниченото око на човека, въоръжено дори с най-мощния телескоп, подпомогнат и от най-тънките долавяния на спектроскопа, изглежда безжизнени маси, които се движат сляпо в пространството, регулирани от механични закони, за погледа на онези, които виждат, то е един велик жив организъм, който е съзнателен и разумен и в малкото и в голямото, като се тръгне от електрона и се стигне до мъглявината, която развива в космичното пространство своите огромни спирали, бременни с бъдни слънца. Всичко е живо и съзнателно. До този възглед вече по необходимост започват да идват мнозина учени. Аз нямам възможност да излагам сума интересни неща по този въпрос, но ще ви кажа само, че туй, което за някои хора изглежда ясно и просто, за много учени, които познават интимната страна на научните изследвания и теории, нещата далеч не са така ясни и безпротиворечиви. Каква сложност например представя движението на планетите в пространството — то съвсем не е тъй опростено, редуцирано, както се изучава в теоретичната астрономия, или както се преподава на учениците в гимназията. Истинските учени, ония които творят, знаят истината по това. Ще ви кажа само, към какво клонят най-напредничавите възгледи по тия въпроси, като строг извод на набраните факти и на най-неизбежните хипотези, без които изграждането на научните теории е невъзможно.
1. Пространството не е празно, а трябва да си го мислим изпълнено с етер — по много причини.
2. Етерът трябва да притежава маса и, следователно, инертна съпротива. Доказателство: крайната скорост на светлината и налягането на светлината.
3. Не може, следователно, да се допусне, че светилата се движат във вакуум, без никакво триене; наопаки, те изпитват съпротива в движението си.
4. Тази съпротива трябва по необходимост да предизвиква известни нарушения в движението на небесните светила. Ако такова не съществува, както в краен резултат се констатира при движение на планетите — защото, както споменах, в течение на хиляди години, не се е забелязало изменение в периода на техните обиколки — трябва да съществуват противодействуващи причини, които действуват вън от светилата, или изхождат от тях.
5. Необходими са в такъв случай регулиращи, направляващи и, следователно, интелигентни сили за извършване на точните планетни движения, защото при наличността на толкова причини, които предизвикват различни забавяния и ускорения в движението, едно чисто автоматично регулиране е изключено.
6. Седалището на тези интелигентни сили е мислимо не само в централното светило, отдето т чрез предаване на енергията както при безжичния телеграф, регулират планетните движения, а и в отделните планети, които ние трябва да си мислим като живи организми, одарени със съзнание и воля.
Тия естествени заключения представят едно чувствително приближение към издревната идея, която поддържа Окултната Традиция, стара като света: че цялата вселена, това е тялото, организмът на Великия космичен Човек.
Ще ви цитирам тук думите на френския астроном Emile Belot, подпредседател на френското астрономично дружество, който въз основа на модерните астрономични изследвания, се опита да създаде цяла една космогонична система. „Вселената, казва той, е имала някога, като всеки организъм, свои артерии, носещи материя и движение на всички образуващи се звезди, така както кръвта се разнася в живите организми. Тези артерии ще да са вихрушки от космична материя, аналогични на мъглявите влакна на Плеадите, свързващи звездите помежду им и ядрата на планетите с ядрото на тяхното централно слънце. Тази солидарност, проявена от край до край във вселената, изглежда наистина да води до една обмена на вибрации.
Тия думи не звучат ли като далечно ехо на загадъчните думи на кабалистите за Великия небесен човек, Адам Кадмон?
Но това е една далечна за сега проблема — по-близка е за нас нашата слънчева система, в която има толкова много за изучване. Нека сега видим, дали в дейността на слънцето, така както я очертават модерните астрофизични изследвания, има данни, които да оправдават възгледа, че слънцето е сърце на нашата система — не само като метафора, а и в действителност.
Днес е знайно, че слънцето не е едно спокойно горящо кълбо от газове, макар и за невъоръженото око неговият диск да изглежда чист и светъл, без петно. Напротив, изследванията показват, че в него кипи един мощен, ритмично пулсиращ живот, който за сега ние констатираме в появата на така наречените слънчеви бури или слънчеви факли и, най-вече, в периодичния ход на загадъчните слънчеви петна. Изучванията на последните разкриха многостранни и дълбоки въздействия на слънцето върху нашата земя. Именно, оказа се, че те са във връзка с флуктуациите на земния магнетизъм, със северните сияния, с метеорологичните промени в нашата атмосфера и дори с периодичната поява на разните епидемии. Мнозина учени като Брук, Сулейр, Rudolf Mewes свързват дори перипетиите в съдбините на отделните народи с ритмичната дейност на слънцето. Местото не ми позволява да ви изложа техните изследвания: ще кажа само, че те много бързо клонят към древните астрологични схващания. Днес, наистина, има вече предостатъчно данни за научната обосновка на астрологията. Но това е един обширен въпрос, който иска специално разглеждане.2)
Известна ви е периодичността на слънчевите петна, именно: че в един интервал от около 11 години (по точно 11,11) броят на слънчевите петна се колебае между един максимум от около 140 петна и един минимум от 2—4 петна. Но има и други периоди: 56-годишен, 112-годишен, които играят важна роля във физиологията на слънчевата дейност. Това са физиологичните числа на слънчевата пулсация.
Характерът на слънчевите петна е занимавал и още занимава науката. Напоследък, особено след тънките спектроскопски изследвания на астронома George Hale сегашния управител на голямата Mount Wilson Solar Observatory, надделява схващането, че те са от електро-магнитен произход. Tе представят вероятно гигантски вихри, в които циркулират мощни електрически токове. Последните, именно, предизвикват магнитни полета, чиито силови линии са перпендикулярни на оста на вихрите, така че всяко слънчево петно, което се намира към сферата на слънчевия диск или в самата му сфера, ни праща енергия, успоредно на тези1 силови линии. Електромагнитният характер на слънчевите петна става особено явен от влиянието, което слънчевата дейност упражнява върху интензитета на земния магнетизъм, особено върху така наречените магнитни бури, върху северните сияния и сродните тям явления. Както виждате, има достатъчно факти, които подкрепят възгледа за електро-магнитния характер на слънчевите петна. Но въпросът е, кои са причините за възникване на тия електро-магнитни вихри и то тъй правилно, тъй ритмично? „Как може, пита немския писател Suryа, горещата газообразна маса на слънцето да проявява от само себе си дейност? Ритмична дейност може, според мене, да изхожда от един механичен апарат, или от един жив, повече или по-малко интелигентен организъм, или от някое живо, но невидимо същество“.
Като привежда в подкрепа на своите, схващания някои гениални публикации, както той ги нарича, изхождащи от модерни физиолози на растителния живот, според които в ритъма и периодичността на процесите, що съпровождат растежа на растителните организми, могат да се прозрат прояви на съзнание и интелигентност, той заключава, че „най-сетне и широката публика е вече в състояние да схване, че цялата природа е жива и одушевена. Тя може, следователно, да се отърси от тесногръдото гледище на един празен материализъм или от бездушното „енергетично мировъзрение“.
„По-дълбоко виждащи научни кръгове, продължава Suryа, колкото и малко да са засяга, защото всяко епохално откритие е изхождало винаги от малцина, схващат вече атома като жив и съзнателен силов център. Защо тогава и светилата трябва да се кръжат в пространството безжизнени и бездушни като трупове?
До аналогични изводи идват и мнозина други учени като Willy Pastor, Lutoslawski и др., за да не цитирам сума още имена. С една реч, очертава се един нов — за съвременните люде поне нов — чисто биологично-психологичен възглед за света. И аз бих се изразил за днешното състояние на научните тенденции по следния начин: съвременното състояние на някои научни факти и изводи е такова, че остава само да се премине към граница, както се изразяват в математичния анализ, за да се дойде до дълбоките разбирания на окултната наука за човека и вселената, разбира се в най-достъпната им форма.
И така, да се повърнем пак към нашия предмет. Видехме, че на слънцето кипи мощен живот. То пулсира ритмично, тупти като същинско сърце. Неговите пулсации, обаче, са по дълги — те траят средно 11 години. И интересни са фотографските изследвания на С. Lane Porr върху измененията на хоризонталния и вертикален диаметър на слънчевия диск в свръзка с появата на слънчевите петна. Слънцето като че ли се свива и разпуща, като че ли пулсира. Тези факти, и други подобни тям, ни доближават до твърденията на окултната наука, че „слънцето е сърце на нашата система, чийто мозък е скрит зад видимото слънце. От него бликат струите на жизнената есенция, извършват своята циркулация в цялата система, към планетите, които са нейни органи“.
Местото не ми позволява да излагам данните на окултната наука — поне онова, което е изнесено в днешната литература—върху строежа на слънчевата система, като жив организъм, върху неговата физиология, неговото съзнателно функциониране и дейност. Тия данни, проверявани от незапомнени времена от всички окултни школи, от цялата онази дълга верига адепти, които са правили своите научни изследвания с помощта на онова виждане, за което в начало ви поменах, трябва да се имат пред вид, ако човек иска да си състави един по-широк мироглед.
Някои от тия данни — пътем ще помена това за ония, които се интересуват — са дадени в съчиненията на някои западни окултисти, като Thomas Wilson: Източна и западна физика; Blavatsky: The Secret Doctrine; Papus: Traite Metodiqie des Sciences Occultes; Surya Valier: Okulte Weltallslehre и др.
Ще отворя една малка скоба. Когато говорим за „окултна“ наука, ние не подразбираме онова, което се съдържа в книгите, които днес за днес циркулират в света под общо име „окултни“. Не че те не съдържат ценни сведения, но те са тъй да речем малки електрически лампички, свързани с Великата инсталация на светлината. Те представят малки поточета, слезли от светлата планина на Мъдростта, по чиито върхове обитават Великите Посветени. И тяхната задача не е друга, освен да посочат пътя към ония извори, които бликат в подножието на върховете.
Окултната наука или — ние я наричаме — абсолютната наука на живата природа, е достояние само на ония велики духове, които са завършили своето развитие, които ръководят съдбините на целокупното човечество — и не само на нашата земя. Ние ги наричаме Великото Всемирно Братство.3) Всъщност, тази абсолютна наука, проверявана откак свят светува от цели поколения ученици, от цяла една безкрайна низа. от адепти-ясновидци, не е окултна, скрита, освен за ония хора, които разполагат с ограничени възможности и средства за познание. За адептите, сиреч ония високо и тънко организирани човеци, които са осъвършенствували както физичния си, така и духовния си организъм, и които нямат нищо общо нито с пещерните аскети, нито с религиозните мечтатели и изстъпленици, нито с вълшебниците и факирите, защото са разумни органи на живата природа, истините на тази наука съвсем не са „окултни“ сиреч скрити, а явни.
Пътем ще помена, че част от науката на тия именно Велики Бели Братя, духовните водители на целокупната еволюция, е пръсната, —поне онова, което е могло да се каже, къде пряко, къде най-често под булото на символиката, в различни книги: херметични, окултни, теософски (тия термини не са идентични, макар несведущите да ги смесват), в книгите на алхимици, кабалисти, мистици, произхождащи от най-различни школи и тайни братства. А също така и в свещените писания на всички народи и раси. Защото тя лежи в основата на всички религиозни учения като съкровено тяхно съдържание, въпреки привидното различие на формите. Това съдържание не изчезва дори и когато формите на външния религиозен култ, в които се облича едно учение, приспособени за дадена епоха, се втвърдят от артериосклерозата на догмите и в тях започнат да се развиват микробите на религиозните суеверия.
Духът на човека вечно е превъзмогвал и вечно ще превъзмогва формите, в които временно се разраства, в своето разширително и вечно възходящо движение.
След като нахвърлих най-едрите линии на съвременните познания за слънцето, така както те се очертават днес, и набелязах посоката, към която неизбежно се стремят научните изводи, аз ще премина към разглеждане живите сили на слънцето и тяхното използуване във всекидневния живот. Думата ми не е за домогването на някои учени да впрегнат енергията на слънцето за практичните цели на живота, както е впрегнато електричеството и парата, макар тази замисъл да не е неосъществима. Но тая задача ни разкрива по-далечни перспективи, които ни водят дори в смътното още за съвременния човек царство на новата култура, културата на шестата раса.
Радиацията на слънцето далеч не е още напълно позната. Самите ние, така както сме физиологически и психически устроени, говоря за средния човек — долавяме пряко малък брой от живите сили на слънцето. Апаратите пък, които строим, по-тънки и по-чувствителни от нас в някои отношения, също не са в състояние да диференцират сложната слънчева радиация.
Днес за днес в нея констатираме следните видове енергии: светлина, топлина, електричество, магнетизъм , химична енергия, физиологична и психична. Последните две категории ония от съвременните учени, които поддържат материалния произход на душевното, биха вмъкнали в някоя от предходните.
Както знаете, във физиката подробно се изучават оптическите свойства на светлината. Особено интересен предмет за изследване е представял за физиците спектъра на цветните лъчи — в своята видима и невидима част. към която спадат ултравиолетовите или инфрачервените лъчи. Оказало се е, че така наречените студени лъчи на спектъра: зелени сини, индигови и виолетови, са химически най-активни. Червените пък лъчи са извор на топлинната енергия. Центърът на светлината лежи в жълтия цвят на спектъра. Освен това, установено е, че електрически най-активна е синята светлина и ред други факти.
Напоследък на запад се правят усилени изследвания върху физиологичното действие на слънчевата светлина и частно на цветните лъчи. Макар да липсва за сега на изследователите истинско осветление върху окултния строеж на човека и върху ония методи, по които той може рационално да използува енергията на цветовете, все пак данните, добити по експериментален път, са задоволителни, за да дадат потик за по нататъшни изследвания в тази посока. С една реч, положени са основите на така наречената Хромотерапия — с оглед към приложенията й в медицината.
Без да се впущам в подробности по въпроса за лечебното действие на светлината и на цветните лъчи, по който има доста писано, ще спомена само некои и други данни.
Изобщо може да се каже, че светлината е един от най-важните фактори за растежа и развитието на всички живи организми. Позната ви е нейната очебийна роля в така наречената асимилация у растенията, които с нейна помощ образуват живата, органическа материя. Един от характерните факти във връзка със светлината, който най-силно подчертава нейната съграждаща сила, е че светлината действува съграждащо върху всички високо организирани индивиди, и разрушително върху повечето микроорганизми: бактерии, бацили и др. Ясно е, следователно, че и във физическо и в духовно отношение, светлината е враг на всичко нисшо, болестотворно. Ето защо, тя трябва широко да се приложи в медицината при лекуване на разните болести. Впрочем, не само като лечебно средство трябва да се оползотвори тя, а и като средство за хармонично изграждане на нашия организъм. Защото светлината е една от най-мощните съграждащи сили в живата природа. Но за това ще спомена по-нататък, когато говоря за възраждащата сила на пролетта.
Неколко думи за действието на цветните лъчи.
Червената светлина има трояко действие: 1. тя благоприятствува изобщо на чисто вегетативния живот, действува възбудително на нервната система и усилва кръвообращението: 2. червената светлина има термично действие — тя носи в себе си топлинната енергия; 3. действува като реактив против всички болести, които са резултат от анормалното натрупване на зелените и синьо-зелени лъчи.
Жълтата светлина действува укрепително върху нервната система. Въведете един угнетен душевно и нервно изтощен човек в стая с жълти прозорци, в която преобладават интензивните трептения на жълтата светлина, и той ще се ободри, ще добие охота за разговор и за мисъл.
Аналогично почти действува и оранжевата светлина — тя създава повече самоувереност и повдига личното самочувствие у човека.
Синята светлина действува успокоително на нервната система и уталожва нервната възбуда.
Зелените лъчи действуват лечебно против преумора и т. н.
За тяхното вътрешно, психично влияние за сега не ще говоря.
Всичките тия данни подлежат на опит, и, следователно, всеки може да ги провери и да използува оня извор на енергия, която се крие в цветните лъчи.4)
И така, слънцето е онова хранилище на жива енергия, която кърми цялата слънчева система, както кръвта храни тялото. Цялото разнообразие, което съзираме в живота на земята, не е резултат само от космичната ориентировка на земята към слънцето — именно, наклона на земната ос към еклиптиката. Думата ми е за оста на земята, която е наведена към плоскостта на еклиптиката на около 230 26’, факт. който обуславя разнообразието в климатично отношение, разпределбата на земната повърхнина на пояси: горещ, умерен и т. н. Та казвам, че онова разнообразие от условия, от които зависи развоя на целия органически свят на земята, не се дължи само на механичното ориентиране на нашата планета към слънцето. Самата енергия на слънцето носи в себе си цял един регистър от специфични влияния, които се менят непрекъснато, в живата смяна на редица ритмични вълни.
Преди всичко енергията на слънцето, така както се поляризира на земята, не е еднаква през различните годишни времена, не само по количество, а и по качество. Друга е пролетната енергия, друга лятната, друга есенната, друга зимната. Изобщо, в годишния кръг на слънчевата енергия има един прилив и един отлив: приливът трае през пролетта и лятото, а отливът през есента и зимата. Всеки ден от годината преповтаря същия ритъм: и в деня има прилив и отлив на слънчевата енергия; от 12 часа полунощ до обед трае приливът, а от пладне до 12 ч. среднощ — отливът. Максимумът на дневния прилив е при изгрева на слънцето, а минимумът — при залеза. Ето защо ранните часове на зората и изгревите носят такъв изблик на животворна сила пролетес.5)
Особено през пролетта, защото и големият Ден-Година си има своя изгрев, своето пладне, своя залез и своята полунощ.
Изгревът на годината за нашето северно полукълбо, това е встъпването на слънцето в пролетната равноденствена точка — точката, в която се сече кръга на екватора с еклиптиката. А древните биха казали на своя символичен език: изгревът на големия Ден-Година — това е встъпването на слънцето в зодиакалния знак на Овена.
За днешните хора, които са изгубили способността да преживяват много процеси в природата, това събитие в живота на земята се свежда към една суха дата, към една мъртва, безжизнена цифра, написана на книжен календар. Дори и астрономите, които изчисляват с точност до секунда мига, в който слънцето встъпва в пролетната равноденствена точка, се задоволяват с едно механично прекарване през своя ум на няколко астрономически данни, които характеризират този миг, а когато той дойде — особено в ранните часове на зората, както това се случва в много места на земята — те спят. А що да сторят, ще попитат някои, мигар да станат да се поклонят на слънцето? — Ни най-малко, защото слънцето съвсем не се нуждае ни от метаните на хората, ни от тяхното суетно поклонство. То непрекъснато разлива живот и негли иска само едно: хората да отворят широко своите врати и прозорци, за да поемат неговото щедро обилие.
„То иска ръце. готови да вземат, сърца, жадни да поемат соковете на неговия живот.“
И колко сме смешни ние, съвременните хора със своите възгледи: да кисне човек няколко часа наред в някое одимено, смрадно кафене, дето бучи негърската музика на джаз-банда, или да зяпа илюзорните картини по платното на някое кино—туй се смята за почтено и естествено. А да излезе на ранина, в някоя росна пролетна утрин, да види изгрева на слънцето, да поеме изблика на пролетната енергия, която разлива живот и младост, туй се смета за идолопоклонство. Жалка заблуда на човеци, забравили, че и хляба, който ядат, и водата, която пият, и дрехите, които носят, и дървата, с които се греят, и електрическата енергия, с която се осветляват, и която движи любимото им кино, и всичко около тях е все слънце — сгъстено и претворено слънце. Не е въпрос само да се чете по книгите научния извод, че всичко е кондензирана слънчева енергия, че слънцето е извор на живота, а туй трябва да се преживее; човек трябва сам да го опита и знае, а не само да го декламира с велеречиви думи по катедри и амвони.
Пак казвам: ние, съвременните люде, често говорим само мъртви думи, в които не трепти истинско преживяване, ние само звънтящо декламираме кухи фрази.
С встъпването на слънцето в Овена се почва един нов цикъл в органическия живот на северното полукълбо. Този миг носи в себе си първия мощен прилив на онази енергия, която е необходима за развиване на живота през този цикъл във всичките му възможности. Приливът трае през цялата пролет, до началото на лятото, след което започва отливът.
Всеки знае, че в ранните зори на пролетта, когато се явяват нейните предвестници: кокичето, минзухара, па и непосредствено пред нейния изгрев — встъпването на слънцето в Овена — всред птиците и животните настъпва оживление, обнова: много животни, особено дивите, сиреч ония, които са по-непосредствено потопени в девствената стихия на Природата, започват да хвърлят зимната си премяна — менят кожата си, както казва народа; птиците също събличат старата си перушина и се преобличат в нова премяна. Ала най-очевидна е тази промяна у дърветата при настъпването на пролетта: мудната дотогава циркулация на соковете се засилва, нещо живо бликва в тях и не след дълго започва да напряга и избива навън: явяват се пъпки, дръвчето цъфва и се разлистя. Още в края на зимата всичко мъртво, безжизнено — някой недоокапал лист, както у дъбовете запример — започва да окапва, и дръвчето е готово да получи мощния прилив на слънцето.
В всеки жив организъм, а следователно и в човека, слънчевият прилив извършва пролетес една коренна обнова: натрупаните излишъци в организъма, цялата онази инертна материя, която се е утаила в тъканите, започва под влияние на този възраждащ слънчев прилив да се изхвърля навън и да се заменя с нови, пресни елементи. С една реч туй, което става всеки ден с живия организъм, през пролетта е особено засилено и оживено.
Ето защо, ония, които разбират законите, що регулират живите организми и, частно, човешкия, използуват тази възраждаща мощ на слънцето и съзнателно подпомагат живата природа да извърши своята обновителна работа.
Изключителните условия, при които живее днешният човек, крайно противоестествени и нехигиенични, му пречат да се нагоди към повелителните изисквания на природата. Докато растенията и животните поемат волно живите елементи на природата: въздух, светлина, вода, хората са принудени да живеят в големи градове и селища, наблъскани често пъти като сардели в некое мрачно многоетажно здание, което прилича по скоро, на затвор, отколкото на жилище, в което живеят „културни“ хора. Тия мрачни затвори, в които гният сума човешки животи, под тежката хипнотична мора на вековни заблуди, са най-верен показалец за „културата“ на съвременния човек.
Не е въпрос да се проповядва някакво побягване в гори и пещери, за да се повърнел човек към своето „естествено състояние.“ Това би било атавизъм. Въпросът е да съзнае човек своето положение на разумно същество в природата и да се нагоди в хармония с нейните закони. Човек не може и не бива да бъде ни като растенията, ни като животните. По силата на законите, които регулират неговото развитие, той не може да се възвърне към своя пещерен живот, ала може да си направи хигиенични селища, здрави, светли, просторни жилища, от които да лъха чистота и здраве. Тук ние се докосваме до най-болния въпрос на нашите дни: икономичното и социално преустройство на народите, по което се тъй много пише и говори, и по което съществуват толкова теории. Ние ще го оставим за сега, понеже той разкрива други перспективи, може би тъй далечни за някои, както перспективата, която ни разкриват свободните, светли жилища, окъпани от светлината на слънцето, където ще пребивава разумният човек, разбрал езика на светлината.
Но, ако ние засега—по ред вътрешни и външни причини — не сме в състояние да сторим голямото, то поне можем да направим малкото. Всеки от нас може да се постави в по-естествени условия и така да помогне на природата да извърши своята обновителна работа, която започва през пролетта. И ако условията не му позволяват да стори друго, поне може да прави своята ранна разходка във ведрите утрини на пролетта, бликащи от изобилие на живот и сила, за да поеме своя пай. И когато ние, учениците не Великото Всемирно Братство, излизаме на изгрев-слънце — не да му се кланяме, че то няма нужда от поклонство! — а да почерпим от неговото щедро обилие, онези, на които им отърва да държат хората в мрак и невежество, повдигат врява за някакво си идолопоклонство. Не заслужава и да се коментират такива плитки измислици, защото днес в света има достатъчно светлина, за да извади истината на яве. Всички поетични сърца, които са изживели поезията на един изгрев, всички учени, които с търпеливо усилие разкриват неизследваните още сили на слънчевата енергия, ще заговорят високо в света, и тогава нощните птици ще преглътнат своя хриплив крясък. Ако той още има сила над хората, то е защото се намираме в ранните зори на една велика пробуда на човешкото съзнание, защото нейните птици едва сега запяват, и защото още мнозина спят.
Безплодни са думите, неоживени от опит. Човек трябва сам да опита нещата. Той трябва например сам да изживее ония мънички вътрешни освобождения от страшната хипноза на града, които носят слънчевите изгреви, ранните пролетни разходки, за да разбере, колко малко знаем ние за слънцето — толкова малко, че да се събереше и всичкото ни знание ведно, пак не би могло да образува един мъничък слънчев лъч, който пада върху неразцъфналата пъпка на един цветец и извършва тихото чудо на неговото разпукване . . .
Върху психичното действие на слънчевата светлина вече се правят изследвания и има писано по него. По е явно и достъпно за изследване, поне за днес, физиологичното й действие. В резултат на тия изследвания започва да се оформява особен дял в терапията — така наречената хелиотерапия. Тези изследвания, обаче, се намират още в зачатъчно състояние. Един важен въпрос, за който само ще споменем, без да го развиваме е, че лекуването и изобщо въздействието на слънчевата светлина е по-ефикасно сутрин , до обед .
Изобщо този въпрос е от особена важност, и той ще стане в бъдеще специален обект на проучване и приложение. Защото иначе се пречупва светлината в зори, иначе при изгрев и до пладне, иначе след обед и при залез.
Преди изгрев, тънките трепети за зората носят енергия, която влияе най-вече на мозъка и главната нервна система. Ето защо, за всички ония, които страдат от нервни болести, като неврастения и др., ранните часове при пукване на зората са най-благоприятни за лекуване.
При изгрев, енергията на слънцето влияе на дихателната и кръвоносна системи. Тя упражнява благотворно влияние върху нашите чувства. Внася разширение и бодрост, жизнерадост.
Колкото по приближаваме към пладне, толкова слънчевата енергия слиза по към стомаха и упражнява влияние по-специално върху храносмилателната система.
След пладне настъпва отлив на слънчевата енергия, започва едно обратно течение от центъра на земята към центъра на слънцето. На него се дължи оня упадък на бодростта, който настъпва подир обед, онази леност и сънливост, която хората обикновено изпитват — състояние, което привечер, у чувствителните натури, се превръща в същинска тъга — сякаш човек е изгубил нещо.
Ето защо, именно, трябва да използуваме възраждащата сила на пролетта в ранните часове на зората до пладне; да използуваме двойния прилив — пролетния, на големия ден-година, и дневния — от зори до пладне.
Още повече, че от слънцето сега — по думите на ония, които знаят — иде една нова вълна, една от ония божествени вълни, които се появяват периодично.
Умните ще разберат и ще използуват. Като млади дръвчета, тe ще изпънат вейки на живите лъчи на слънцето, ще напъпят и ще цъфнат, за да дадат плод, плод на нов живот.
А неразумните — ония, които цял живот се движат по отъпканите пътеки на всекидневието, ще останат да се препират за това — има ли Бог, няма ли Бог, има ли душа, няма ли душа, „доказано“ ли е в науката, че слънцето е извор на живот, или не е доказано. Ще останат, за да окапят най-сетне като сухи листи от вейките на живота и да станат тор.
Хората с будно съзнание нямат време за препирни, па нямат нужда и от мъртви доказателства чиито аргументи се трупат с инструменти от метал. Не че те ги отричат, но те им служат като утвърждение за сетен път на ония истини, които дори и мъртвите инструменти долавят, а хората все още не могат долови.
Разумният човек не се отнася към нещата нито с лековерие, нито с неверие, а ги опитва. И едно зрънце жив опит за него струва много повече от товар книжно знание. Хората на живото познание и живият опит са като плодно дърво: техните познания са плодове, които растат и зреят органически, извътре. Хората на книжното познание са само натоварени камили.
И слънцето, с всеки свой лъч се обръща не към камилите, а към плодните дръвчета: да се обърнат и поемат живите му сокове, за да напъпят, да цъфнат и плод да вържат в светлината на Живота.
______________________________________________ 1) Под „Мауа“ не се подразбира, че физическият, материалният свят не съществува. а това, че естеството на материята се разкрива пред окото на знаещия като нещо съвсем различно от онова, що ни разкриват сетивата.
2) Виж върху Научна Метеорология, списание Житно зърно, год. II кн. 1, 2, 3.
3) Виж „Великото Всемирно Братство“ в спис. „Житно Зърно“ год. IX. бр. 4 — 5.
4) По-подробно за влиянието на цветовете виж в книгата „Лекуване чрез цветните лъчи“ от Осборн Ийвс.
5) Вж. статията „Влиянието на слънчевата енергия“ в книгата: „Из Царството на Живата Природа“
