НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

40 ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО

  И очите ми видяха Изгрева - Николай Дойнов (1904 - 1997)
Алтернативен линк

<span style=''>[[Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева]]<br /> <br /> <p class='bbc_center'><span style='color: #000000'><span style=''>ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО</span></span></p> <br /> В един период от живота ми взе да ми се случва следното. Намирам Учителя да говори на поляната или пред салона с група приятели и щом се приближа, Той спираше разговора, за момент лицето му добиваше странен вид, погледът Му ставаше съвършено друг, в който се четеше ужас, като че ли пред себе си виждаше някакво чудовище, готово да хване и погълне своята жертва. Аз Го гледах с изненада и не можех да си обясня, защо този странен вид се явяваше у Него щом ме види. Но разбереше ли, че съм го доловил, Той веднага се променяше, погледът му ставаше мек и по лицето Му грейваше усмивка, с израз на поздрав към мен. При един такъв случай, като ме гледаше, но говореше уж на другите, Той каза: "Какво ще бъде вашето състояние, ако вие видите в гората една от онези грамадни змии - питоните, че е готова да се хвърли и удуши един ваш приятел?". Разбрах, че това се отнася до мен. Някаква злокобна съдба ме дебнеше и беше надвиснала над главата ми. Но не можех да проникна в плана на бъдещето, за да знам какво точно ми е приготвила неизбежната карма, вследствие на някаква мрачна моя постъпка в миналия ми живот. Така и не запитах Учителя.<br /> <br /> В началото на 1939 година станах търговски пътник. Тогава пласментът на стоките беше много затруднен. С кинематографическа скорост се нижеха събитията и очертаваха в Европа назряването на Втората световна война. Ние търговските пътници ходехме от град на град, за да търсим пазари за стоките, дошли отвън или произведени у нас, и само тук-там можехме да превъзмогнем натежалата инертност. В началото на 1941 година германските войски почнаха да минават през България към Гърция и пазарът скоро промени своя облик. Търсенето на стоки бързо се повиши, пазарът се активизира. Германското командване имаше право да печата български банкноти, раздаваше ги на своите войници и офицери, които ги харчеха без мярка и купуваха едва ли не всичко, за да го изпратят на своите близки в родината си. Пазарът се наводни с банкноти. Цените на стоките бързо се повишиха, като минаваха от ръка на ръка. Стигна се до куриозни случаи. Стока продавана от един търговец на едро, след като мине през няколко ръце, се връща пак при първия, но с много по-голяма стойност. Настана паника сред търговския свят. Всеки търсеше начин да вложи парите си в нещо по-ценно, каквото вече трудно се намираше. Моята професия - пласьор на стоки - стана излишна. Самите търговци плъзнаха да си търсят сами стоки, за да пласират натрупаните в ръцете им новички, току-що напечатани банкноти. Габрово, като един от най-големите производителни центрове, беше наводнен от търговци, търсещи да закупят стоки. Един ден, след като се прибрах от обиколка и предадох големите поръчки на моя господар, ангросист в Габрово, останах изненадан, че той ги прие равнодушно, без какъвто и да е възторг, както правеше по-рано, и с навъсен тон ми каза: "Няма смисъл вече да пътувате, да харчите пари и да правите разноски, защото аз тук без усилия продавам всички стоки, които мога да закупя на много по-изгодни условия, веднага в брой, отколкото вие с вашите поръчки."<br /> <br /> Явно беше, че с тази моя кариера е свършено и аз съм на улицата. Не за първи път изпадах в такова положение, затова не се разтревожих много. Нещо ме успокояваше отвътре. При такива повратни точки в живота ми, моята мисъл особено трескаво работеше и още същия час, реших да стана търговец, и то не какъв да е, а търговец на едро. Макар да нямах пари и да знаех,че за такава дейност те са важно условие, аз имах другите три по-важни елемента - личните ми качества, извора на стоките и познаването на пазарите. Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се изсмяха. Само моят по-голям брат и баща ми ме насърчиха и подкрепиха. От Габрово взех влака и право при Учителя, за да Му кажа и на Него за решението си. Когато стигам на Изгрева, гледам Той излиза от стаичката и се отправя към поляната, където играехме гимнастическите упражнения. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си, сметнах, че е много удобно да Го настигна, веднага Му разказах за своя проект. Когато ме чу, Той някак отскочи настрана, като че ли пред него изведнъж се яви някакво чудовище. Погледна ме, обърна глава напред и продължи пътя си, без да ми каже нищо. Не посмях нито да Го настигна втори път, нито да повторя казаното. Тръгнах си с разочарование, но не се отказах от плана си. Със свойствената си енергичност за съвсем кратко време извадих документи за правотъргуване и така оформих юридически своя нов социален облик. Като търговец на едро, имах големи предимства пред всички други, които по това време искаха да се заловят с търговия, а и бях спечелил доверието и разположението на търговците на дребно, имах и значителни връзки с индустриалния и занаятчийски свят. Големият устрем, с който подхванах новата си работа, и добрият шанс много скоро дадоха своя резултат и аз се намерих на предната линия, всред утвърдените и опитни търговци на едро. През това време монетната система бързо се разстройваше. Правителството пусна освен банкноти, още и бонове с големи стойности, носещи и някаква лихва. Това се правеше с цел да се ограничи голямото наводнение от банкноти, които имаха по-малки номинални стойности, но това не донесе облекчение. За хората от стопанския фронт, беше напълно ясно, че страхотна инфлация залива страната ни. Стоките непрекъснато намаляваха, а цените им се повишаваха, особено на тези, които бяха по-необходими за нуждите на човека - храни, облекло, обувки. Заговори се за черна борса и правителството се видя принудено да вземе, енергични мерки срещу нея. Пътувайки един ден по линия та София-Варна, настанен в  първокласно  купе, срещу мен се случи да разговарят двама добре облечени господа. Разбрах, че са висши правителствени чиновници и усърдно разглеждаха въпроси от стопанския ни живот - черната борса и мерките, които ще се вземат за нейното ограничаване и ликвидиране. "Строгите закони, които ще въведем срещу това обществено зло, ще ни позволят да я премахнем" - заключи единият от тях. Разбрах, че срещу търговията и търговците ще се вземат изключителни мерки. Малко след това, в края на 1941 година, излезе закон срещу черната борса. В него между другото, за големи нарушения се предвиждаше смърт чрез обесване. С черна борса не съм се занимавал, не защото ме беше страх от закона, а поради отвращение от такава дейност. Стоките, с които търгувах, не бяха от най-належащите. След излизането на закона, продължих своята търговска дейност с голямо внимание. Самите производители обаче, поради липса на материали, не всякога можеха да се придържат към определения грамаж и да поддържат качеството на даден артикул. Това все пак беше подсъдно, но вината не беше моя.<br /> <br /> Погълнат от устрема на работата, тогава рядко се явявах на Изгрева. Но при първа възможност, след всяко мое пътуване из провинцията, аз се връщах там и колкото пъти се срещах с Учителя, Той все така с мъка и тревога ме питаше за моята търговия. А аз не разбирах гибелта, към която тя ме тласкаше. Явно с тези леки намеци, Учителя искаше да ми подскаже пропастта, към която отивам, дано сам да се досетя и да спра устрема си. Рязката намеса на Великите в живота на хората не им е присъща. Те правят това само в изключителни случаи. Но аз нищо не разбирах тогава и продължих.<br /> <br /> С излизане на закона, правителството усилено търсеше да поднесе на обществото показен процес, да закачи на въжето някой и друг търговец от голям мащаб за назидание и уплаха. И за това едрите търговци бяха внимателно следени.<br /> <br /> Срещу хората, които бързо прогресират, всякога е имало озлобление, така и срещу мен се породи голяма завист. Хората, които се въртяха около мен и искаха и те да имат голямо име, известност, възможности, представяйки ми се все за мои приятели и доброжелатели, ме наклеветяват пред властта и аз бях взет под око, тъй като според тях съм имал необходимите елементи, за да могат да поднесат на народа търсения от тях показен процес.<br /> <br /> Един ден, през лятото на 1942 година, при мен идва бай Ради, братът, който се грижеше за малкото ни земеделско стопанство на Изгрева, и ми казва: "Учителя иска да се достави един вагон въглища за отоплението на салона, където се държат беседите." Приех с радост задачата. По това време въглищата бяха дефицитни и имаше нужда от голямо тичане и грижа, за да ги имаме. Една от нашите каменовъглени мини, доколкото си спомням тази при гара Пирин, се управляваше от голямото акционерно дружество "Гранитоид", което тогава се занимаваше и с производство на цимент. Управлението на това дружество се намираше в голяма постройка до гара Подуене. Сетих се, че там имам познат чиновник, когото съм виждал да посещава и беседите на Учителя. Отидох право при него и съвсем откровено му казах, че искам вагон въглища от най-високо качество за нашия салон. Той прие поръчката, без възражение и уговорки. Благодарих му, платих стойността на вагона и си излязох. След седмица-две аз отново съм на Изгрева. Тъкмо съм пред южния изход на салона и Учителя се показа горе, на входната врата. Погледна ме и разбрах, че иска да отида при Него. Изтичах по стълбата. Изразът на лицето Му беше измъчен, съкрушен. С тих глас, едва чуто, ми каза: "Ще могат ли въглищата да дойдат до 15 август?". "Ще направя всичко възможно до тази дата вагонът с въглища да пристигне!" - енергично отговорих аз и допълних: "Да поръчам ли още един вагон?". "А не, не!" - със същия съкрушен глас отговори Учителя. Погледна ме с измъчения си поглед и си влезе. Наведох глава със смътни предчувствия, но мисълта ми литна пак към големите исторически събития, които по това време раздрусваха света. И помислих, какво ли особено голямо събитие ще стане дотогава? Не ми мина и сянка от мисъл, че могат да станат големи събития и то само на моята глава. Слизам набързо от стълбата и веднага отивам при нашия приятел от "Гранитоид". Намерих го там и най-настоятелно го помолих да направи всичко възможно вагонът с въглищата да дойде час по-скоро. Лицето му имаше чертите на честен човек и направи всичко възможно, за да удовлетвори молбата ми. След няколко дни получих известие, че вагонът е пристигнал на гара Перловец. Отидох с документите още сутринта на гарата, приех вагона и ангажирах всички каруцари и работници, които имаше там, с поръчението да закарат и разтоварят въглищата на Изгрева, а и да ги наслагат в бараката, която имахме за тази цел. При тази идеална организация всичко приключи някъде към обед. Изпратих работниците и каруцарите, като им платих богато за свършената работа. Напуснах бараката и гледам, че братята и сестрите се бяха наредили на масите за обед. Насочих се към Учителя, за да Му кажа, че задачата с въглищата е разрешена. Той се надигна от мястото си и ме погледна със същия, вече познат за мен, поглед. Аз се спрях и само за миг можах да си дам отчет, че цялата работа свърших по високия идеал, и защо ли така Учителя ме гледа, къде ли имам грешка? Знаех добре, че Той не обича при братски работи да се направи и най-малкия пропуск или да има някаква лична изгода. Гледах Го спокойно и смело, без да трепне в мен нещо, защото имах увереността, че всичко свърших с най-голяма чистота. Това трая може би секунда. Малко след това видях лицето Му да светва, погледът Му проникна в мен, пълен с топлота и нежност, вдигна ръка и каза: "Ти можеш да вършиш работа, ще останеш!"<br /> <br /> Не останах за обяд, тръгнах си почувствал, че онази неприятна тежест, която имах до този момент, отпада, като че ли някакви окови се свалиха от мен. По това време имах складове за стоки, както в София, така и в Габрово, който като производителен център беше на едно от първите места в страната ни. Работата ми се беше разраснала твърде много. На 15 август, сутринта, съм в склада си в Габрово. Предния ден имах шанса да ангажирам значително количество стоки от фабриките. И сега вече ги докарваха, но реших вместо да ги стоварят тук, да бъдат откарани с камион в София. За тази цел ангажирах един камион от транспортната агенция, с която работех редовно. Стоките се натовариха и пълният камион замина, претоварен. Приготвих и други пратки, по поръчки за провинцията и ги изпратих. Тъкмо привърших и агентите по стопанските нарушения влязоха. Беше около единадесет часа преди обед. Легитимираха се и заповядаха да преустановя всякаква работа. Почнаха да описват всичко каквото имаше там. Късно вечерта свършиха и ме откараха в полицейския участък. Участъкът беше стара, останала още от турско време сграда, която се намираше на мястото, където днес е построен хотел "Балкантурист". Там ме тласнаха в един арест, толкова мръсен и ужасен, по всяка вероятност непочистен още от времето, когато нашите възрожденци са лежали там. Сам бях, дойде нощта, за сън не можех и да мисля. Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора мръсотии, а като се огледах, останах поразен, по стените над него една до друга пълзяха хиляди дървеници. Станах и цяла нощ останах прав. Призори те изчезнаха и можах само за кратко време да поседна и да подремна. Дни и нощи прекарах там самичък. Един ден гледам от една дупка да излиза мишка, толкова много й се зарадвах - живо същество до мен! Тя се обърна и като ме видя, избяга отново в дупката си. "Чакай не си отивай!" - завиках аз. Но, разбира се тя не схващаше моята мъка. Усмихнах се за първи път от толкова време. Какви чудеса са Божиите пътища и методи. Боговете бяха изпратили мишка, за да ми донесе радост. Радвах се, че не бях забравен. Но минаха още дни и нощи, докато най-после врата се отвори и ме извикаха в стаята на следователя. Връчиха ми обвинителен акт. В него се посочваше, че ме обвиняват в нарушение на закона за цените и снабдяването. Понеже намерената стока в склада ми не надхвърляше по стойност петстотин хиляди лева, то не можеха и да ме подведат по онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. Това беше първата облекчителна въздишка, която имах. Изпратената с камион за София стока, преди да дойдат агентите, ме спаси от най-лошия удар, да бъда подведен под онзи член от закона, който предвиждаше смърт. А тази стока в камиона беше за стотици хиляди левове. В обвинителния акт се искаше затвор за много години. Аз се възпротивих да го подпиша, тъй както беше мотивиран. Подписах го при особено мнение. През периода, когато следователите оформяли моето обвинение, един наш брат могъл да влезне във връзка с главния агент и поискал да узнае нещо за моята съдба. Той му отговорил, че на всяка цена ще понеса тежко наказание, макар че самият той вижда, че не са налице някакви престъпления, но понеже правителството иска да има показен процес - а за такъв моят случай бил много удобен - то и затова ще понеса тежкото наказание. По радиото, както по-късно ми казаха, се гърмяло за моя процес и за мен самия се сипели най-лоши изрази. Този наш брат отива при Учителя и му разправя за разговорите си с агента и заключението му, че ще понеса на всяка цена тежкото наказание. Учителя го погледнал и казал: "Въпреки това Николай ще бъде освободен!" На другия ден след подписването на обвинителния акт, под усилена стража, заедно с една психически разстроена жена, пешком ни закараха в град Севлиево. Движението, благодатният простор, синьото небе, яркото слънце ми подействаха ободрително. Когато стигнахме в помещението на полицейското управление, не знам по какви причини ме оставиха в двора. Седнах на една пейка и поради голямата умора и многото безсънни нощи, съм задрямал и сънувам, че държа в ръцете си голямо парче хубава червена диня, но тъкмо да захапя от нея и нечия ръка я отхвърли. Когато се събудих, бях радостен - имал съм и друг път случай да се убедя, че когато сънувам да ям хубави добре узрели и червени плодове, винаги съм имал и големи неприятности. Знаех, лошото ще се отмахне от мен. Така изтълкувах съня си, една утеха ме изпълни. След малко заедно с жената ни закараха в едно мазе. Вече беше настъпила нощта и за никакво спане не можеше да се мисли. Стоях прав и се разхождах, доколкото можеше, в тясното мазе. Жената се беше сгънала на единствената пейка и говореше несвързани приказки. Късно през нощта се умълча и разбрах, че е заспала. Така прав, разхождайки се от стена до стена, прекарах нощта, а на сутринта моят адвокат, който брат ми беше вече ангажирал, ме посети и ми каза, че ще бъда изпратен без право на гаранция в Търновския затвор. И наистина след малко бях натъпкан в някакъв затворен автомобил. От него не можех да виждам нищо, но от друсането разбрах, че се движим по шосе. Най-после колата спря, когато се отвори и слязох, бях вече в малкия двор на Търновския затвор - стар турски зандан. Отвори се една тежка желязна врата, през която ме вкараха и аз влязох в тъмен и непрогледен коридор. "Там в дъното от дясната страна има врата, ще влезеш в нея!" - изрева някакъв суров глас зад гърба ми. Закрачих с чувството, че отивам в ада. Най-после в тъмнината едва напипах вратата вдясно. Плахо я отворих и за моя изненада видях зала, не много добре осветена, пълна с хора, седнали, полегнали на нарове един до друг, които съвсем нямаха вид на много опечалени. Те възбудено ме приветстваха, като че ли бях техен близък, член от тяхното голямо семейство. Това беше едно голямо облекчение в тежкото ми потиснато състояние. Един приветлив човек, когото не бях виждал никога, но той ме познавал, даде разпореждане да ми се стори място. И аз се намерих на един от наровете, между хората със съдба, подобна на моята. В монотонния им и еднообразен живот и най-малкото събитие будеше голям интерес. Неписан закон при тези случаи беше, всеки новодошъл да разкаже не само причините за своето идване тук, но и цялото си житие и битие. Не направих и аз изключение. Те пък от своя страна имаха задължението, като новак да ме запознаят с режима и порядките на този специален институт на човешкото общество. Между затворниците в залата имаше и такива, лежали години наред, които така вещо познаваха наказателните закони, че всеки адвокат би им завидял. Те именно, като съдии разгледаха моя случай и определиха тежкото ми наказание, което би трябвало да ми се даде. И така, заредиха се дългите и монотонни дни и нощи. За голяма моя радост мястото на нара беше до тесен прозорец, откъдето можех да гледам някаква гора, възвишения и небето със своите промени. Всичко това внасяше в мен бодрост, но и осъзната мъка, че ние разбираме великите творби на Бога, едва тогава, когато изгубим възможността да се ползваме от тях. След около 40 дни бях предупреден, че ще трябва да замина отново за Севлиево, където ще се гледа делото ми. Опитните по съдебните процеси затворници, намериха, че моето дело се движи много бързо, щом за толкова кратко време е насрочено. Много от тях седяха с месеци, без да бъдат потърсени. В определения ден, по същия начин бях закарай в Севлиево и се озовах в съдебната зала. Влязоха и съдиите. Когато видях председателя на съда, който ме гледаше със суров и безмилостен поглед, аз изтръпнах, разбирайки тежката съдба, която ми се готвеше. Но при започването на процеса се оказа, че някакъв много важен и необходим свидетел не е налице и моят адвокат предложи, на съвършено законно основание, делото да се отложи. Съдиите нямаше как - приеха. Още тогава се реши, че то ще се гледа в Габрово, където състав от съдии периодически разглеждаше по-тежки дела. Отново бях върнат в затвора. Режимът ни там предвиждаше да ни извеждат на разходка или както се казва "на каре", предиобед и следобед по около едни час. Един ден, както се разхождах преди обед, гледам встрани от мен, малко над главите на другите затворници - Учителя! Видях Го напълно реално, но как, аз не мога да кажа. Гледа ме със светнало и приветливо лице. Това напълно ме успокои, разбрах, че ще бъда освободен и никаква присъда няма да ми наложат. След около двадесетина дни или може би месец, бях известен, че ще бъда закаран на делото в Габрово. Облечен по тогавашната затворническа мода - рае на широки ленти, аз бях закаран на гара Трапезица и от там за Габрово. По пътя за гарата, за моя голяма изненада и радост, срещнах моя по-малък брат. Интересна случка! Случайност ли, какво? Без уговорка и без да знам, той бил по това време в Търново и случайно минал по този път.<br /> <br /> Съдебната зала в Габрово беше претъпкана и то предимно от фабриканти, с които работех. Те бяха с основание много доволни от моето държание през време на следствието, тъй като нито един от тях не бях повлякъл след себе си в този процес. Този път съставът на съда беше друг. Едни благородни, интелигентни физиономии, готови да служат на истината и справедливостта. Прокурорът - също. Виждаше се, че не бяха повлияни от никакви правителствени съображения. Още в речта си прокурорът оттегли обвинението, че има спекула и сериозни нарушения по закона за цени и снабдяване. Съдът произнесе оправдателна присъда, като ми наложи само някаква незначителна глоба за неправилно водене на търговска книга. Цялата зала въздъхна с облекчение. Една ведрина, една атмосфера на задоволство заля всички, фабрикантите скочиха и бяха готови те да платят глобата. Настана приятно оживление. Всички искаха да видят и поздравят човека, облечен в особения костюм на широки раета. Още същия ден бях откаран отново в Търновския затвор. След изплащане на глобата и някои формалности, желязната решетка отново се тресна зад гърба ми и аз тръгнах, но този път към свободата, към простора, към живота. Колко велики неща са те, Господи, неща, които Ти само даваш! Изправих глава и благодарих на Учителя. В ушите ми ехтяха Неговите думи: "Ще останеш, ти можеш да вършиш работа!" Наистина останах, но Господи, дано свърша нещо за Твоята слава!<br /> <br /> Като се прибрах в София, най-напред се срещнах с Учителя, Който ме прие със същото лице и усмивка, както в затвора в Търново. След като Му изприказвах всичко, което Той знаеше много добре, ми каза: "Имаше сили против теб и за теб, но благодари, че в твоята градина се намира всичко, каквото потърсиш."<br /> <br /> Беше октомври 1942 година.<br /> <br /> <br /> Минаха години и един ден научавам, че Търновският затвор бил обърнат в музей. Това ме изненада и потопи в размисъл. Защо пък този затвор да бъде преустроен в музей? Ще кажат някои, че там са лежали политически затворници. Но в кой затвор не са лежали такива? За мен отговорът беше ясен - Учителя беше идвал там. Там, където са светлината, свободата и животът, там няма място за тъмнина, ограничения и смърт.</span> <br />


  И очите ми видяха Изгрева - Николай Дойнов (1904 - 1997)
, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ