НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Книга на загадките

  Богомилски легенди - Николай Райнов
Алтернативен линк

Книга на загадките


Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами.

Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива.

Но всеки се бои...

И — третото е най-страшно.

... Блясъкът на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта.

И — третият е най-тих.



***


Някога, в друг свят, дните на щастието ми бяха толкова дълги, колкото са сега вечерите на моята злочестина. Синьо слънце грееше там. А сутрин зората идваше при мене, като белоснежна девойка, та ме китеше с цветя от крехки сребърни звезди —

— някога, в друг свят.

Някога, в друг свят, моите песни се стелеха над гори и ливади, та никнеxa призори в алмазни цветя и в тежки венчета от рубин. И тогава птиците спираха своите песни, над земята падаха едри златни пера, а заранта замираше в светли вълнообразни звукове —

— някога, в друг свят.

Някога, в друг свят, с мене говореше Бог — и аз чувах Неговия глас в песента на раковината, билката и звездата. Когато се родих, езикът ми занемя и душата ми слезе на земята глуха. Мой празник е споменът за онова, което бе златен ден и модра нощ — някога, в друг свят —

— някога в друг свят.



***



Вървя по улицата и се боя, че прахът ще запетни бялата ми дреха. Бог иска — да бъде дрехата ми чиста.

Говоря с людете и се боя, че думите им ще очернят бялата ми душа. Бог иска — да бъде душата ми чиста.

Живея в градината на своите сънища и се боя, че пътеките ще останат бели и чисти. Бог иска кръв по моите пътеки и страдание в градината на моя сън.



***


Ти ми повеляваш да пея.

В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а мъката трепти, като златна радост.

Ти говориш в песните ми безсмъртните слова на вечна замисъл и с крила докосваш душата ми. Моята песен тогава отразява Твоя лик.

Моят тъмен грях къпе кървави ръце в талазната светлина на словото Ти — и дрехата ми става отново бяла и бляскава.

В моите песни Ти пръскаш злато от Своята Вечност.


***


Твоят шепотсе плъзга по членовете ми: Ти ме будиш с топлата кръв на Своя изгрев и с лъчезарната песен на Своя ден.

Пролетта звъни в душата ми с въздишките на цветните венчета и с ромона на бистрите капки: Ти ме будиш с песента на златни пчели.


***


Звънът на Твоите накити прекъсва лепета на моята песен: снеми огърлицата, короната и гривните си!

Аз искам — душата Ти да стане чиста и празна, като златен рог, за да влея в глъбината й благовонния елей на песента си.



***


Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари посред нощ по някоя желязна врата.

Ти няма къде да се укриеш.

Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покоите на своята песен твоята самотна скръб.


***


Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-синя. Видях в Тургу каланта на смъртта: той е толкова син, че който го погледне, очите му се премрежват и той губи свяст. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант.

Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето.

Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру.



***


Горко ми!

Моята лодка потъва.

От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепери, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда.

Горко ми!

Моята лодка потъва.

Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата.

Горко ми!

Моята лодка потъва.



***


Не отминавай вратата ми!

Аз Те чакам в мълчание цял живот. Твоят говор бе моя песен. Твоето безмълвие бе мой сън. Движението на ръката Ти будеше в мене гризраци. Но Ти ме винаги отминаваш и вратата ми се напразно отваря, щом Те видя.

Не отминавай вратата ми!

Не навеждай погледа си!

Стъпките ми кънтят след Тебе, като въздишки на стари жени, що се връщат от погребение. Щом гората свърши песента си, аз отварям вратата и Те чакам. Трапезата е сложена, светилници леят алмазна светлина. Аз Те чакам.

Не навеждай погледа си!



***


Една загадка от Изток. —

Седем дъщери имаше Змията.

Първата спи вцепенен сън — и не вижда нищо.

Втората спи дълбоко — и вижда пъстри мъгли пред себе си.

Третата вижда сънища и далечни картини.

Четвъртата е будна — и вижда край себе си всичко създадено.

Петата вижда душите.

Шестата вижда боговете.

Седмата вижда — Слънцето.

Седем дъщери имаше Змията.



***


Познавах цар.

Той имаше жена.

И жена му приемаше всяка вечер, тайно от царя, по един любовник. И тя му принадлежеше цяла нощ.

Научи се за това царят, но не й каза дума. Само една вечер й даде сладко отровно питие.

И в сластни тръпки умря жената.

А царят намаза устните й с друга отрова, за да умре любовникът й, щом я целуне. Още го няма него.

Но, дойде ли, целувката ще го убие,

— Целувката на мъртвата жена.



***


Притча ви казвам. —

Баща и син играеха на зарове.

Бащата заложи своята робиня, която синът страстно любеше.

А синът заложи душата си.

И — бащата надви.



***


Мъдрият Ухама казваше на сина си:

— Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет години, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост.

Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе!

Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо.

Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож!

Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава?

Пето чуй: Ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай й по малко тайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото твърде много обича всяка жена тъмнината — и скритото, и онова, за което се не говори.

Шесто чуй: Искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не й говори за себе си нищо! Тя ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти, и най-подире ще те отбули цял. И така ще й бъдеш скъп, защото тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти и усилието па ноктите си.

Седмо чуй: Жената обича н тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти, златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце...

Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус.

Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа...

Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.

Но очите на момъка пилееха погледи някъде далеко — и тъй мълвяха тези очи:

„Чужда е на моите осемнадесет години твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет години е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът?“

Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си.



***


Опна ли струната, тя се скъсва. Защото моята песен иска звук не по сила на арфата.

Запея ли, думите стават изведнъж празни. Защото моята песен иска замисъл не по сила на словото.

Погледна ли жена, тя пада мъртва. Защото моята обич иска безсмъртие не по сила на душата.



***


Той й запя своите песни, но тя го прекъсна и рече:

„Не познавам твоите звуци. Хубави са, но ме не галят. Студени са звуците на твоите песни, като планински връх. Остави! Аз искам веселата песен на полетата и топлите звуци на града. Остави! Не познавам твоите звуци.“

Той й замълви своите приказки, но тя го пресече и каза:

„Чужди ми са твоите образи. Недей! Аз искам приказки за хубавици и снажни юнаци, които ги отвличат. Искам да слушам за дворци, дето живеят царици и дето всеки стълп е вкаменен мъж. Разкажи ми за човекоядката, която гълта сърца на мъже! Твоите приказки ме карат да мисля. Не искам. Недей! Чужди ми са твоите образи.“

Той я тогава мълчаливо погледна и в погледа му немееше недоумение. А тя му рече: „Никой не ме е гледал така. Гледай ме! Аз искам прегръдката на твоя поглед и топлия шепот на очите ти. Гледай ме! Никой не ме е гледал до сега така.“



***


Лодката е готова. Гребците чакат.

Снеми покривалото си! Нощта ще бъде Твое покривало. Съблечи одеждите си! Дългият мрак ще стане Твоя одежда. Ние ще минем заедно отвъд, където се начева тъмното, — там, отдето никой не се е върнал.

Лодката е готова. Гребците чакат.

Снеми огърлицата си! Моите ръце ще бъдат Твоя огърлица. Хвърли венеца си! Тъмното небе ще стане Твой венец. Ние ще минем заедно отвъд, където се начева забравата, — там, отдето никой не се е върнал.

Светилникът угасва. Настъпва нощ в нашия самотен дом. Реката мудно влачи своя саван в мрака. Звездите блестят, като свещи на погребение. Край нас е тъмно. В нас е тъмно.

Лодката е готова. Гребците чакат.



***


Белият ден се свърши. Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища.

Слава на залязлото слънце!

Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец.

Слава на залязлото слънце!



***


Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.

Кой се мами: морето ли. или ти?

Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.

Кон се мами:небето ли, или ти?

Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.

Кой се мами: жената ли, или ти?

... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът.



***


Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.

Кой се мами: — морето ли, или ти?

Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят.

Кой се мами: — небето ли, или ти?

Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра.

Кой се мами: — жената ли, или ти?

... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът, или — бесът.



***


Кой ще изчерпи с шепа морето? И земята с педя кой ще измери?

Три мъдреца имаше.

Първият бе познал книгите — и видя, че мъдростта е дълбока.

И — остави.

Вторият бе изучил природата — и разбра, че слънцето е далече.

И — ослепя.

Третият начена да търси себе си — и позна, че са много сложни пътеките на страст, помисъл и творчество.

И — полудя.

...А и тримата са една стъпка по-близо.

И върху главата на всекиго има венец от звезди.



***


Непрогледна е нощта без звезди, но душата, над която не бди жена, е по-непрогледна.

Студена е пустинята без слънце, но душата, в която не грее жена, е по-студена.

Скръбна е гората без птици, но душата, в която не пърха жена, е по-скръбна.

... А жестока орисия са тези звезди, защото се впиват в душата, като знойни рани.

Пъклена участ е това слънце, защото дълбае в душата тъмен гроб.

Зловеща прокоба са тези птици, защото песента им е песен над мъртвец и крилата им пърхат над покосен живот.

... А човекът плаче и вика:

— „Дайте ми тия звезди! — Дайте ми това слънце! — Дайте ми зловещата песен на тези птици!“



***


Царица Маат-Ка-Ре издъхна. През нощта душата й пресече вълните на небесния Нил и се изправи, всред китна градина, пред огнения престол на Озириса. Небесният съдник я погледна, па рече:

„Не ми се виждаш светилник, годен за елея на моята милост“.

Царица Маат-Ка-Ре трепна и рече на съдника :

„Слънцеок властниче, фараоне на правдата, аз греших много, но ти ми не дари дете. Да ми бе дал рожба, негли тя щеше да превърне в слънце моя мрак и моите злини — в цветя на добродетел“.

Озирис тогава се засмя на женските думи, но, като помисли малко, рече на небесния лодкар:

„Върни обратно царицата! Нека се изпълни жалбата й, защото от сърце пожела“.

И царица Маат-Ка-Ре се сепна и събуди.

„Колко страшен сън ми се привидя!“ — рече тя тихо, па разтри клепачи и стана.— „Що ли означава тоя сън? И защо аз исках от фараона на правдата дете, когато имам син?“

Тъй си рече царицата Маат-Ка-Ре, па повика тълмача, що разгатваше сънища, и му разказа всичко.

„Разбрах“, — рече старецът; — „разбрах съня ти. Тоя сън е жива истина. Ти си била мъртва до днес, а от днес нататък трябва да живееш в душата на своя син. По нещо женствено всеки мъж носи в себе си: право е. Но то е малко: повече трепет и чудо, повече кротка милувка и свян трябват на мъжката душа. Плахият трепет прави жената немощна, но пък мъжът е дързък без трепет. Чудото всажда в жената суеверие, но мъжът е жесток без вяра в какво годе чудо. Милувката обръща често жената на разпътница; защото душата й привиква и не може без милувки, но пък мъжът става без кротостта на милувките звяр или палач. Свянът е най-скъп накит за жената, но в мъжката душа се всажда много мъчно: повечето мъже не знаят, що е свян. Как ще живееш в душата на сина си, царице, ако не можеш всади там кълна на върховния свян?“

Тогава царица Маат-Ка-Ре каза тихо:

„Да. Аз съм била до сега мъртва, защото не съм живяла в душата на своето дете. Но как ще всадя, наистина, в душата на сина си зърното на свяна, когато всеки мъж е безсрамен? А нима има добродетел без свян? Та нали всяка добродетел е свенлива!“

Старият гадател прибра краищата на мантията си и тръгна да си върви, но на прага се извърна към царица Маат-Ка-Ре и шепотом й каза:

„Как ще го научиш на свян ли? Като му не приказваш никога за свян...“

И в потайния шепот на тълмача царицата чу изново божествения смях на Озириса, когато я пращаше отново на земята.



***


Чия ли ръка разклати листата на тамариска?

— Ръката на един влюбен разклати листата на тамариска. Ръката на един влюбен се докосна до стъблото, защото момъкът скърбеше по своята обична. Тази ръка разклати листата на тамариска.

Чия ли въздишка угаси звездите по небето ?

— Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите.

Чии ли сълзи накараха морето да прелее ?

— Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее.



***


Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена. А Ти си една.

В игрите на облака и в трепета на морската пяна, в ромола на гората и в тъжния повей на безлисти стъбла мъжът вижда Тебе и слага Твоя престол над природата, в най-високото небе. А Ти не си царица.

От деня, когато мъжкият поглед се спря на Тебе, Ти се преобразяваш: Ти ставаш такава, каквато си сега. До тогава си била само дете, човек, песен или мечта, а от този миг ставаш Жена. И Ти начеваш да търсиш от мъжа поклонство. А Ти не си божество.

И в мига, когато разочарованият пръст посочи върху снагата Ти петно на грозота и на лицето Ти — бръчка на преструвка, Ти рухваш, като алмазна кула от сънища, която напуска душата, щом човек се сепне. Защото мъжът е направил от Тебе своя лъжа — и Ти си повярвала в тая лъжа.



***


Хлип! Хлип! Хлип!

Чухте ли, що казват прохладните езерни струи?

Хлип! Хлип! Хлип!

Денят е къс, а Нощта — безкрайна : грейте замръзнали ръце на слънцето на младостта ! Пийте росата, додето чашките на цветята не са повехнали! Пейте песните на кръвта, докле кипи в жилите немирна треска!

Хлип! Хлип! Хлип!

Лебедите мрат, лотусите капят, светилниците гаснат, облаците се стапят. Вечерта става студена, в лодката се процежда вода, пътеката тревясва. Две капки безсмъртие ни дава Бог: две капки през цял живот. Намерете ги в нечии очи!

Хлип! Хлип! Хлип!

Нямаме време, защото двете капки не ще станат море. Бързаме, защото пепелта не става слънце. Пътеката е тясна за трима. Лодката има само две гребла. Пред безсмъртието стои мрак. Зад него стои тъмнина.

Хлип! Хлип! Хлип!



***


Лицето ти е пожълтяло. Чертите му са увехнали. Дълги бръчки криволичат по него. В гласа ти скърцат ръждиви ключове. В погледа ти се диплят коварни чарове. Не знам, отде идеш, непозната сестро. Не знам, наистина. Бог те е обрекъл на майчинство. Дал ти е чиста кръв, яка снага и жили, за да родиш и откърмиш исполин. А ти си нарекла свет пътя на съблазънта и си полетяла към опасния мрак. Виждам, къде отиваш, непозната сестро.

— Тъй й казах аз.

— Но тя ме погледна смаяно и ми рече :

Не съм ти сестра: аз съм майка ти. Всуе ме похули, като ме назова блудница. Ти ме не позна.

— Тогава аз й казах:

Наистина, ти си майка ми. Сега те познах. Аз чух в гласа ти страдание и в шепота ти долових сълзи. Наистина, ти трябва да си майка ми. Но защо аз те сметнах за блудница? И чие зло наитие промени погледа ми ?

— Тъй й казах аз.

— Я тя ме погледна скръбно и ми рече:

Не съм ти майка: аз те не познавам. Всуе трепна жалба в душата ти, като се разкая за своите думи. Ти пак ме не позна.

— Тогава аз й казах:

Коя си пък ти ? Разбирам, че не си ми майка. Гордост чух в гласа ти и в смеxa ти долових весела омраза. Коя си пък ти ? Наистина, не те познавам вече. Твоето лице ми е чуждо. Не познавам тоя глас. Наистина, коя си ти ?

— Тъй й казах аз.

— Но тя мълчаливо се обърна и тръгна по пътеката, отдето идех аз. Раменете й се разклащаха от плач и окъсаната й дреха оставяше парцали по трънливите храсти. Нозете й бяxa мършави, боси и посинели. Цялата й снага плачеше. Когато се отдалечи, тя извърна глава, втренчено ме загледа и каза с укор:

Аз съм това, което ще станеш никога ти.

— Когато се изгуби в гората, плач стисна гърлото ми.



***


Аз дойдох, но Ти потрепери, сякаш бe влязъл в къщата Ти злодеец. Чемерен сън се диплеше в погледа Ти. В мълчанието Ти шепнеше люта клетва.

Дойдох в притихнала среднощ и сложих лютнята си при нозете Ти. По моето покривало блестеше роса. В очите Ти имаше мрак. Ти не прекъсна своя блян.

Мълчанието Ти потрепери, сякаш в Твоята хижа влезе Смъртта.



***


Кетас бeшe първият, който ме прегърна. Под златни сенки, на коприна, мина моята първа женска нощ... Пред царска завеса ме напусна моето моминство.

Аз притискам с обич до гръдта си неговия саван и целувам каменната плоча, под която спи неговата царска песен. Кетас умря, както умира нежен ветрец, разпилял по цветята своите въздишки.

Защо го помниш, мое сърце? Малцина ли го смениха? Колко багреници блестяxa по-буйно от този кървав саван! Колко завеси шепнexa по-страстно от брачната коприна!

В тъмния път на жената гаснат много песни. Мрачен е залезът на всеки пъстър ден. Но златните сенки на брачната завеса ми отнеха това, което ми не върна вече никой.



***


Железният олтар мълчи. Пред него минават моми и мъже — и всеки мълчаливо слага на ледната плоча своя венец.

Колко венци! Колко мирис! Колко пъстри, росни, усмихнати цветя! Железният олтар се губи, окичен цял с венци. Железният олтар прилича на пирамида от цветя.

Венците извехнаха. Листата се сгърчиха.

Засрамено се гушат цветята. Голямата пирамида се слегва, за да се открие железният олтар, подаден изпод сгърчени мъртви венци.

Колко скръбни жилки! Колко посърнали венчета! Колко бледи, сухи, пожълтели коронки! Железният олтар прилича на потъмнял череп с извехнал венец.



***


Що чакаш тук, момиченце?

— Чакам да мине пътник, за да го напоя с кратунката си и да го накича с китката си.

Що чакаш тук, момиче?

— Чакам да се върне пътникът, когото напоих с кратунката си и накичих с китката си, когато бях на шестнадесет години. Кратунката ми се счупи, а китката ми трябва да е повехнала.

Що чакаш тук, девойко?

— Чакам да мине някой старец, за да му дам счупената си кратунка, защото пътникът, когото напоих с нея, разкъса китката ми и на връщане ме дори не погледна.

Що чакаш тук, момне?

— Чакам да се върне старецът, комуто подарих счупената си картунка, когато бях на двадесет години. Той ме целуна тогава и обеща на връщане да ме целуне пак.



***


Вечерята навежда над полета и дъбрави своя голям съсъд с благовонно миро. Светулки се лутат над тъмните гранки. В душата се склапя тежко мълчание.

Умрял ли е некой? Защо изведнъж всичко притихна ? Чии стъпки отминаха мудно и се стопиха в тъмното на гората ? Не се знае, нищо не се знае. Безшумно прелитат едри птици, черни птици. Навред притъмнява.

Черни ветрове завеват. Гората се вкаменява. Гората е гранитна. Гората е черна. Сламената хижа се сгушва, като малко дете, което се крие в майчиния си скут. Вратата се мълком затваря. Вечерта навежда над полета и дъбрави своя голям съсъд с благовонно миро.



***


Той го уби.

За жена.

Знам мнозина такива мъртъвци. Знам мнозина такива убийци. До кога ще пърли безумие ревнивите жили?

Вникнах вдън човешкото сърце, за да намеря песъчинката на най-грозното. Видех образ на ръце, които се протягат изпънати, с кървави жили, към кръста, на който се разпъва душата.

... Той го уби.

За жена.

Знам много такива разпятия. Знам мнозина такива разпънати. До кога ще къса копнеж към кръст ревнивите стави?

Вникнах вдън човешката душа, за да намеря кремъка на най-мъчителното. Човек висеше разпнат, а две ръце, впити в него, теглеха бясно снагата му към окървавената земя.

... Той го уби.

За жена.

Той разкъса китките му, когато ги изтръгна от кървавите клинове. Той раздра стъпалата му, когато ги откъсна от ръждивите гвоздеи. Той го дръпна изново на земята, защото разбра, че онзи е намерил пътя към своето небе... А можеше ли неговата земя да търпи чуждото небе?

Той го уби.

За жена.

До кога — тия убийства и саморазпъвания? Не е ли земята по-голяма от Жената? Не е ли детето по-велико от оная, която го е родила? Детето целува само своята майка.



***


Животът се свърши.

Над душата ми падна сянка. Моят кърчаг се бавно килна и разсипа. Скръбна музика се разнесе от душата ми по света: звънна и затихна. Няма вече поток, отдето бих напълнил своя кърчаг. По самотните улици на живота ми не минава вече ничия сянка. По моята река се не гърчи вече пенливият венец на изгрева. Отвъд реката непозната жена свири на арфа. Животът се свърши.

Аз мислех, че съм свил в небето свое гнездо; тая детинска измама ми заседна в душата от времето, когато ме лъжеха, че душата е птица, а небето - алмазна гора. Сега знам, че няма ни алмазни гори, ни безплътни птици. Моите дървеса мъртвеят. Листата ми окапаха. Дните ми повехнаха. Моите дървеса протягат безсилно къси клонки, без да стигнат небето. В моите жили не кипи вече сокът на вселената. Цветята ми са прашни и посърнали. Аз донесох в чертозите на непознатия само пепел. Ангели ме поглеждат, както се поглежда непознат гостенин, когото никой не е видял. Този пир не е за мене.

Непознат боже, върни ми земята! Лай ми отново кръвта на земните векове, що тупкаха в сърцето ми при всеки спомен за живота! Дай ми тленното безсмъртие на мига!



***


Жрицата от храма на Халуле носи свилени одежди, но под тежкия слитък на гривната й дреме отрова. В разтопения въздух на небето се вият в див танец златопери птици. Над бялата каменна стълба водоскокът разсипва сребърни капки, като алмазен прах.

Жрицата от храма на Халуле свлича своите одежди, но на ръката й виси още гривната, под която дреме отрова. В душата на жрицата се гъне зелен мрак. Пред нея се сплита тъмна мрежа от сенки, шепот и песни. Нозете й стъпват плавно и размерно по бялата стълба и наближават студения водоскок. Снагата й се гмурка в кипналите вълни.

Жрицата от храма на Халуле се къпе и людете замръзват, като съзерцават снагата й в талазните води, но на ръката й виси още гривната, под която дреме отрова. Момата излиза от водата под стопените погледи на вси мъже и под завистливите очи на вси жени. Тя тръгва мудно по белите плочи и влиза под ахатовите стълпове на своя храм.

Жрицата от храма на Халуле облича своите свилени одежди, но под тежкия слитък на гривната й няма вече отрова. Мъжете, омагьосани от любов, пият водата, в която се е къпала; жените, молепсани от ревнивост, пият водата, в която е топила снагата си. От водоскока пие Любовта. Оттам пие и Ревнивостта. Цял свят пие отровната вода.

Жрицата от храма на Халуле пада пред железното божество на Чара и отново снема одеждите си. Към студените членове на тежкото изваяние се прилепват ръцете на момата, притиска се гръдта й, трият се бедрата й. Мъртвият кумир оживява и по мрачното желязо заиграват страстни блясъци. А отвън, пред храма на Халуле, мрат един по един людете, чиито отлитащ живот дава душа на железния изтукан.



***


Една мома от Мегидо пееше:

„Ръцете ми са гъвкави, като вейки на портокалово дърво. Гръдта ми е над бистри водоеми огън. Мъжете се боят от хубостта ми“.

Вятърът я запита:

„Моме от Мегидо, сеят ли ръцете ти смърт ? Носи ли пожар прегръдката ти? Умират ли пред тебе от уплаха мъжете ?“

Момата от Мегидо не чу.

Тя запя друга песен:

„Ръцете ми са плахи, като птици надвечер, в пожънати ниви. Гръдта ми е ледно огледало, обърнато към небето. Аз се боя от погледа на всеки мъж“.

Вятърът се изви над нея, загледа я с хиляди зелени очи, в почуда отпусна крила, а после прихна от смях и полетя надалек, като отнесе края на песента и хласна момата с шепа златни листа.



***


Смъртта ме погледна в очите и каза:

— Ти остаря. Време е. Аз дойдох.

— Аз съм по-стар от своите песни — рекох,—аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза:

Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е.

— Аз живях с всички — рекох — и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си — като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам.

Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза:

Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох.

И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ — като стъпки на човек, който дири нова земя.



***


Снагата й беше стройна, като бамбукова цевница, и тръпките на ставите й разливаха звуци на млада песен. Хубава беше тя — като всички, на които е съдено да живеят късо. Тялото й пееше. И глухите чуваха тая песен. Тя беше чиста — песента на момата, която още не знае, що е любов.

Когато умря, скръбта разля през бамбуковата цевница черната си песен, а топлите тръпки замряxa, като вълни по вир, смразени от леден вихър.

Над нея разляха благовонни масла и тънка мрежа зави тялото на мъртвата. Бялата песен секна и замря, сякаш прекъсната от крило на ангел.



***


Тези, при които отиваш, не ще ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не знаят езика на обичта.

Те ще напълнят със злато светилника над ложето ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата ти благовонния лъх на моите целувки.

Те ще премаляват от звъна на твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора ти. Но никой не ще ти каже: „Ти ставаш моя песен.“

Бурята на очите ти ще прегази много дути, но никой не ще ти каже думите, що чу от мене. Те не ще ти промълвят: „Ти си наш сън.“

Късно е. Върви при тях! Моите ръце стискат сянката, която някога беше сама ти.



***


Гасне пламъкът на жълтите огнища. Керванът се провлича, като лъкатушна черта на човешко лутане. Край тихата река, палми разказват шепотом повест за онези, които си отиват. Палмите разказват целия им живот. Палмите знаят. Мнозина са се спирали под тях — и животът на всички е бил един и същи живот. И всички кервани са описвали все тая лъкатушна черта, която дири, а не намира. Гасне пламъкът на жълтите огнища.

Отвъд писъка, отвъд пустинята, отвъд земята, се губи началото на тъмния керван, провлечен, като лъкатушна черта на човешко лутане.



***


Видях своя Бог, когато свираше на лютня. Под допира на огнените Му пръсти се пръскаше на едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха, като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бога грееше голяма луна. Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си. Алмазните звукове се пръснаха, като едри златни капки, и Земята ги погълна.

Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света — криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце. Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна.

Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента — и се не насищаха да я слушат. Те всички казваха тогава: „Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му е пришепнал Бог. Елате да го чуем!“

Но защо те не чуха Бога, когато самотен пееше навръх стръмната морска скала ?



***


Пред погледа на отшелника се разсипа златното богатство на небето и пръпна ведрата синина, дето плуват алмази и бял бисер. Отшелникът бе оставил света, за да търси Бога и да говори с Него. Той бе отишъл в гората, където човешки грях не размътва помислите. Седнал бе той — и чакаше да дойде Бог, за да съзерцава Неговия лик и да чуе от Неговите уста напътствие. Пред него трепна роената игра на гората, зави се в кръг летният вихър, облечен в злато, зашумя приказката на потоците и тъмното сказание на планините.

Но не дойде белокос Исполин с огнени очи да му каже гръмотевични думи или да сложи каменна ръка на раменете му. Отшелникът чака дълго. Той чака цял ден. Гората се разлистваше пред очите му, а той не виждаше това чудо. Небето се променяше всеки миг, а той мислеше за Бога и Го чакаше. Най-сетне стана, тръсна одежда и рече:

„Бог не е тук. Трябва да го диря другаде. Къде ли може да е Бог ?“



***


Безсмъртната Ищар, богиня на Любовта и Блуда, веднъж се оглеждаше в реката Тигър. Видя я Нергал, бог на Смъртта и Забравата.

— Защо си гола? — попита я той.

— Гола съм, защото съм хубава. А всяка гиздост се срамува да носи дрехи.

— Ти съблазняваш, — каза Нергал, — сърцата на младите с голотата си и те пожелават жени.

— Защо да не пожелават? — отвърна Ищар.

— Хубостта е родена за любов и наслада. Грях ли е да се нахрани гладен и да се напои жаден ? Моите чарове пленяват сърцето и правят безсмъртен мига на бързата наслада: аз дарявам на младите по капка вечност всеки миг.

Тогава Нергал сложи желязната си коса край Тигър, сне си черния венец от кукуряк и доближи богинята.

— Аз те искам, — каза й богът на Смъртта и Забравата. — Само моя не си била още: аз те искам.

Но Ищар се изтръгна от прегръдките на мрачния любовник и каза отдалеч:

— Не съм ли била твоя? Та чия съм била ? Моите вечери са били всякога вечери на Смъртта, а утрините ми — утрини на Забрава. Питай влюбените — и те ще ти изповядат. Но ти самият не знаеш своя брак с мене, защото вечерите, прекарани в мои прегръдки, изглеждат Безсмъртие, а утрините на моя брак се струват незабравими. Нима и ти, Нергале, теглиш от заблудата на вси влюбени ? Ще почна да мисля, че дори и тебе съм съблазнила.

— Не си! — рече навъсено богът. — Но когато те видех, аз хвърлих косата си и снех своя венец, затова изгубих дарбата да убивам и забравям. Кажи ми, наистина, Ищар: защо всеки, когото погледнеш, хвърля своя нож и снема своя венец?

Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергала, потопи в бистрите вълни пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бел облак. А над гладката повърхност на реката се показаха безброй водни мехури, които гледаха Нергала, като очи на безброй мъже и жени, намерили своята гибел в измамния въртоп на Ищар.



***


Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища.

Той търси цял живот бисери.

Но намери сълзи.

... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка. В погледа на всеки човек той долавяше блясък на подземни богатства.

Той търси цял живот злато и сребро.

Но намери пепел.

... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни.

Той търси цял живот алмази.

Но намери прах.

Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази.

Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си.

— Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.

— Не. Сълзи са — отвърна той. — Аз не найдох ни зрънце бисер.Аз плаках цял живот, но сълзите ми не станаха бисери.

— Дай ни тогава сълзите си! — рекоха му те, — Твоите сълзи блестят като бисер и ние не знаем по-хубави бисери: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил злато — рекоха двамата на другия.

— Не, пепел е — отвърна той. — Аз не найдох ни жилка злато. Изгорих всичко, що имах, но пепелта не стана злато.

— Дай ни тогава пепелта! — рекоха му те. —

Тази пепел блести като злато и ние не знаем по-хубаво злато: дай ни своето съкровище! И те го взеха.

— Ти си намерил алмази — рекоха двамата на третия.

— Не, прах е — отвърна той. — Аз не найдох ни прашинка алмаз; людете ми отнеха всичко, що имах, па ми дадоха в замяна ей този прах. Те ме накараха да диря алмази в небето и звезди — в земята. Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз.

— Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище!

И те го взеха.

И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер.

Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.

Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му.

Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди.

А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот.



***


Сгради си Мъдростта дом и нареди трапези — и призова людете на пир. Дойдоха мъже и жени, но си отидоха гладни.

И не повториха.

Сгради си Грехът дом и простря скъпи покрови върху трапезите си и — прикани людете на пир.

Малцина дойдоха, защото бяxa чули, че на пир се гладува. Но дошлите се наситиха и си отидоха доволни.

И скриха от другите.

Сгради си Животът дом и с листа от бръшлян окичи своите трапези. И простря шатри от зеленина, а отгоре — небе с многозвездна плащаница.

И протръби по цял свят, че дава пир — и привика Мъдростта, Греxa и людете.

И дойдоха поканените на пир.

И ядоха.

И пиха.

И пяха песни.

И доволни останаха от пира на Живота — че всички бяха гладували у Мъдростта, а пируването у Греха бе останало тайна.

И на тоя пир Грехът и Мъдростта се опознаха — и казват, че се оженили. Но това е било отдавна...

А може и съвсем да не е било.



***


Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената?

Ето що му отговорих:

— Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж!

И отвърна ми старият мъдрец:

— А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си?

И замислих се аз, па рекох:

— Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж!

И втори път ми отвърна старият мъдрец:

— Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа?

И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.



***


Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях!



***


По далечните пясъчни хълмове легнаха широки модри сенки, — като тъмни ливади, по които бляскат светулки надвечер: — тъй легнаха дългите сенки в пустинята, — додето вижда човешко око.

... Ти не дойде тази вечер в моя шатър. А обеща ми да дойдеш. Защо не дойде ти ? —  —

По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина, — като ясно небе, по което се плъзга слънцето на пладне: — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята, — додето се смрачи.

... Ти ще дойдеш утре заран в моя шатър. Но ти не ми обеща това. Защо не го обеща ти ? —  —

По далечните пясъчни хълмове се сгъстява топла безкрайна мрачина, —- като тъмно отчаяние, в което се лута душата от люлка до смърт: — тъй се сгъстява бездънната мрачина в пустинята — додето вижда око, додето се съвсем смрачи, додето човек умре.

... Ти може да не дойдеш вече в моя шатър. Защото, — когато влезеш, — мълчание ще ти зашъпне в тъмнината. Защо ли ще до- хождаш ти ?

Когато влезеш, две неприклопени очи ще те погледнат — : две очи на мъртвец, които са дълго чакали някого, — моиттe две очи. —  —  —



***


Простря се нощ над земята, — дълга, като змия, и пъстра, като опашка на паун. Нямаше жива душа по цялата земя — от Океана до Стълповете на Слънцето.

И в първото страшно мълчание се свиваше от мъка земята — като змия, посипана с пламтящи въглигца.

... И дойдоха седем Вожда — да делят плячката на света. И сенките им — грамадни, морави — се простряxa върху небето и притиснаха звездите в нечовешка прегръдка.

... Когато удари първият звън, излезе от мъртвото Слънце Мъж — и лицето Му блещукаше, като пурпурна угасваща звезда. На главата Му имаше покривало от златна тъкан с шити лотуси и пламтящи езици. И стрели отровни виcеxa в кълчан от скъпа кост. А ръката Му бе подобна на лък — и кракът Му — на мраморен стълп.

И застана Мъжът, па разви свитък, изписан цял.

И приготви се да чете...

... Когато удари вторият звън, нахлуха вопли отнякъде — и зачуха се викове, подобни на писъци, що надава дете...

... Когато удари третият звън..

……………………………………………………………………………………………..

... И само по едно хълмче, обрасло с трева на което стърчаха развалини от низка сграда можеше да се разбере, че някога е живял Човек



***


Жената каза:

— Аз съм алфата на творението.

И роди първия човек.

Мъжът каза:

— Аз съм алфата на творението.

И уби първия човек.

Любовта каза:

— Аз съм алфата на творението.

И сля раждането със смъртта.



***


Имаше на Изток жена.

Името й — Семирамида. Царица беше.И сгради седем храма на Ашарот и Менй. Дните й бяха песен, а нощите — любов.И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й.

Безумен бе животът й.

Кадеше тя пред своите поклонници янтар, че янтарът навява любовна лудост, и на мъжете поднасяше сива амбра, защото буди страст.

И поеше ги с вино от мандрагори, за да ги зашемети.

И падаха безсилни пред нея — и гърчеха се в страшни тръпки, и ровеха с пръсти пясъка...

А презнощ изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха труповете им в Ефрат.

А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи.

... Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познавате измамните чарове на Семирамида --и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе, че познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот.

Години се минаха — и видях го във Вавилон старец.

От бронз бе излял образ на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка.

И попитах го:

— Обичат ли я още?

А той каза:

— Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зарасла отдавна. Но — знаеш ли? Веднъж, в ловитба на тигри, стрела ме ужили в ръката. И

силно ме заболя. Зарасте раната и сега дори мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата: за тази болка заслужава да се живее и да се лее бронз!



***


Седем смъртни гряха ни назваха мъдреците — седем пътя на човешкото безпътство.

Ала осми грях има, — по-страшен от седемте. Осми грях: мисълта.

Той носи разрушение от корен.

И всяка книга е надгробен камък на нещо, станало в сърцето.

Имаше в Египет човек, който с тънка ръка извая образа на Слънцето. Изваянието остана, но — изгасна самото Слънце... И затова до днес е толкова тъмно...

Седем смъртни гряха.

Ала осми грях има, — по-страшен от седемте. Осми грях: мисълта.

И всяка книга е обелиск на нещо, погребано в сърцето.



***


Обърна поглед певецът към Планината — и рече й с кротка молба:

„Дай ми, Планино, дай ми своята душа! Твоята душа е тиха — и пъстроцветна — и пълна с небе! Мене ми требва душа на планина, — за да изпея на света своите кротки песни, дето дреме кътчето, по което бленува всеки. Дай ми, Планино, — дай ми своята душа! —“

И Планината даде на певеца душата си.

А певецът запя на света своите песни, — пъстри, като палави пеперуди, — тихи, като шепот на горски цветя, — замислени, като ромол на бистър поток, — ведри, като планинско небе.

И людете ги чуха. И обикнаха ги.

Но певецът рече на себе си:

„Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях нема буря. А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“

И замисли се певецът.

... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба:

„Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее

островът, по който бленува всеки. Дай ми,

Море, — дай ми своята душа! —“

И Морето даде на певеца своята душа.

А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор.

И людете ги чуха. И обикнаха ги.

Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна. А хубава е само песента, в която шепне тайна — и говори съкровен копнеж. Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето. Аз нямам своя душа...“

И втори път се замисли певецът.

... И обърна поглед към Жената — и рече й с тиха молба:

„Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! Твоята душа е тайнствена — и страстна — и пълна с копнеж. Мене ми требва душа на жена, — за да изпея на светa своите съкровени песни, дето пърха усмивката, по която бленувa всеки.

Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! —“

Но Жената погледна с горест певвеца — и на очите й бликнаха сълзи...

Защото нямаше що да му даде.



***


Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.

Тя продаваше миризми.

В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония.

И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли.

Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това?

Бях взел стъкленица с нещо зелено.

— Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва.

Аз го купих.

Неговата миризма бе чудна.

И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е.

Научих му после името.

Страдание се казвало то.



***


Седем знаем ние, — седем, които се не утоляват.

А осмото никога не ще каже: „Стига“. Седем знаем: — жад за знание, глад за злато, уста на смърт, език на клеветник, ръце на жрец, меч на цар, сърце на творец.

А осмото: — похот на жена.

Седем знам ние, — седем, които се не утоляват.

А осмото никога не ще каже: „Доста“.



***


Запита небето певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна.

— Не зная, о, небе. Може би аз обичам у тебе снагата, но ти нямаш снага!...

А небето скръбно каза:

— Не, аз имам снага. Земята е моя снага... Но ти не ме обичаш: лъжа са твоите песни — и надута въздишка са твоите стихове...

И отговори тогава певецът:

— Наистина е, о, небе, аз обичам земята, защото земята е твоя снага. Нея възлюбих аз.

... Запита земята певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Не зная, о, земьо, Може би аз обичам у тебе душата, но ти нямаш душа!...

А земята тъжно каза:

— Не, аз имам душа: небето е моя душа... Но ти не ме обичаш: измама са твоите песни — и лъжовни ридания са твоите стихове... И отговори тогава певецът:

— Наистина, о, земьо, аз обичам небето, защото небето е твоя душа. Него възлюбих аз.

... Запита най-сетне жената певеца:

— Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Ти ридаеш за мене и за своята мъка по мене, Ти копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене?

А певецът отвърна:

— Аз обичам у тебе нощта, защото тогава небе и земя се сливат в едно.



***


Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки плъзнаха по пясъка на пустинята. Сенки — дълги, като опашка на фазан, и тъмни, като скръб.

Алилуя!

И приклопих очи, и тъгата на света мина пред моя

взор. И преплетоха се в погледа ми тъмни отпаднали погледи на мъже и жени.

И разтворени уста на певец, когато приглася на чужда песен.

Алилуя!

И скъдността на всяко човешко битие прозрях, и видях жалки дрипи, с които животът кичи човешкото сърце. И — много сълзи, преглътнати в горчивина, като камък на гърлото.

И — много плач, насила сдържан.

Алилуя!

Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки паднаха от сфинксовете върху тялото на пустинята. Сенки — дълги като опашка на райска птица и мрачни като въздишка.

***


Най-лошо е победата.

Най-тъмно е сърцето.

Най-скръбно е — да гледаш глух свирач.


***


Трима бяха те. И една жена.

Трима поведоха презнощ танеца на меча. И жената с тях.

Първият хвърли меча и при завоя, край черното изваяние, протегна ръка да го улови. И жената след него.

Но мечът се тежко впи в гърдите му, та човекът падна. И жената с него.

„Ние сме само двама“, — рече вторият, па се заемя. И жената след него.

Те се уловиха изново, та поведоха около черния железен образ гибелен танец — танеца на меча. И жената с тях.

Единият виеше бясно хоро и ловко подмяташе меча, а при всяка сръчна хватка се засмиваше. И жената след него.

А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, който се още не забива в гърдите. И жената с него.

Но ръката на единия трепна, жилата му се сгърчи и мечът се впи в гърдите му. И жената след него.

А третият видя кървавата целувка на меча и впитата женска уста — и прокле мига, когато е пожелал да води опасния танец. И жената с него.

„Ние останахме двама“, — рече той: — „аз и ти“, — па полетя напред. И жената след него.

Желязното изваяние на Любовта се ясно смееше и чакаше смъртта на мъжа. И жената с него.

„Уморих се“, — простена той. И жената след него.

Но треперливата ръка още веднъж завъртя меча нагоре и в морна премала се сгърчи. И жената с нея.

Той си откъсна ръката от чуждата ръка и отскочи напред. И жената след него.

Но мечът изсвири надолу, просъска и разби главата на танцувачката: неговата радост умря. И жената с нея.

Завърши се на меча танецът. А той остана сам.

И с него — никой.


***


Светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, посети людете един ден. Той запита влюбения честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече влюбеният, — ако любовта не бе толкова късо безумие и толкова дълга болка. В любовта има вечност, но името на тази вечност е страдание.

После Набу запита пророка честит ли е.

— Щях да бъда честит — рече пророкът, — ако прокобата не бе толкова дълго безумие и толкова къса наслада. В прокобата пламти вечност, но името на тази вечност е самотерзание.

След това Набу запита певеца честит ли е.

— Аз не знам дали съм честит — отвърна певецът.—Моето щастие и моята беда са едно и също. Някои казват, че в песента ми кипи любов, а други – че блика прокоба. В безумието на моя стих има и болка, и наслада, защото песента пърли сърцето ми от страдание, когато се ражда, а когато я пея на людете, в очите им съзирам наслада. Не, аз не знам дали съм честит.

Тогава светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, рече на себе си:

„Три лика на вечността видяха днес очите ми: три вечности. Но същинска вечност бе онази, която кара човека да страда, а човек не смее да я назове ни страдание, ни самотерзание. Влюбеният и пророкът изгарят душата си за онова, по което чезнат. Но само певецът изгаря душата си — за другите.“


***


Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Когато вечер слънцето залязва, то ме вика в златните прегръдки на алмазен заник. Но аз не мога, майко. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Аз често си спомням посърналата песен на старите наведени и бъбрещи върби. И дългата река ми сочи като показалец безкрайните полета на нощта. Но аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о, земьо.

И днес, прехвърлил на живота (още млад) безводните бърда, аз ще те обичам, стара и забравена земьо: че в тебе виждам спомена за своята умряла майка. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.

Ти всяка нощ целуваше челото ми в нощта на купчина сено, където спях от всички изоставен. А денем от прозореца на бедна селска хижа гледах аз безкрайната и светла шир: земята. Че аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о. земьо.

На стар молитвеник увехналото злато ме зове днес към светлия океан на небесата. Но ти ме стискаш трепетно на черна гръд и ме обайваш с росен мирис на треви, цветя и билки. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги.


***


Потърсих я по улиците на града: там потърсих Жената на сърцето си. Улиците бяха празни. Тук-таме светилници догаряха по прозорците. Остри сенки падаха по каменните стъгди. В мокрите следи от чужди стъпки се оглеждаше мрачно небе. Стражите надуваха своя рог. Храмът мълчеше.

Потърсих я на полето, между жътварките: там потърсих Жената на сърцето си. Нивите бяха глухи. Самотни класове нямо се навеждаха над пожънати снопове. Сини сенки се диплеха

по неравни хълмове и валози. Над заспали дървета се бореха космати облаци. Жетварките пресипнало пееха. Прашният път мълчеше.

Потърсих я в гората на песните: там потърсих Жената на сърцето си. Дървесата бяxa неми. Сетните цветя на лятото беряxa душа по рътлините. Глухи пропасти деляха синьо-теменужния мрак от светлата зеленина. Нямаше птици. Тъмно стана. Бесен вихър разклати гранки и стъбла. Невидими птици пръпнаха, като вихрушка. Небето почерня. На него блестеше само една звезда, като плачещо око.


***


Веслата пееха в своя плясък: „Тлю — тлю — тлю!“

„ — Тлю — тлю — тлю! Ние сме ваши подпорки. Вие изчезвате, ние оставаме. Вашата песен се разбива о тънката ни снага: ние сме бели канари, които носят смърт на вълните. Вие пленявате с менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“

Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“

„ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“

Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“

... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата?


***


Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.

Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно.

Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени.

Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба.

Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита


***


Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля:

„...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави. С кръвта им нашарих планините, както пастир багри руното на овцете си. В дар на Асура пожертвувах колесниците, чашите, жените, алмазите и мечовете им, Кой е по-силен от мене, чието чело е накитено с алмази? Кой е по-властен от мене, чиято ръка е крепка като корунд? Кой е помощен от мене, чието име блести като топаз?“

И доволната ръка на царя удари с чук плочата.

Но ударът бе силен, та от камъка се отломи къс от сетния ред на клинописта.

И там се четеше: „... аз.“

... А каменният къс бе доста голям, за да покрие царски саркофаг.


***


Много съблазнители ни показваха песните на Възтока.

Много повече — случките на живота.

И един властелин има, който е силен над вси съблазнители: Сърцето.

Но — има съблазнител, пред когото дори Сърцето бива безсилно: — сърцето.

Пази се, Сърце, от тоя съблазнител!


***


Той каза:

„Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми. По Тебе плачех аз. — Дните на живота ми се превърнаха в стръмни каменни стъпала, защото там паднаха моите въздишки, вкаменели от скръб. — Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в душата ми разпален шип, който ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби! “

Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази.

Тя каза:

„Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна. Не отгатна ли   своята участ в погледа ми? — Откато ме обикна, светът стана бляскава планина, дето алмазни дървета клатят златни клонки и дето цъфтят цветя от рубин, сапфир и аметист. В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — Откато ме възлюби, дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силните на земята и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откато зачезна по мене, нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в който душата ми пътува към Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна. — Край мене се къдрят солени въздишки и кървави стонове се разбиват о кораба на щастието ми: там стенат и въздишат мнозината, които ме възлюбиха от мига, кога ти ме нарече хубава. — Аз намерих себе си в часа на твоята обич, защото ти нарече Гиздост моето тленно труфило и му даде безсмъртие, а празнината на душата ми назова Тайна и там подири крилата на своя бог. Не, аз не съм виновна: ти самин ми вложи в ръката меч и го намаза с отрова. Аз бях мъртво изваяние: в мига, когато ме погледна с обич, оживях“.

Тогава грееше слънце и по пясъка на пустинята падаха едри цветя от светлина.

Tе стояха един срещу друг на тясната пътека, край която се възправя ледна и тайнствена Вечност. Той бе скръбен и пред него се стелеше непрогледна Нощ. А тя бе засмяна и пред нея грееше бляскав Ден.

Но когато той чу думите на Жената, сърцето му се преобрази и нозете му трепнаха, като нозе на божествен хороводец.

И той се обърна.

Очите му срещнаха лъчезарната светлина на златен Ден и стъпките му се понесоха по пътеката на сиянието. Тогава той забрави Жената и Сянката й.

А тя видя, че душата й се свива от срам и гняв, защото Мъжът я е похитил — и се надменно обърна. Но погледът й замръзна пред уплахата от непрогледна Нощ и стъпките й гузно замряxa — като стъпки на убиец, когото чака нож.

Тя викна по име Мъжа, но в светлата песен на Деня викът й се изгуби. Ничий глас й не отговори.

Тогава тя се обърна и тръгна по пътеката, дето бе изчезнал той.


***


Ахуни който обходи земята, ми каза един ден:

„Много люде срещнах. Всички се оплакват, че са без майка. Твоята майка е умряла, нали? И моята отдавна умря. А неговата ? — О, колко мъже и жени — без майка! Но страх ме е, че не само моята и твоята са мъртви ... боя се, че Майката — Майката — е вече мрътва. ..“


***


Четях веднъж пред стария Харсиотеф голяматa книга на Телбека ибн Самал — Книгата за Любовта. Като у вси песни на големи певци, в книгата на певеца от Багдад имаше за жената и добри и лоши думи. На един стих старецът ме пресече и каза:

— Стой! Телбек мълви добре. За жените всичко, що се казва от певците, е вярно: и най- доброто, па и най-лошото. Но певците обичат душата си повече от всичко: те пеят за радостта от женски поглед, защото в нея сливат радостта на цял свят. Пеят за болката от женска измяна, защото в страданието им се всичко стапя. Но те не пеят за жената, а за душата си: що е за певеца дъгата, да нямаше той очи? Що е — бурята, да нямаше уши? Що е женската лъжа и невеpa, да нямаше душа ? Певецът не пее за жената, а — за себе си. Знам, че се раждат понякога и певци, които изричат жестоки истини за жената: те са истинските истини. Но земята не е още родила човек, който би изрекъл цялата истина за жената: не, земята не би понесла такъв голям безсрамник...


***


Царят на Арам, Гар Хадад, син Азаельов, владетел на сребърната корона, се върна от бран в далечни страни. Той доведе три хиляди моми, които бешe пленил. Искаше да ги направи робини и да ги подари на царицата. Но още при вратите на града го срещна старата му майка, cпря коня му и с плач каза, че младата царица избягала с един царедворец.

Царят на Арам, Гар Хадад, син Азаельов, слезе от коня си, развърза момите и поръча на своите войводи да ги отведат в земята, отдето ги бe довел. И те обърнаха коне. А царят сне бранните накити, с които бe накичил коня си, поведе го и тръгна след майка си. Народът се смееше на царя, защото знаеше, че жена му го е измамила. Гар Хадад вървеше с наведена глава и не смееше от срам да погледне данниците си

Когато стигна до вратите на двореца, царят разседла коня и го пусна низ улиците.

„Нека върви“, — рече той на майка си: — „нека върви поврага конят, що ми донесе толкова победи през дните, когато царицата ми е изменяла!“

А конят извърна глава, изгледа жално стопанина си и с тъга начена да цвили. Стражите чуха думите на царя и прогониха коня надалек. Вън от града го заловиха скитници, отвлякоха го, та го продадоха на чуждо тържище. Купи го човекът, който бe склонил царицата да избяга с него.

Момите, що бe взел плячка царят на Арам, Гар Хадад, син Азаельов, се върнаха при бащите си и разказаха за своето избавяне. Майките им благословиха царицата, която бe избягала, защото инак не биха видели своите чеда. Ала трите хиляди моми тайно благославяха в сърцето си Гар Хадада, син Азаельов, цар на Арам, — мъжа, който умee толкова силно да люби, че за любов да занемари всичко.

Чу за това и жената на царедвореца. Някои моми й разказаха случката. И когато видя царския кон, веднага го позна и разбра горчивата скръб на царя. Разбра, колко силна е била любовта на Гар Хадада към нея. Но тя му бe изменила и не можеше да се върне, защото се боеше от нож.

А конят не даваше да се допрат до него. Цяла нощ цвилеше, душеше въздуха и се силеше да се откъсне от веригата, за която бe вързан. Жената на царедвореца идваше да го зоби и пои с вода; тя го милваше, но конят я гледаше с лош поглед и тръскаше глава, за да отблъсне ръката й.

Един ден конят скъса въжето и побягна. Царедворецът го пресрещна и плесна с бич по главата. Конят се разлюти, извърна се и ритна стопанина си по челото. Раненият нададе вик, килна се и падна. Притече се жена му и го намери грохнал, със счупена глава. Той умря.

Конят изцвили, стисна със зъби жената за дрехата, па я понесе.

На съмване стражите видяxa пред двореца жена, стъпкана от конски копита, а надалеч се топеха звуците на победен конски цвилеж.


***


Плътта ми спи, отново примирена с тишината на безмълвни нощи. Безкрайна е моята ледна нощ. Аз оставих своята цевница пред прага на гроба — и непознати моми внесоха бялата ми снага в мрака зад ледния камък.

Още! Още! —

Над девствената ми снага, целувана само от майка и сестри, лежат, като кървави петна от луди прегръдки, пръстите на ония, що ме внесоха тук. Te ме целунаха на излизане — и влажните следи от киприте им устни топлят моята застинала плът.

Още! Още ! —

Целувайте, непознати моми, снагата ми, която не бe обречена пред ничий олтар! Целувайте бялото цвете, което росно повехна, за да занесе в мрака на забравата само свенливия спомен за вашите пръсти и устни! Звезди греят, може би, над моя склеп, но аз ги не виждам. Може би, край мене лъха мрак или се топи слънце, но аз го не усещам.

Още! Още! —

Притиснете гръд до снагата ми, намазана с благовонен елей, о, вие, непознати моми! Прошепнете на ухото ми думите, които трябва да запомня, — думите, които ще ми потрябват, за да се родя отново! Дайте ми негата на оная целувка, която кротко ще ме топли, додето стана прах! Кажете ми: що да отнеса от вас в тъмното царство, отдето не иде вест? Дайте ми топлика на сълзите си — като огърлица над моята гръд — и шемета на скръбна милувка — като нежно свилено покривало!

Още! Още! —

Оплачете с мене дните на моята ранна разлъка, кажете ми, що ме е чакало, ако доживеех вашата връст! Изпейте ми зрелите песни на своята любовна радост, изплачете в горчиви стихове насладата на късна скръб! Отронете над своята непозната сестра черните бисери на жалбата и страданието!

Още! Още! —

Тъмен ли ще бъде денят, когато го срещна? Светла ли ще бъде нощта, когато се разлъча с него ? Каква тайна ще открие той на душата ми, — тайна, от която побиват човека тръпки и душата му се облива с багрен свян? Да жаля ли за радостта, която съдбата ми не присъди? Да оплаквам ли насладата, която участта ми не отдели? Или е горчива тази радост, — или е отровна тая наслада, мои незнайни сестри ?

Още! Още! —

Вашите стъпки плуват в каменното безмълвие на моята нощ. Вие дирите нечий склеп, за да разлеете елей по урната над железния капак. Вие ме отминахте и забравихте вече, както се забравя всичко мъртво. И ето — плътта ми спи, отново примирена с тишината на безмълвни нощи. Пред прага на моя гроб лежи в прах цевницата ми.

Безкрайна е моята ледна нощ.


***


Земята бавно изгражда своя зелен дворец.

Пролетта морно диша и сънува. Ангели с песни носят шарките, с които земята ще накичи снагата си. Небето е мокро. Облаците се разкъсват и падат на дъжд по сивата земя. Човекът чува песен и се събужда. Той тръгва да обходи полята, що му е подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст.

Той се спира там, дето се дели земя от море: там.

Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира.

Неговият образ дели земя от море.

Иде кораб с багрени платна.

Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда.

От Вечността ли иде този кораб?

Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици.

Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й.

Човекът се възправя на кораба. Слънцето рисува по платната неговата синя сянка: образ на господар, който догражда храма на мечтата си. Чернокожите гребци се навеждат над греблата, белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело. Платната плющят и се издуват.

Човекът стои до мачтата и с поглед лови бързите движения на земята, която кичи своя зелен дворец.

От тук се начева неговата бисерна поема.

Корабът сече сънливите води, сепва ветровете и разбужда заспалите водни чудовища. Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран. Къдрави бели шевици се диплят по зелената водна ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата пропаст, като тежки житни снопове.

Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ?

Кой ще оре и сее нейните черни недра?

Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе.

За кого гради земята своя зелен дворец?

За кого везе морето своите бели шевици?

Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът.


***


Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.

Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми.

Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, отдето е дошла, за да оживи стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна.

Но — никой не ще ме чуе.



***


Когато съдеха онзи Безделник, Който проповядваше да обърнеш и дясната си буза, понечат ли да те ударят по лявата, аз чух от прозорчето на своя затвор много гласове, викащи: „Бар Аба! Бар Аба да се пусне! А Иешу бар Иосифа разпънете! — “

Бар Аба е моето име. Баща ми се казваше Аба. Аз съм син на Аба. И Аба 6Я разбойник, като мене. Той умре на кръст.

„Бар Аба!“ — викаха те.— „Бар Аба да се пусне!“

Малко чудно ми стана. Защо пък мене ? Онзи Ленивец, Който цял ден учеше людете на това — на онова, а самин ядеше чужди хляб, не бе убил човек. Право си е, наистина, че да живееш без работа е по-лошо дори от убийство, но Той им не пречеше.

„ ... а Иешу бар Йосифа разпънете! —“ Пуснаха ме. Когато да Го разпъват, един Му носеше кръста. Умори се Човекът и ме замоли да Го отменя за малко. Не бе далече: от уличката на хлебарите до Галгалет имаше два хвърлея място, но не ми беше работа. Ако увиснех на кръста аз, Той щеше ли да ме отмени? Слабо ми се вярва.

Разпънаха Негодника. И вик не издаде. Само по едно време извика някого си Елиаху — да го снемел от кръста... Трябва да му е бил нещо роднина или приятел. То се знае, че никакъв Елиаху се не вести: луд ли е ? Умря си Човекът и без него...

На другия ден ме засърбя ръката. Па бях и прегладнял. Пусията край канарите на Йерихон бе открита: нали там ме хванаха! Де да иде човек ? А не щеше ми се да ставам носач, па и не ми беше по години да уча занаят тепърва.

Край Свещения Град, в полите на Елеонската Планина, имаше лятна къща някой си Елиазер, за когото разказваха, че Иешу го бил възкръсил. Възкресил ли? И тази добра! Та защо не възкреси себе си, ами възкресява другите ?

Този Елиазер беше богат. От лихва ли живееше, злато ли копаеше, не знам; но луди пари пилееше по учениците на Разпнатия, та дори му завиждаха мнозина: имотен бе проклетникът!

Хвърлих му око. Имаше две сестри: Марта и Мириам; научих, че живеят с него; и една слугиня живееше при тях, някоя си Сара. Стара жена. Четирима души, значи. Ножът трябва да поработи повечко, па трябва и да се пазя — да не издаде някой вик. Можех, разбира се, да взема помощници: безделници — много, особно в Йерусалим. Дето живее Бог, людете не прекарват деня в работа. Но не исках да ме знае никой. И децата знаят, от що е дебел вратът на вълка. Помагачи ми не трябват...

„С жените ще свърша надве-натри“, — думах си, — „но онзи лихвар ще ме поизмъчи доста...“ — Силен изглеждаше, бес да го вземе! — много силен: гледах го, че вдига самин цяла возилница за маслини. Де можех да се меря по сила с него ? Сигурно, тая сила му е паднала от небето, след като го е възкресил оня Обесник! Хубаво нещо е възкресението. Камо да се намери некой мене да възкреси!...

Следих го много дни наред: навесен некакъв, мрачен, силен и снажен, като мечка, цел се клати, когато ходи. — „Не шегува се този приятел,“ — рекох си; — „мъчно ще ти даде да му теглиш ножа, стар разбойниче! Я се позамисли малко!“

А пък с пари играеше. Провървеваше се светът у дома му да проси, а той — дава ли — дава! И мене даде веднъж две жълтици, когато го излъгах, че три деня не съм ял. На другия ден ме видя и ме веднага позна. Имаше - нямаше месец, откак бе умрял Онзи на кръста. Позна ме. Пита ме, гладен ли съм. Казах му, че съм гладен, като куче. Отведе ме у дома си.

Тогава си рекох: „Бар Аба, дръж се! Сега разгледай харно къщата, виж, отде се влиза — излиза, кой къде спи, заключват ли вратите, висок ли е отворът на покрива, имат ли кучета, пази ли някой нощем двора... Отваряй си очите на четири!“ Всичко видях. Елиазер ме запита, как ми е името. Не скрих: „Аз съм Бар Аба“, — рекох, — „онзи, когото пуснаха на юбилейния пасхален ден. Разбойникът“. И го изгледах. Помъчих се да покажа с поглед разкаяние. Престорих се на човек, заживях благочестиво. Но той не забеляза това. Нищо ми не отговори. Заповяда на слугинята Сара да ме нахрани, а после да ме пусне да си вървя.

„Довечера“, — казах си, като ядох, — „ще уредя тази работа. Силничък е, наистина. Но де ще ги избирам ! Па имам и нож. Както и да е, ще се свърши криво - ляво“. Отидох си. Щом се смрачи, пресякох Кедрон при Гетсиманската Градина и поех стръмната пътека към Витания: мислех да се спусна в къщата изотзаде.

Тъмно беше, като в подземие. В къщата нямаше светлина: дали са вече заспали? Рано е. Дали пък няма никой? Мълчанието и мракът наоколо ме уплашиха малко. Не знаех, що да правя. Прехвърлих се през стената и леко се озовах, без шум, под прозорчето на Елиазеровата стая. Не чуваше се нищо. Надникнах крадешком: тъмно. Къщата бе празна. Обиколих отвред. Вътре нямаше никого. Но тъкмо когато понечих да натисна вратата, за да вляза, спре ме странен шум. Много люде сякаш идexa по каменливата пътека и натиснаха пътните врата. Аз се скрих зад наровите храсти и се вслушах. Вратата се отвори. В двора влезе Елиазер, а след него вървеше тълпа окъсани мъже — рибари, бездомници, прокудени писци и безделници. Той ги водеше. Познах едного от тех: Симон Киринеец, баща на Руфа; той бе същият, който носеше кръста на онзи Обесник, Когото разпънаха на Галгалет.

Тия люде ми развалиха работата, бес да ги вземе! Не върви тази вечер... Те са толкова много, петнадесет - шестнадесет души! Де ще се разправя с толкова свет ? ... Много клетви замръзнаха на бърните ми тази вечер...

Те влязоха.

В къщата се не запали светилник. Отвътре се чуха женски гласове: познах, че Мириам и Марта, сестрите Елиазерови, са били вътре. Защо не бях побързал? До сега щеше да се свърши!

Свих се под прозорчето.

Гласовете бяха млъкнали. Мъже и жени бяха потънали в мрака. В широката горница се не виждаше нищо. Аз прилепих очи към прозорчето: различаваха се само коленичили образи на люде, а край стените се издигаха неясно храстове — лаври и зокуми в тежки каменни вази. Що правят тези мълчаливи люде там, в тъмното? Кому се молят в тоя час? Нима тази къща е синагога? Не разбрах нищо.

И в този час на мрак и мълчание аз видех светли пламъци в горницата. Светли бели пламъци заиграха над главите на коленичилите мъже и жени. Вгледах се в почуда: не, не бяха пламъци от светилник, нито пламъци от факли, нито пък пламъци от вощеница. Ясно видях, че пламъците слязоха отгоре, сякаш звездите бяха паднали от небето. И подобни бяха тези пламъци на огнен език. И над главата на всекиго от сбраните трептеше по един пламък. Тогава ме обзе страх голям. И паднах по очите си наземи. А когато вдигнах отново глава, видех, че вратата на къщата се отваря и людете излизат оттам. А пред тях вървеше Мъж в бели дрехи и носеше на раменете си тежък кръст. И по лице Той бе подобен на Оногова, Когото видях, че разпъват. От очите Му шуртеше голяма светлина, като лъчест водопад, а дрехите Му бяха сякаш изтъкани от звездно сребро или от лунна паяжина. И над главите на всички, що вървяха след Него, светеше по един огнен език и озаряваше черни глави, жълти или побелели коси и мургави изпити лица. Между тях имаше и жени. Те всички говореха на непознати езици, та аз не разбирах нищо. Откъде се бяха озовали в тоя двор толкова чужденци ?

Когато минаха преддверието, аз се сковах от уплаха, защото нямаше къде да се скрия. И застанах, като вкаменен, от това, що бях видял, от трепет пред чудото и от уплаха, че ще открият големия позор на моята замисъл. В онзи миг се цял разтреперих и проклех часа, когато пръв път пожелах да живея с убийство и грабеж. И тези окъсани люде, над чиито глави трептяxa светлите езици на Словото, ми се видяxa отведнъж далечни за душата ми, както е далечно слънцето за мътната яма на разкаляна улица. Те ми се видяxa недостъпни, чисти и лъчезарни.

А те вървяха унесено напред, сякаш ослепели от светлина. Но Онзи, Който вървеше пред тях, ме видя и cпpя стъпките си.

Той се доближи до мене и рече:

„Бар Аба, клети Мой брате, що бe намислил да правиш?“

А аз, разбойникът Бар Аба, тогава паднах отново по очите си и не смеех да Го погледна, защото чух, че ми говори гласът на Разпънатия.

Но Той ми каза втори път — и гласът Му бe кротък и звънлив:

„Стани, брате Мой, Бар Аба! Сложи ножа в ножницата си и го не вади срещу никого! Ти бe тръгнал да убиваш, но Аз ти прощавам, защото Ми отстъпи своя кръст и своята Голгота. Ако не бяxa разпнали Мене, ти щеше да висиш на него, защото бe скован за тебе. Но Аз ти благодаря, брате мой, Бар Аба, че Ми отстъпи горчивата наслада на най-голямото страдание! Стани — и иди си в мир!“

Тогава аз целунах босите Му нозе и видях по тях червените гвоздейни рани, цъфнали, като рози.

Когато на разсъмване влизах през Овчите двери в Йерусалим, много мъже и жени се извръщаха да ме гледат и всички ме посочваха с пръст. Но аз се боях да ги погледна, та вървях с наведени очи.

Когато требваше да прескоча широка ивица вода, запречила пътя, аз неволно се огледах и разбрах почудата на онези, които ме сочеха с пръст: над главата ми треперливо светеше бял огнен език.


***


К Р А Й



  Богомилски легенди - Николай Райнов
, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ