Никой не беше видял Каломаин от деня, когато изяде плода и се изгуби. А щом изяде плода на Познанието, обгърна я мрак и тъмнина голяма я стисна, като в черупка. Животът изгуби за нея сладост. В сърцето й се запали копнеж по безкрайни далечини. Прииска й се да обходи земята и да мине отвъд предала й, да стигне до златните тремове, дето живее Бащата на Глъбините, и там да остане. В мрачини бе Каломаин, а искаше във вечна светлина да живее.
И остави тя Каина и братята си. И не помисли вече за тях. Презря земя и люде — и душата й политна надалеч, но все не виждаше светлината, що диреше, а се луташе в тъмни пропасти. И когато й се струваше, че се издига към върха, тя падаше в дъното.
Тъй се скита дълго Каломаин — и сама не знаеше, дали — на яве, или — на сън.
Една заран се опомни. Студено бе. Чужди места се виждаха наоколо: безплодни зъбери, стръмни пътеки, каменливи урви. Тежко й стана. Скръб ослани душата й. И закапаха едри жълти цветя по пътя на Каломаин В, като вървеше, чу внезапно над главата си писък на птица. Едра черна птица с дълги остри крила, долетяла отдалече, мина във висината и се изгуби. Каломаин погледна нагоре — и кракът й се плъзна.
И тя падна в тъмна пропаст.
Мътно бе горе, а страх и изумление — пред нея.
И заплака от страх и скръб Каломаин — и в безбрежни мрачини се разнесе викът й, — а отзив се не чу отникъде...
***********************
И в несвест падна Каломаин. А когато се опомни, ycети се болна — и роди дете.
И нарече го Тимисаг, което значи Рожба на Копнеж. Защото копнееше по Бащата на Глъбините.
А след като доби, Каломаин се усети отведнъж здрава — и разведри се душата й — и светло стана пред нея.
Но мястото, дето стоеше, беше безизходно — и големи канари пълнexa кръгозора, а далеч над тях се къдреxa огромни черни облаци, — сякаш бездни горяха под земята и диплеха по небето тъмни кълба чад.
И обгледа Каломаин край себе си пустинното мяcто — и тежка скръб сгърчи душата й — и ланитите й се свиха, сякаш бич я шибна по лицето... Защото тя мислеше не за себе си, а за своето дете Тимисаг. Мислеше: накъде да го изведе?
***********************
И заплака втори път Каломаин. И чу я Бащата на Глъбините, та прати Властелина на Предала да я изведе.
И видя Каломаин Мъж, — лицето Му — като променлив блясък на падаща звезда, а гласът Му — като глас на водопад. И носеше в ръцете си окови от желязо. А Каломаин държеше Тимисаг и хълцаше от плач.
И взе я за ръка Властелинът на Предала, та я изведе от това място.
И каза й — :
„Аз съм служител на Вечния — мене е поверен вселенският ред. Името ми е Очистител. И пратиха ме при тебе да взема детето, а тебе да изведа на земята. — ... Когато дойде краят на дните, ще видиш ти Бащата на Глъбинитe в славата Му — и гласа Му ще чуеш!
„Върви! — “
***********************
И намери се Каломаин на земята, далек от Едема, в мяcто пустинно и безлюдно. И тръгна да върви. И стигна до стълпа, наречен М а р а н А т а! — което значи: Господ иде!
И спа там.
И видя огнен сън.
И ето — : из пламъци и звезден огън се раждаше Човек. И лицето Му бe слънце, а нозете Му — червени пламъци.
И много хубав бe обликът Му — и гиздав бe на лице — приятно бe да Го гледаш.
Изпълни се душата на Каломаин с радост голяма — и светло й стана, сякаш слънце бe пламнало в душата й. И чудно блаженство усети сърцето й, като гледаше Човека.
Я като я доближи, каза й Човекът:
„Аз съм Син на Бащата на Глъбините. Моето име е Христос. Не може да се стигне до Бащата, освен — чрез Сина“.
***********************
Но, когато се пробуди Каломаин, край нея нямаше никой. И скръб натисна душата й, — дълбока скръб, че Човекът се е изгубил.
И напразно ходеше низ пустинята. Плачът й цепеше студената нощ — и будеше гласа на чакалите и лъвовете.
... А Него Го нямаше.
***********************
... И на другата нощ пак заспа там Каломаин, защото се надяваше да види отново Христа.
Но не Го видя.
И безумен копнеж обжегна душата й, а сърцето й зарида в тъмнините...
***********************
През деня Каломаин се замисли отново за Христа и Го видя пред себе си, като алмазно видение. Но живот имаше в този образ — и навлизаше навътре Каломаин с този образ в душата си.
И страстно я теглеше към Него, а по ланитите й капеха топли едри сълзи.
И възнесе се духом Каломаин, а душата й се разтопи в свещено изстъпление. И видя себе си — капка в безкрайното море на Божията Светлина — и тази капка възрастна, та стана сама море.
И вълни плиснаха от средеца навсякъде — и краят им се не виждаше. Защото нямаше граница ни светлината, ни нейното сияние.
И слънце изгря.
И Каломаин видя Христа, пристъпващ по вълните, — че иде към нея.
И приближи се Той.
И взе я на ръце, както се взема малко дете, та я отнесе.
***********************
... А в онова време Властелинът на Предала занесе детето Тимисаг до най-горната Бездна, тъй като не можеше да го издигне по-горе.
И заживя там Тимисаг. И порастна, та стана мома. Но лошо бе местото — и страшно.
А Тимисаг живееше в мъчения и голяма скръб. И сухи станаха ланитите й, кожата й — бяла, а очите й посърнаха и впаднаха от горест.
... Топеше се дъщерята на Каломаин и сърцето й бе жадно, като напукана земя.
И съжали я Христос.
Като минаваше през Седемте Бездни, Той дойде при Тимисаг. Но нищо й не рече, а само я погледна — с кротък поглед, изпълнен с милосърдие и голяма обич. Тъй гледа нежен баща своето дете, когато е болно и огница пърли главата му, та то не може никого да познае. Погледна я Христос, па отмина.
Но, щом Го съгледа — пълен със светлина — устреми се с жар Тимисаг след Него и поиска да Го стигне и да Го спре. И вятърът развяваше дрехите й, а косите й се пилeexa по раменете й.
Но, когато стигна до Първото Небе, Христос изчезна изведнъж, а Тимисаг видя страж с огнен меч на прага.
И позна Властелина на Предала.
***********************
Когато я върнаха отново в Бездната, тъмна премала притисна душата на Тимисаг. И късаше скръб сърцето й — а стъпки от кръв лежаха по следите й върху пясъка.
Тя чупеше ръце от плач.
И викаше Христа.
A Него Го нямаше.
... И в мълчанието на тъмната пустиня се пръскаха стоновете й — като отровни черни цветя.
***********************
„Лицето Ти е крин, цъфнал между лаври — и мирисът му е до премала сладък.
„Като кротко слънце, възсиява погледът на очите Ти върху мене в спомена за първия ден, когато Те зърнах.
„И животворно е диханието Ти: то пробужда сенките на син полуден и буди живот в моите мъртви сънища!
„По канари и сипеи разлях своите сълзи в устрем да Те диря — и по пясъка на пустинята оставих заради Тебе своята кръв.
„И всеки ден сърцето ми ловеше Слънцето, като огнен поток, който кипи и ромоли в душата ми: — Ти бе това Слънце.
„И всяка нощ душата ми Те диреше по кръстопътя на всички знойни сънища — но безплодно. Защото Ти не посети ни веднъж моя плах сън!“
***********************
... И плачеше Тимисаг, а сълзите й ставаха солени реки — и течеха низ пустинята. И отчаянието на душата й гърмеше в тези реки.
А скръбта й твърдееше и се обръщаше на канара.
... Но, когато отново спомен огряваше лицето й, усмихваше се, като на сън, Тимисаг — и седмоцветна светлина озаряваше канари и пустинни върхове.
И, като светла песен, летеше нейната радост по безбрежната пустинна шир.
***********************
„Като ледна луна, озарява душата ми споменът, че Ти си далек — и далек ще останеш от мене.
„И Твоите стъпки са като далечна песен на гиздави моми, които омайват пътника с прелесни звукове, но крият от него своето лице, което е много по-хубаво.
„По мрачини и здрачове разсипах своя плач в устрем да Те диря — и по скалите на пустинята оставих своите стонове.
„И всека сутрин тръсках виденията на тежко минала нощ, защото скръбта ми бе ридала в тези видения, — скръбта ми по Тебе бе ридала там.
„И всека вечер причаквах чудото на своя живот — причаквах мига, когато Твоята сянка ще се мерне, за да пропъди моите мъки — и да пръсне светлик в мъглата на моя сън.
„Така антилопата се мъчи от жад — и тръгва от сипей на сипей за вода, а пред самия извор умира от премала.
„Кротостта Ти е като меко крило на гълъб — и Твоят облик е сияйно видение.
„Но Ти не слизаш при мене — и суетни са моите стъпки. Ръцете ми падат, разтворени, като счупен обръч.
„И — Тебе Те нема!“
***********************
... И съжали се накрай Христос, та й прати Утешител, за да я възнесе нагоре.
И дойде Утешителят при Тимигас.
И обеща й с клетва, че в края на вековете тя ще отиде при Христа.
И възрадва се Тимисаг с върховна радост — и едра радостна сълза капна от окото й на земята.
А мястото, дето капна сълзата, биде назовано Г о л г о т а, което значи: Л о б н о M я с т о.
