И когато седмината Синове на Пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно, като зора, и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила с Авенира не можеше да се сравни никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния. И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза: „Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с мълния да разпали духа и да му даде път към онова, що няма край?“ Умисли се Авенир. Тъжен беше. И тъга легна по цялата вселена.
А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка. И видя ги отдалеч Авенир — потънали в светлина. А сенките им се губеха — седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист. И рече Авенир: „Широко е небето — и тайни са пътищата на Адонай. Като адамант е здрава мъдростта Му. Ала празно е моето сърце — и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте пълка, елате с мене! И нека Ново Небе съградим — Земя да съзидаме — и път нека дадем на това, що няма край!“ Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на мятеж съзряха в словата на Сина Божи. И рече Иехудиил: „Тъмни са речите ти — тъмна е твоята мъдрост. Проклет — онзи, който туря пръст на жерлото! Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът Му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е Неговата ярост — и клетвата Му е слънчев бич. Ние — не сме с тебе!“ И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им — бели и замислени, а главите им — наведени. И разпали се мъст ужасна в душата на Авенира тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпион, а мислите му пепелянки. И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир — до сенките на Синовете се докосна той — и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им — с мишци на исполини. И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му — гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха. Като видя гневен Авенира, запита го ангелът кой го е наскърбил. И каза Авенир Авадону: „Авадоне, Царю на Бездната и Властителю на Гръма! През себе си трябва да мине живият — и да не плаче по мъртъвци. Ето — тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира — и няма място за мене тук. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме — и да въплътим създания там! За творчество жадува Бащата на Светлината — и за път, по който няма умора, — за бездни, издън които не проглежда изход. Авадоне, ела с мене — ти и твоите пълкове!“ И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и пълковете на Мълнията с тях. И страх налетя върху вселената — леден страх. И трая седем луни.
А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут — и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син. И клетви горчиви промълви тогава. Авенир стана мрачен като здрач, лицето му — тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света — и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния. Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята — с живота, кипящ, в растенията — мътното алое с неговата миризма и огрения храст с неговото великолепие. И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока. Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения. А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък. Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен. Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни. И погледна Сатанаил делото на ръката си. И всичко бе хубаво. И усмихна се Сатанаил.
И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека. Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него. И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух. Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде. Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее. Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса. Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил. А Човекът бе самин и тъжеше. …И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна. И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията. Тогава Жената пристъпи и каза: „Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите.“ И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка. А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон… И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил. Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й. „Тя е хубава!“ — рече Сатанаил. И той я пожела. А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори. И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително. И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена… И отдаде се тогава на Сатанаиля. Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце… А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда. На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание. А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен. И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост. И те бяха хубави.
А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му. И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си. И чу го Адонай. А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса. — За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога: „Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.“
…А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден. И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола. А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце. …Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи. И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.
