Трябва да имаме доверие в силите, скрити у детето. Те са божествени. Трябва да създадем всички благоприятни условия за тяхната проява. От това следва, че не трябва да насилваме детската природа. Нека свободно да се прояви нейната дълбока същина. Оттам и следствието: свободно възпитание. Значи свободното възпитание се явява като следствие от доверието в доброто, Божественото, скрито в детското естество.
Щом се дадат благоприятни условия за проява на доброто, заложено у детето, то има силата да надделее и преобрази неговите нисши, отрицателни предразположения, склонности и навици.
Под свободно възпитание най-първо се разбира следното: Образованието да бъде в съгласие с детската природа. Даже и ако обучението и възпитанието е външно свободно, но ако е в дисхармония с детската природа, това е вече насилие върху детето. В това отношение образователят може да се сравни с градинаря. Учителят казва: „Човек има доброто в себе си, само че трябва да го извикаме да се прояви. В това е възпитанието. Например, когато посадим едно растение, няма какво да го учим, как да расте. То почва да пуща нагоре стъбло и надолу корени. Можем да му направим някои услуги: да го пазим от гъсеници, да го поливаме и пр. При възпитанието детето има идея за доброто и злото. Че трябва да се прави добро, и това знае. Достатъчно е да се насочва.”
Учителят казва: „Има ли нужда да се урежда животът, който минава през човека? Всички мислят, че има нужда. Какво ще уреждате един живот, който е излязъл от Великото Разумно Начало? Оставете го свободно да се прояви. А ние ограничаваме този живот и тогава идат страданията. Ролята на учителя е само в подпомагане на детето, то да прояви Божествения живот, който минава през него; трябва да отстрани само всички препятствия, които могат да го ограничат. Той трябва винаги да изхожда от съзнанието за Божествеността на Вътрешната същина на човешкия дух. Учителят казва: „Аз считам едно дете толкова културно, колкото е баща му, само че не е проявено. Ябълковата семка може да бъде цяло дърво. Едно дете ще стане това, което съдържа в себе си.”
Друго нещо, което се включва в свободното възпитание, е да не се пренебрегват сегашните нужди на детето за сметка на някои бъдещи нужди, защото ако се прави това, пренебрегва се и се жертва детството. А ако се задоволят сегашните му нужди и му се дадат условия то да живее пълен живот в настоящето, то с това се създават условия за задоволяване и на бъдещите му нужди. За да се спазва това правило, трябва да се знаят детските нужди през всеки период. А това е невъзможно без знанието на трите периода.
Работата на учителя не е да заповядва, а да слугува. Учителят пояснява това със следните думи: „Аз не мога и не искам да ви заповядвам. Защото хората са на Господа. Нямам право на това. Имам право да бъда господар само на своите мисли и желания, на тях мога да заповядвам. Но на всичко, което е извън мене, трябва да слугувам. Така и вие трябва да правите.” „Учителят не ще каже: “Да идем на разходка”, но ще каже: „Искам да ида на разходка. Искате ли да дойдете с мене?” Всеки, който мисли, че насилието ще оправи работите, влиза в животинското царство. Ние, като се бъркаме в работите на природата, изопачаваме живота. Тъкмо започваме да се развиваме според методите на природата, дойде педагогът и започне да действа според своите правила и методи. Нещата в света, в живата природа са организирани. Няма какво да ги възпитаваме. Трябва само да ги подпомагаме.
В свободнто възпитание влиза и следното: Материалът, който детето ще учи, да не му се натрапва отвън. В противен случай то не е свободно, не твори. У детето по естествен начин ще възникват въпроси за разрешаване, нужди, които трябва да задоволи, любовни подтици да направи нещо и пр. И тогава тия вътрешни подтици ще го подбудят да учи, да изследва, да търси отговори, да работи. Това е важен елемент на свободното възпитание. Как може да стане това, ще видим по-нататък.
Само при такова свободно възпитание ученикът проявява творчество. Само когато подбудата за учене и работа иде от самото дете, то твори. Целта на училището е да създава хора - творци на нови културни ценности. Само когато детето твори в училище, ще твори и в живота.
Някой би могъл да направи следното възражение против свободното възпитание: „Ако не упражняваме ни най-малко насилие върху ученика, ни най-малко наказание, заплашване, ако не събудим у него страх, няма ли опасност да се развие той в крива посока, да го изпуснем? Ако се премахне принуждението от училището, тогава няма ли да бъде учителят безсилен, когато ученикът почва да се развива в крива посока? Ако се премахне наказанието и насилието в училището, няма ли да се даде свободен ход да се развие у ученика низшето, няма ли опасност да се проявят неговите долни навици и склонности?”
Винаги трябва да помним, че свободата като образователна среда е възможна само при събуждане висшия душевен живот у детето, когато детската енергия е насочена към възвишеното.
Свободното възпитание е необходимо, за да се изградят самостоятелни, самодейни личности с творчество и инициатива, носещи ценното и самобитното, с което природата дарява всеки човек. А самобитното, което носи един човек, то е най-голямото му богатство, то образува истинската му красота.
Всеки човек, чрез самобитното което носи, е рядко, ценно цвете в общочовешката градина. А при липса на свободно възпитание, при методи на наказания, заплашвания, страх и пр., самобитното у него може да заглъхне и да се получат обезличени характери. Тогава общочовешката култура губи един рядък скъпоценен камък. Ако се упражни насилие върху детето - заплашване, наказание и пр. - то заключва своето сърце, скрива го занапред от нас. То не позволява вече да проникваме в неговото сърце, и тогава вече не можем да му въздействаме възпитателно. Тогава сме вече отчуждени от него. С насилие може да се получи дресиране. Творчество не може да има там, дето царува насилие, заплашване. Може да се гради само с положителни средства, а не с отрицателни. При наказание, заплашване и пр. можем да създадем хора прикрити, лицемери, лукави, подозрителни и страхливи.
Под свободно възпитание не се разбира да няма никаква дисциплина, никакъв ред и точност. Както казва Дюи, свободата не изключва дисциплината, не изключва големия ред и точност в училището. Напротив, точността, която детето прилага доброволно, от любов, е най-ценна. Свободата и дисциплината не се изключват взаимно, но само при любовта. Само при нея децата са свободни, и при все това те правят това, което трябва, водени от любов към учителя и към знанието. Да има дисциплина там, където същевременно има и свобода, там е изкуството.
У детето има добри и лоши заложби. То не е с идеално съвършенство. У него може да има някои отрицателни навици. Обикновено, тенденцията е да се проявят и едните, и другите. Но щом царува любовта, тя ще трансформира последните. Затова съществуването на свободата е възможно само при една атмосфера на любовта. Новата педагогика е за една дисциплина, за един ред, който произтича от любовта. Учителят казва: „Истинска дисциплина е тая, която изхожда от любовта.”
При любовта страхът естествено се явява, но в съвсем друг вид: детето ще се бои, да не би да изгуби любовта на учителя си.
Освен любовта има и други фактори, от които произтичат дисциплината и редът. Такъв фактор е и благоговението. Между учител и ученик не трябва да има стена, учителят трябва да е близък на ученика. В същото време последният да храни безгранично уважение и благоговение към учителя. Това е нужно, за да възрастват красивите заложби в детската душа. Онзи, който иска да направи учителя почти излишен и да го замести с книгите и мъртвите пособия, той не разбира тия закони.
Свободата е възможна още при самодейността и труда. Те също така създават една естествена дисциплина.
В средните училища се явява и друг фактор, който прави възможна свободата и създава дисциплината. Това е идейният живот. Чрез събуждане на висш идеен живот, стремеж към идеали, за средношколската младеж всички простъпки, всички отрицателни прояви изглеждат дребнави и изчезват.
За да се спазва свободното възпитание, изисква се възпитателят да има специфично отношение към всеки ученик, според неговия характер, темперамент, степен на развитие и пр. Учителят дава следните обяснения по това: „Всеки човек има специфичен тон, който никога не се мени. За да бъде възпитанието свободно, това трябва да се има предвид.”
* * *
По-горе говорихме за свободата като образователно средство. Но тя трябва да се вземе и като образователна цел: целта на образованието трябва да бъде оформяването на личности, обичащи свободата и живеещи в нея. Истински свободен е само оня, който проявява възвишената си природа. Ето защо Учителят казва: „Щом не мислите, не чувствате и не постъпвате право, вие не сте свободни.” Понеже любовта дава възходящо направление на мисълта, чувствата и волята, затова тя е истинският път към свободата.
* * *
У детето има грамадна енергия. Сама по себе си тя е полезна. А ако има оплакване, то е от направлението, което е взела тя. Ролята на възпитателя не е да сподавя, да потиска тая енергия. Това, което може и трябва да направи той, то е само да й даде възходящо направление. Учителят трябва да знае това, което се нарича духовна алхимия, т.е. превръщането на духовните сили една в друга. Лошото е, когато няма духовна енергия. Щом има такава, то има поле за дейност на възпитателя.
Работата е, че тая енергия непременно се проявява. И ако не се проявява в добро направление, то естествено е, че ще се прояви в лошо. И обратното: ако се прояви в добро направление, то вече не остава излишна енергия за проява в лошо направление. Това може да се нарече един вид канализиране на детската енергия или по-добре насочването й във възходящо направление.
Учителят казва: „Няма да се борим с лошите качества на детето, но ще поощрим добрите. Не трябва да внушаваме на детето, че не е паметливо, защото каквото човек мисли, такъв и става. Сега на детето се проповядва все отрицателната страна. Майката казва на детето: Няма да лъжеш, няма да крадеш. Тогава детето казва: Я чакай да се опитам да видя, какво нещо е кражбата. По-рано то може да не е крало или лъгало. Майка му казва: Да не лъжеш. Тогава детето казва: Да опитам, какво нещо е лъжата. Или пък му се казва: Не трябва да мразиш. Като кажеш на детето: Не бъди груб или: Не трябва да мразиш, то казва: Чакай да го опитам.”
Едно месоядно животно може да е научено на растителна храна. Когато му замирише на месо, у него може да се събуди старият инстинкт. Щом се говори на човек за грях, у него се събужда старият инстинкт, и той отива да го опитва. Тогава се събуждат тия отрицателни сили у него. Защото психологическият закон гласи: Всяко нещо, което е в съзнанието, отива в подсъзнанието на човека и ражда стремеж за осъществяване на тая идея или това желание във вид на постъпка. Тук вече въпросът е за мощната роля на подсъзнанието.
Ето защо на детето трябва да се говори за положителни неща: за любовта, за доброто, за това, което е хубаво да се направи. Когато детето е грубо, да не работим за прякото премахване на грубостта, но чрез педагогични средства да увеличим мекотата. Тогава грубостта сама по себе си ще изчезне. Това значи да се работи с положителни, а не с отрицателни методи.
Когато детето има разрушителни енергии, например гняв, когато то е нервно, сприхаво, нетърпеливо, то има отрицателни енергии, и трябва да знаем методите, чрез които да им дадем друго целесъобразно направление. Учителят дава много примери за това. Ще приведем няколко от тях: „Гневът е набиране на излишна енергия. Центърът му е над ушите. Щом гневът дойде у някого, ще вземе мотичка и ще работи. Трябва да имаме една работилница с чукове и други пособия, та онзи, който има излишна енергия, да отиде там на работа. Това може да се приложи във възпитанието. Когато детето има широка глава около ушите, то има наклонност към престъпление. То трябва да работи, празно да не стои - да копае, да сади и пр. - за да трансформира енергията.”
Насочването на детската енергия във възходящо направление трябва да става по непринуден начин. Реката може да причини много пакости; при пороен дъжд тя може да причини наводнение, което може да отнесе къщи, снопи, мостове, добитък и пр. Обаче, същата енергия, използвана целесъобразно, може да се направи не само безвредна, но силата й може да се употреби за каране на воденици, трамваи, за електрическо осветление и пр. Ако насочим детската енергия в добро направление и то доброволно, свободно, а не по принуждение, тогава съвсем излишно ще бъде да се грижим за лошото поведение на учениците, за развалата им, за наказанието им и пр. Няма и да става въпрос за развалата им, понеже такава няма да има.
