Понякога ме молят да си припомня нещо от миналото. Понякога - от най-далечното. И аз, уж човек с изрядна памет, изведнъж почвам трескаво да разлиствам в ума си някакви откъслеци от неопределени периоди на живота си и да си призная, не ми се удава...
След много подобни случаи аз почвам да гледам на всичко това като на някаква стара библиотека. Спомените от детството в нея са книга, в която липсват страници. Нещо се е отпечатало завинаги, а от други неща - нито ред... Пък и на останалите страници не всичко в нея е тъй важно. Но има такива спомени, без които моето „днес“ би било съвсем друго. Един от тях са нашите пътувания в България и по-точно - прекарването и екскурзиите на Рила.
В лагера на бате Крум аз попаднах едва 10-годишен. Сам по себе си лагерът не ме изненада особено - такива походи в детството ми с моите родители и сестра ми бяха нещо обичайно за мене - и обичайно, и всички правила, които са неизбежни при такъв живот. Но ако се постарая да оставя настрана всичко познато, обичайно и не особено значително в лагера всеки ден, аз бих се спрял ето на какво.
На хората!
Палатките по целия свят са еднакви или си приличат... Обаче хората - не. Какво можеш да очакваш от непознатия? Неизвестно! Това е нещо неопределено. Ето защо първото ми смайване бе предизвикано от топлотата на тия непознати, които виждах за пръв път в живота си. Топлота искрена, открита. Не се мъчеха да изглеждат добри, внимателни и отзивчиви - те бяха такива в действителност!
Най-вече хората, които бяха организирали този лагер: Мария и бате Крум. Добри и светли хора. „Добри и светли същества, живеещи в тези планини“... - може и така... Но едно нещо мога да кажа с абсолютна сигурност: приемането в сърцето ми на онова, което днес наричаме Бяло Братство, при мен стана изключително чрез тия и поради тези хора.
Едва ли разбирах нещо от беседите, които четяха всеки ден. Пък и не е лесно да ги слуша съсредоточено едно десетгодишно дете, на което му се тича и играе с такива като него - например с връстника ми Матьо от Англия... Обаче именно тия хора ме научиха да се моля преди ядене и заспиване, а най-важното - научиха ме да вярвам.
След толкова много години в паметта ми се е запазил образът на един добър човек с неговата любима барета, който ми говори нещо просто, но много важно...
Като го гледах, аз съобразявах, че един такъв удивителен човек не може да има в себе си нещо лошо. Напротив: именно на такъв човек може би е поверено да предава на другите мъдрото и доброто. И на мене много ми се искаше да вървя с него...
Всеки път, когато си отивахме от това място, аз отнасях със себе си един потресаващ свят - картина на радост, братски уют и топлина. И символът на всичко това за мене беше именно този забележителен възрастен човек!
Въпреки че за последен път бях там, когато бях на 15 години, спомените ми за тези дни си остават едни от най-ярките в целия ми досегашен живот.
Като узнах за кончината на Бате Крум, аз се натъжих много дълбоко: отишъл си е в другия свят един човек, който бе успял да ми покаже фундаментална посока в живота.
18.03.2011 г.
18.03.2012
Сьома Левин
* * * Воспоминания о бате Круме
Иногда меня просят вспомнитъ что-нибудь из прошлого. Порой - из очень далекого. И я, казавдшйся себе человеком с великолепной памятю, вдруг начинаю судррожно перебирать в уме какие-то отрывки неопределенного периода жизни и признаваться себе - не помню.
Спустя множество подобных случаев, я стал смотреть на все это, как на старую библиотеку. Воспоминания из детства в ней - книга, в которой не хватает страниц. Что-то записано навсегда, а о чем-то не осталось ни одной строчки. Да и на оставшихся страницах не все истории одинаково значимы. Но есть те, без которых мое „сегодня“ было бы иным. Одно из таких воспоминаний - наши поездки в Болгарию, а точнее - походы на Рилн.
В лагере Бати Крума я впервые оказался в 10 лет. Сам по себе лагерь не стал для меня неожвданностью - походы в детстве с родителями и сестрой приучили меня к жизни в палатках и всем тем правилам, которые неизменно эту жизнь сопровождают
Но если попроситъ самого себя огбросить все обычное, привычное или незначительное, сопровождавшее нас в лагере кажднй день, то я бы остановился вот на чем.
На людях.
Потому что палатки во всем мире одинаковы или похожи друг на друга. Люди - как раз нет. Что можно ждать от тех, кого не знаешь? Неизвестно. Это неопределенность. Поэтому мое первое удивление было вызвано теплотой незнакомцев, которых я видел впервые. Искренняя, открытая. Они не пытались просто показать себя добрими, чуткими и отзывчивыми. Они на самом деле такими бнли.
А особенно те, кто этот лагерь организовал. Мария и Батя Крум. Добрые и светлые люди. Или „добрые и светлые существа, живущие в этих горах“... Как угодно. Одно могу сказать с уверенностью - принятие в сердце того, что сегодня мы назнваем Белым Братством, происходило у меня через них.
Вряд ли я понимал беседы, которые читались каждый день, да и слушатъ их было сложно - десятилетнему мальчишке всегда интереснее играть, бегая по горам со своим сверстником Мэтью из Англии. Но молиться перед едой, сном и, главное, Верить я стал благодаря им.
Спустя много лет в памяти сохранился образ доброго человека в своем любимом берете, говорящего мне что-то простое, но в то же время важное.
Глядя на него я понимал, что такой удивительный человек не может нести в себе нечто плохое. Наоборот, именно ему может быть доверено передаватъ хорошее и мудрое другим. И мне очень хотелось идти рядом.
Каждый раз, уезжая из лагеря, я уносил с собой потрясающий мир - картинку радости, братското уюта и тепла, символом которнх в лагере был этот замечательньй пожилой человек.
И хотя побывал я там последний раз, когда мне было 15, воспоминания тех дней оказались одними из самых ярких в моей жизни.
Известие об уходе Бати Крума принесло с собой глубокую грусть - ушел в другой мир человек, сумевший показать мне важное направление в жизни.
