Когато за втори път се качих на Седемте езера, Крум ме покани в младежкия лагер. Това беше мястото, където той ходел да медитира и да се моли по времето на Учителя. Тогава палатките били разположени край второто езеро. В младежкия лагер имаше около 10-15 човека на палатки. С нас беше и Крум.
Веднъж отидох за вода с голямата стъклена дамаджана на Крум. Аз, както винаги, тичах нагоре и надолу. Спуснах се по стръмния път към изворчето на „Ръцете, които дават“ и накрая скочих от един висок камък, за да изляза на пътеката, паднах и счупих дамаджаната. По това време нямаше пластмасови съдове, наливахме вода в стъклени дамаджани и те бяха малко. Аз почти лиших нашия лагер от вода. Върнах се с наранено коляно, много тъжна и без вода. Крум ме погледна благо и ми каза веднага да се погрижа за коляното. Кракът ме болеше и не можех да стъпвам на него. Той извика по-възрастни сестри да ми помогнат с компреси. Това много ме впечатли. По-късно положението ми се влоши и аз доброволно започнах да гладувам, за да се оправя. Тогава Крум доведе една от сестрите - д-р Борова - да ме прегледа и да ми помогне. Тя ми препоръча някои билки и други неща от Учителя. Младите приятели изпълниха всичко, което тя ми предписа. Времето започна да се разваля, валеше непрекъснато дъжд и беше много студено.
Един ден Крум ми каза: „Ще те свалим с кон, защото ще има голяма депресия на времето.“ Той познаваше времето както астрологично, така и като наблюдаваше как се движат мъглите, облаците и по други показатели. За първи път се качих на кон. Крум го водеше надолу. Валеше дъжд, малко след второто езеро конят се подхлъзна на едно стръмно място и аз видях как политам в пропастта. Погледнах нагоре и извиках: „Господи!“ в този миг усетих как конят коленичи, без да се обърне в пропастта, и видях Крум да лети като топка на няколко метра от мен. След това той стана, успокои коня, поведе го надолу, като че ли нищо не е станало. Осъзнах, че Крум е реагирал светкавично, когато конят се е подхлъзнал, и с тялото си го е подпрял, но конят го ритнал и той хвърчеше на няколко метра във въздуха. Благодарих на Бога и на Учителя!
Едно лято, като отидох на Рила, ми беше много тежко, защото имах лични емоционални проблеми. Споделих ги с Райна Калпакчиева, собственицата на бялата къща на Изгрева, която тя по-късно подари на Братството. Райна с много любов ми разказа следното: „Обичах много Найден, морски капитан, но той се беше разболял тежко от морска болест. Отидох при Учителя и го попитах как да му помогна. Учителят ми каза да се кача на Харамията и да се моля за него. Така и сторих—и той оздравя.“ Като чух това, макар че знаех, че Харамията е електричен връх и не се препоръчва да се качваме често там, веднага се затичах към Харамията, качих се на върха и много, много се молих. Молех Бога да ми се разрешат емоционалните проблеми и ако не може, по-добре да ме прибере.
На другия ден отидох заедно с другите братя и сестри на Молитвения връх да посрещна изгрева. Крум и някои други ученици на Учителя отиваха на Молитвения връх още в тъмно и се молеха. След изгрева, когато започна молитвата, усетих, че краката ми се отлепят от земята и аз полетях към някакви много красиви светове, виждах чудни картини, красота и мир имаше в душата ми. Физическото ми тяло е паднало на земята върху камъните на Молитвения връх. Всички са се втурнали да помагат на безжизненото ми тяло. Изведнъж отворих очи и видях последната картина, но вече на физически план. Приятелите загрижено се бяха надвесили над мен, а Крум Въжаров ми държеше ръцете и ме теглеше да се върна отново във физическото си тяло. Като отворих очи, се учудих какво става и къде се намирам. След молитвата Крум помоли един от младежите да ме придружи до палатката ми. Аз станах и отново хукнах надолу по камъните, като че ли нищо не се е случило. Така Крум ме върна във физическия свят и от този миг проблемите, които имах, мигновено се разрешиха, не зная как, като че ли никога не са съществували.
