IX. ОТНОШЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И БЪЛГАРСКАТА НАУЧНО-БОГОСЛОВСКА И ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ КЪМ ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВОТО ДУХОВНО-КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
1. Кратка история на отношенията между Българската православна църква (БПЦ) и духовно общество "Бяло братство" в България
Мястото на разглеждана тук тема в лекционния курс "Учението на ББ" се обуславя от нейното значение в исторически, фактологически и идеен план. Тя хвърля важна светлина върху историческата обстановка и състоянието на духовно-културната среда в България за един значителен отрязък от време през първата половина на ХХ век.
За да вникнем в същността на взаимоотношенията между БПЦ и духовно общество "Бяло братство" за периода от земната изява на Учителя П. Дънов, следва да проследим хронологически позицията на тази Църква - представител и стожер на официалната държавна религия (според действащата тогава Търновска конституция това е източно-право славното вероизповедание), спрямо личността на българския духовен Учител и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковните канони, от една страна, и цялостната идейна система, излагана не последователно, а събирателно в беседите на Учителя П. Дънов. Система, която - разбира се - се е оформяла, обогатявала и доизграждала до самото му заминаване от този свят на 27.12.1944 г.
Още в самото начало на своята мисия на планетата Земя Учителят П. Дънов се дистанцира категорично от структурите на християнската Църква, превърнала се през вековете в тромава бюрократична институция и в духовен аспект отклонила се твърде далеч от първичната чистота и насока на Христовото благовестие. Но когато около Учителя на ББ започват да се събират последователи, той въобще не ги ограничава да водят обичайния си начин на религиозен живот. Целта му не е да се конфронтира с Църквата, а да помогне на съмишлениците си, които смятат, че са намерили мястото си в нея, да осмислят целта на присъствието си в църковната среда и да придобият нови, ценни знания за общуването в Духа. Всеки е в правото си да направи своя свободен избор. Никой не бива привличан насила в ББ, нито пък някой бива ограничаван да посещава избрана от него християнска Църква. Когато, обаче, говори за Църквата изобщо и за БПЦ, в частност, Учителят П. Дънов не й спестява критичните си бележки, насочени най-вече към недъзите на отделни нейни свещенослужители, към лошото изпълняване от тяхна страна на духовния им дълг и пастирските им задължения спрямо вярващите християни.
След като започва да съзира в лицето на нарастващата по численост и обществено влияние духовна общност "Бяло братство" нелоялна (от църковна гледна точка) конкуренция, БПЦ - в лицето на нейните висши представители - отрано поема подчертано враждебен курс към Учителя П. Дънов и неговото учение. Нападките и преследванията на Църквата срещу Учителя на ББ и неговите последователи се засилват особено след I св. война. Така се стига и до безпрецедентното по своята същност решение на Св. Синод (което ще разгледаме по- подробно впоследствие) за отлъчване на П. Дънов от БПЦ. Формулировката е, че "Петър Дънов се е самоотлъчил от Църквата". Паралелно с отлъчването бива подета страшна клеветническа кампания - чрез жълтата преса, чрез подкупени автори на пасквили, от църковните амвони. Като резултат идва разтурянето на събора на ББ в София през 1926 г. За съжаление немалка част от българското население възприема безкритично клеветите и хулите срещу Учителя П. Дънов и ББ. Екзарх Стефан - тогавашният духовен глава на БПЦ - проявява двуличие по отношение на П. Дънов. Пред близки на Учителя на ББ хора изразява интерес към учението му и уважение към личността му. В други случаи, сред други обществени слоеве, се изказва отрицателно и дава нареждания за борба срещу него и Братството. Но когато ВМРО осъжда на смърт екзарх Стефан, той изпада в ужас и решава, че единственият, който може да му помогне, е именно Учителят П. Дънов. Екзархът изпраща свое доверено лице при него с молба за закрила. Изпълнявайки заповедта на Христос да обичаме дори и враговете си, Учителят П. Дънов - чрез Любомир Лулчев - постига застъпничеството на цар Борис III, който се намесва пряко и ВМРО отменя присъдата си над духовния водач на БПЦ.
Другото, което БПЦ не е в състояние да прости на П. Дънов - освен изобличенията му спрямо нея и недостойните й свещенослужители, - са някои съществени различия между теоретичния фундамент на официалното църковно и богословско учение и концепциите на Учителя П. Дънов за кармата, прераждането и други негови окултни схващания (проблематиката е разгледана подробно в отделна тема към настоящия лекционен курс).
Тук е нужно да се отбележи, че не всички православни свещенослужители вземат участие в похода на клеветата срещу П. Дънов. Някои от тях, макар и малцина, които разбират и оценяват учението на ББ, не се поддават на инсинуациите. Те не проявяват страх да ходят за съвет при Учителя на ББ, да четат беседите му и другата литература на Братството.
Когато през разглеждания период от време БПЦ установява чувствителен отлив от редовете на паството си за сметка на увеличаване броя на последователите на Учителя П. Дънов (обратно пропорционално), нейният върховен административен орган - Светият Синод, решава да вземе мерки за спиране на този неблагоприятен за нейните позиции в обществената среда процес. Започва трескаво търсене на различни форми за борба срещу ББ и нарастващото му влияние в страната. Особено внимание бива отделено на издателската дейност на БПЦ като мощно средство за пропаганда на собствените идеи и критика и засенчване на чуждите, обявени за еретични. В словесната атака вземат участие официалните печатни издания на Православната църква - "Църковен вестник" и сп. "Духовна култура", които периодично дават простор на изследвания, критичен анализ и мнения на клирици, богослови и миряни относно ББ. Успоредно с това биват отпечатвани поредица книги, студии, монографии, статии и пр. със същата насоченост, но с различна факто- логическа и изследователска стойност. Специално внимание във всички тези писания се обръща на личността на Петър Дънов. На всяка крачка върху редовете на тези издания се появяват спекулации и измислици, целящи да злепоставят основателя на ББ у нас, да представят изкривен, гротесков образ на моралната му същност. В някои случаи авторите стигат до самозабравяне и клевети, нямащи никакви допирни точки с реалността. Учителят П. Дънов от своя страна приема със съвършено спокойствие и хладнокръвие мръсната вълна от злоба и неприкрито охулване, която се отразява в него като в непоклатима скала и се завръща с утроена сила срещу собствените си създатели и подбудители.
Друга форма на борба, използвана от БПЦ, е издаването на синодални разпореждания и послания, които си поставят за цел да инструктират православните духовници по места за конкретни мерки за понижаване влиянието на ББ, както и за предпазване на редовите богомолци от "заблудите" на нововъзникналата така опасна "ерес". Давайки си ясна сметка за собствената си идейна слабост и пропуски в пастирската си изява, Църквата упорито търси подкрепата и на държавната власт. Въз основа на Търновската конституция и произтичащите от нея специални права и привилегии на официалната религия БПЦ нееднократно призовава висшите държавни органи да забранят по законов ред ББ. Цялата гама от изброени начинания, предприети от Православната църква за изненадващо кратко време, не дават особени резултати. Все пак те създават известна негативна настройка спрямо ББ в някои обществени кръгове, най-вече в тези среди, които не са достатъчно добре информирани за идеите на Учителя П. Дънов или пък са пряко засегнати от неговата дейност. Във всеки случай до правителствена забрана на ББ не се стига, понеже дори и в онези смутни времена понятието "демокрация" и човешките права са означавали нещо в България.
Паралелно с гореизброените мерки БПЦ възлага и лична отговорност на някои свои служители с оглед придаване на научно-бо- гословски и теоретичен облик на кампанията срещу ББ. Специална роля в идеологическата битка бива възложена на:
Проф. архимандрит Евтимий Сапунджиев - ректор на Пловдивската духовна семинария, по-късно професор в Богословския факултет към СУ "Св. Кл. Охридски". Своя критичен анализ на учението на П. Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са "Писма против дъновизма" (София, 1923) и "Кратък наръчник по християнска апологетика" (София, 1942).
Даниил Ласков - завеждащ културно-просветния отдел към Св. Синод и редактор на "Църковен вестник". Неговите писания намират място в официозите на БПЦ - сп. "Духовна култура" и "Църковен вестник" (ср. сп. "Духовна култура", 1922, кн. XI-XII).
Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски - професори в Богословския факултет към СУ "Св. Кл. Охридски", едни от най-видните богослови на своето поколение, ерудирани, компетентни, амбициозни. Те съвместно подготвят учебни пособия за студентите-богослови, в които отделят място и за ученията, чужди на православното християнство (преди всичко - "Учебник по мисионерство", София, 1937). Върху основата на богословска аргументация те правят опит да дефинират ББ като "секта" и разглеждат в критичен план някои от най-важните постановки в учението на Учителя П. Дънов.
БПЦ проявява завидна инициативност в своята кампания срещу ББ и дори привлича подкрепления от чужбина. Спешно е призован от Русия специалистът в идеологическата борба срещу толстоизма и духоборството Михаил Калнев. Пратеникът на Руската православна църква (Московската патриаршия) идва у нас с официално формулирана мисия за подкрепа на единството на Православната ни църква. Но веднага му се възлагат съвсем конкретни задачи в словесната полемика с ББ, прераснала до мащабите на истинска война. Разбира се, откъдето и да се погледне на ситуацията, в тази "война" има само един агресор - БПЦ, войнствено настроена, засегната в най-деликатните и болезнени места на своя вековен приоритет - неоспоримото, абсолютно обществено влияние и авторитет и водеща духовна роля. Има и "справедливо отбраняващ се" - ББ, което в лицето на своя духовен водач Петър Дънов и на неговото живо Слово защитава една благородна, общочовешка мисия за пречистване, обновление и актуализиране на християнството. Защото то не е това, което трябва да бъде. Изневерило е на импулса, вложен в него от Първообраза и Родоначалника му - Спасителя Иисус Христос, и е поело пътя на социална изява, преследваща власт, материално благоденствие и преходна мирска слава. А цената, която е заплатена за всички тези "придобивки", са лицемерието, алчността, закостенялата догматичност, избуялото чувство на непогрешимост и вяра само в една истина - собствената, занемареният контакт с редовите християни, фалшивият морал, демонстриран пред света и нямащ нищо общо с действителното вътрешно състояние на Църквата, и пр., и пр.
И така, М. Калнев на свой ред се впуска в сражението с поредица залпове на плодовитото си перо. За сравнително кратко време той написва и издава с благословията на Св. Синод няколко съчинения, подведени под общ знаменател - унищожителна критика на Словото и личността на П. Дънов ("Теософията, окултизмът, лъже- учението на дъновистите и спиритизмът пред съда на науката, обществото и християнството" - София, 1921; "Християни ли са Петър Дънов и неговите последователи" - София, 1923; "Вероучението на Дънов и дъновистите пред съда на Словото Божие" - София, 1927; "Кои са дъновистите и какво те искат" - София, 1928).
От това време са известни и редица други, второстепенни автори, придали на кампанията срещу Учителя П. Дънов и ББ илюзията за масов, обществен характер. Между тях следва да споменем:
Видински митрополит Неофит, обявяващ привързаността към идеите на П. Дънов за предателство спрямо Църквата и българския народ ("Към напредък или пропаст" - 1922).
Проф. протопрезвитер Стефан Цанков, развил темата за ББ като секта и поставил основаната от Учителя П. Дънов духовна общност извън християнството ("Българската православна църква от Освобождението до настоящи дни" - Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, 1938-39).
Свещеник Н. Тулешков, твърдящ, че учението на П. Дънов не е християнство и че то отрича народната вяра и традиции ("Сектите в България" - 1935).
Дякон Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнската вероизповед ("Критика на Дъновото окултно- теософско учение" - Варна, 1925).
Н. Православов (очевидно фамилията е литературен псевдоним), опитал се да разгледа учението на П. Дънов за свободата като опасно за обществото ("Дъновизмът от социално гледище", сп. "Духовна култура" - 1922, кн. XIII, XIV, XV).
Наред с пропагандирането на чисто идейна несъвместимост между православното християнство и учението на П. Дънов БПЦ се старае да отправи и друг род обвинения срещу личността на българския духовен Учител. На бърза ръка и със съмнителни доводи биват скалъпени версии за това, че той плащал скъп данък на окултни уклони, и дори за неморални прояви. За пристрастия към окул- тизма е, меко казано, нелепо да бъде обвиняван Учителят на ББ у нас, понеже той пределно ясно е разкрил на много места в Словото си същността на своето учение. То е християнство в чиста форма и следователно съдържа и онзи езотеричен елемент, изваден изкуствено от църковните канони и теоретични схеми още през първите векове на Xристовата Църква със специални решения на Вселенските събори. А що се отнася до намеците или по-грубите твърдения за неморалност, те се разбиват мигновено като в стоманена преграда в кристално чистия личен живот на Учителя П. Дънов. По-точно - той не е имал личен живот. Въплътен от един най-висок духовен свят, този брилянтно красив и всеотдаен Слънчев Дух отдаде цялата Божествена енергия и целенасоченост на Съществото си на мисията за прокарване на светла пътека към един нов свят - света на Новата Култура на Шестата раса. Той изпълняваше стриктно всичко онова, на което учеше. Кой от православните владици можеше да се похвали със същото (констатацията важи с пълна сила и за днешния ден)?!
Независимо от скандалните и недостойни демонстрации, подкупените подставени лица и необоснованите клевети агентите на БПЦ не сполучиха и в тази част от кампанията си. Нещо повече - върху фона на лъжата истинската същност на Учителя П. Дънов и неговите идеи заблестя с удесеторена сила, красота и мощ. Понеже той "... не само проповядва Евангелието и истината, но го прилага в своя живот" (В. Граблашев, "Окултизъм, мистицизъм и учението на Дънов" - София, 1922, с. 84). Тук се крият корените на огромната нравствена сила и невъзмутимост на духа, в които се пречупиха стрелите на всички зложелатели и необективни критици на ББ.
Кампанията на БПЦ срещу Учителя П. Дънов и ББ си бе поставила три основни цели в идеологическо и чисто практическо отношение.
На първо място - налице бе явен стремеж за дискредитиране на Учителя П. Дънов и неговата идейна платформа. В тази насока бяха използвани всички възможни средства, описани по-горе. Но доколкото чистотата и непорочният живот на П. Дънов бяха открити за всички и съвършено лесно доказуеми, този род домогвания претърпяха пълен провал. А що се отнася до идейните различия, тяхната същност и място в Словото на българския духовен Учител бяха така добре изяснени от него, че не оставяха никакво място за съмнение в целесъобразността си. Това на свой ред предизвикваше подронване авторитета на БПЦ в самата основа на нейната многовековна утвърдена доктрина - факт, от който духовенството й се боеше най-много.
На второ място - БПЦ започна да полага максимални усилия за спиране потока на непрекъснато увеличаващите се последователи на Учителя П. Дънов и евентуално да ги възвърне в лоното на Църквата. Т. е. това беше борба за обществено влияние, за социален и духовен приоритет, за отстояване на вече завоювани и на пръв поглед ненакърними позиции в общественото пространство. Както е известно, освен непосредствено идейните последствия от владеенето на подобни позиции те са свързани неминуемо и с определен род привилегии и светско измерение. Веднъж постигнала такава социална роля, БПЦ ни най-малко нямаше намерение да се разделя с нея или дори да я споделя с някакво ново, "еретично" движение, каквото бе ББ.
На трето място - архиереите на Православната църква в България полагаха неимоверни усилия да предотвратят възникването в обществен план на тази т.нар. ерес - учението на ББ. Непрестанно нарастващото влияние на новата духовна общност вещаеше точно такава перспектива. В нашата страна след Първата световна война вътрешната обстановка предлагаше множество благоприятни възможности за навлизане на непознати до момента идейни течения, школи и религиозно-философски концепции. Между тях съществена роля в новата история на България изиграха теософското общество, спиритизмът, толстоизмът и други. Ала безспорният лидер по значение и престиж бе и си остана ББ. За илюстрация: според сведения на съвременници тогавашният брой на членовете на ББ е бил няколко десетки хиляди, докато дружеството на теософите е наброявало едва 121 души! Цялата налична информация и произтичащите от нея обективни изводи дават основание на сериозните изследователи на феномена "Бяло братство" да го дефинират като "най-силното духовно течение в България" (курсивът мой - К. З.) за онова време (А. Георгиева, "Дъновизмът и българската култура", Център по културология към СУ "Св. Кл. Охридски" - София, 1989, с. 36).
И като цяло, и в детайли БПЦ не успя да реализира нито една от така поставените цели на своята кампания против ББ. Напротив, с безпощадната точност на рязко запратения бумеранг "инициативата" на църковните отци се завъртя обратно и се стовари върху тях самите със съкрушителна сила. Защо? Защото Учителят Петър Дънов не можеше да бъде дискредитиран поради святия си живот. Защото интересът на обществото към ББ се повишаваше все повече, а успоредно с това - и броят на последователите на Новото учение. Защото Братството завоюва такива позиции и авторитет в национален мащаб, на които не можеха да се надяват доскоро и най-ревностните бели братя и сестри.
Всичко това и още редица обстоятелства, които не могат да бъдат осветлени в това кратко изследване поради невъзможността от навлизане в подробности или поради плътно спуснатата вече завеса на времето, принудиха БПЦ към действия, които можем да характеризираме единствено като крайни. Те се явиха не като израз на сила и справедливо "възмездие", а по-скоро - като резултат от слабост, идейна и практическа безпомощност, заплашваща да придобие хроничен и неизлечим характер.
На свой Архиерейски събор през м. юли 1922 г., в пета точка от дневния ред, БПЦ поставя за разглеждане въпроса за сектите в страната и основно за ББ и учението на П. Дънов. В това отношение съборът взема решение, както следва: "Да се изучат и следят размерите и насоките на тия секти за установяване целесъобразно и полезно противодействие спрямо тях; да се осветлява със слово и подходяща книжнина българското паство и особено невинно увлечените..., а спрямо упоритите от тях и особено спрямо непоправимите им водители да се вземат надлежните църковни мерки" ("Църковен вестник", бр.19-20, 1922). Във връзка с това е взето безпрецедентно дотогава решение срещу Учителя Петър Дънов, формулирано в определение от 07.07.1922 г.: "В своите лъжеучения, ревностно разпространявани - и публично, и в потайни пътища - в цялото ни отечество, реченият лъжеучител, използвайки настаналия подир последните войни смут в душите на православните българи, руши в тях вярата в живия личен Бог, Твореца, Промислителя, Осветителя и Миро създателя, в извършеното от Него дело за спасението на човешкия род; вярата в Богоучредеността на църковната йерархия... , която той презрително злохули и нарича църква на лъжците и от която той в богослужебно време отвлича заблудените й чеда на свои богослужебни събрания и противоцърковни беседи ... самодоволно и кощунствено със смътни изрази да се разбере, че приема истинно и вярно прогласяването му от неговите заслепени почитатели не само за учител, но и за "прероден Христос", той разпространява между тези си почитатели своите от съмнителна морална стойност принципи за безогледно пълна свобода в личния живот на човека, за свободни и достоосъдителни отношения между половете, за морално недоволство срещу обществените класи" ("Църковен вестник", бр. 30, 1922).
Въз основа на този текст Петър Дънов е обявен за самоотлъ- чил се от Църквата Христова. От момента на прогласяването на това решение в българския печат пламва остра полемика, придобила скоро размерите и силата на истинска словесна битка. Формулировката на Архиерейския събор е подложена на анализ и критика в излязлата непосредствено след него книга "Учението на Учителя Дънов" (Й. Истинолюбиви - също литературен псевдоним, 1922). Решението на архиереите е характеризирано като незаконно от автора с аргумента, че те нямат право да говорят от името на П. Дънов. Т. е. те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците на своя официоз "Църковен вестник" ("Църковен вестник", бр. 22, 23, 1922). Симптоматично е, че писанията са анонимни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи някого, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го "белязва", за да предпази хората от "заблудата".
Заслужава да се отбележи, че Архиерейският събор определя и специална формула, която да послужи на енорийските свещеници да получат признание от заподозрените си миряни, че не са последователи на Петър Дънов (ср. "Църковен вестник", бр. 33, 1922).
Крайният резултат от "отлъчването" (или "самоотлъчването") е оглушителен провал за БПЦ. Цялата акция, предприета на Архиерейския събор, в крайна сметка се превръща в горчиво поражение за най-консервативните кръгове на Православната ни църква. Оказва се (както безброй пъти преди и след това в историята), че идейните убеждения не могат да бъдат изличени с административни или наказателни мерки, колкото и строги да са те. Нещо повече - подложеният на репресии (в случая Учителят П. Дънов и ББ) след достойното им преодоляване със спокойствие, търпение и вяра в собственото кредо придобива в очите на обществото ореол на мъченик или светец.
Любопитно е, че покрай борбата срещу учението на П. Дънов и ББ Църквата постига благоприятни резултати в една единствена насока. При търсенето на методи и средства за успешна идейна и практическа полемика - антитеза на ББ, БПЦ култивира ред полезни мнения, забележки и предложения за усъвършенстване на собствената си благовестническа и пастирска дейност. По-важните направления на промяната стават видни в по-чести и непосредствени контакти между духовниците и редовите християни, по-задълбочени и въздействащи проповеди от амвона на храмовете, лекции и беседи извън църквите, включително и на публични места, отстраняване на редица прегради в общуването между миряните и свещенослужителите и други. Дали и доколко тези нововъведения са внедрени реално в църковния живот - това е проблем извън обсега на настоящото изложение.
Както вече бе изтъкнато, практика на Учителя П. Дънов е да не взема никакви специални мерки за защита на собствената си личност и Словото си от нелепите хули, клевети и измислици. Той очевидно е много над тези неща - над дребнавите човешки боричкания, които нямат силата да накърнят облика на Небесния Пратеник и неговото учение. Затова пък редица последователи на българския духовен Учител вземат дейно участие в полемиката с Православната църква и под перата им се раждат съчинения, допринесли значително за изясняване същността и позициите на ББ в обществената среда.
Като цяло отношението на БПЦ към движението, организирано от Учителя П. Дънов, е напълно логично и обусловено от реалностите на момента. Независимо от крайния негативизъм, който демонстрира Православната ни църква, нейната инициативност в случая по своята сила и размах говори преди всичко за действителното влияние на ББ в страната. Не на шега е заплашен авторитетът на църковната институция, граден векове и дотогава непоклатим в националното съзнание. Популярността на ББ обаче представлява един естествен резонанс на потребности у определени хора и социални прослойки - потребности, които БПЦ не е удовлетворила. Основно значение и въздействие има личността на Учителя Петър Дънов, който - за разлика от някои православни духовници - доказва със собствения си начин на живот стойността на онова, което прокламира във възгледите си. Т. е. неговото учение е извървяло най-дългия път - от теорията до практиката, и непосредственото му прилагане в действителността определя и степента на правото му на съществуване.
2. Защо духовно общество "Бяло братство" не е и не може да бъде секта
В своето вече цитирано съчинение "Учебник по мисионерство", на страница 344, православните богослови, професори в Богословския факултет към СУ "Св. Кл. Охридски", Д. Дюлгеров и Ил. Цо- невски дават следното определение на духовното общество "Всемирно Бяло братство", основано от Учителя П. Дънов в България: "Дънов е организирал противоцърковно сектантско общество." Поражда се въпросът: наистина ли тази духовна общност е "противо- църковна" и следва ли да я третираме като секта, като "сектантско общество"? Нека се опитаме да отговорим на този двусъставен въпрос, като започнем от втората му част.
Ако се възползваме отново от труда на двамата горепосочени автори (отдел II, "Секти в България", 45. Що е секта), като не пропуснем да отбележим огромните усилия, които са вложили те при написването му, и грамадния обхват на съдържанието му, ще бъдем в състояние да изведем една пълна и задълбочена дефиниция на понятието "секта" от православно християнско гледище. А именно: по своята същност сектата представлява религиозна общност от хора, която в определен момент от времето, под чуждо влияние, се е отделила от Христовата
Църква, нарушила е единството на Църквата и е формирала свои собствени възгледи и идеали за святост и спасение (ср. "Учебник по мисионерство", с. 245). От тази така дълга и обстойна дефиниция можем да извлечем и конкретни заключения, които да ни помогнат да си отговорим на по-горе поставения въпрос.
Сектата е религиозна общност от хора, която се е отделила от християнската Църква - гласи централната част на определението. Щом като се е отделила от Църквата, значи преди това тази общност е принадлежала към Църквата. И в някакъв момент, "под чуждо влияние" (което може да бъде всякакъв вид въздействие извън християнската теория и практика), тази група от хора напуска Църквата и поема по свой път към светостта и спасението - водещи категории на християнското вероучение.
Да, но духовното общество "Всемирно Бяло братство", създадено от Учителя Петър Дънов у нас, никога не е принадлежало към християнската Църква - нито формално, нито неформално; нито в широк, нито в тесен смисъл; нито юридически, нито практически. И това означава - в смисъла на горната дефиниция, която изразява официалното гледище на Православната църква, - че духовното общество "Всемирно Бяло братство" не може да бъде дефинирано като секта. Голяма част от последователите на Учителя П. Дънов - членове на ББ, са приели християнско кръщение (в основната си част - в Православната църква), но те като общност, като идейно обособена група от хора не принадлежат формално към БПЦ. Следователно и никога не са я напускали - в смисъла на горепосочената дефиниция за секта.
По този начин отговорихме аргументирано и категорично на втората част от въпроса, формулиран в началото на изложението по т. 2. Нека сега се постараем да дадем също така аргументиран отговор и на първата му част: наистина ли духовното общество "Всемирно Бяло братство" е "противоцърковно"?
Ще приведем четири цитата от беседи на Учителя П. Дънов:
1) "... и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината" (Еф. 4:24, според Синодалния превод на
Библията, използван от БПЦ - бел. К. З.) Истината е обект на любовта. Не можеш да говориш за истинската любов, докато не възлюбиш истината. Сега аз говоря на всички. Казват за някого: Той е православен, евангелист или човек от новото учение. Според мене безразлично е какъв си; важно е дали веруюто, което изповядваш, оправя или изкривява ума и сърцето ти. Какво те ползва твоята философия или твоето верую, ако след като си обиколил с него всички светове, се върнеш нещастен?" (курсивът мой - К. З.; "Новият човек", София, 1921).
2) "В проявите на човешкия живот има нещо незавършено или във формата, или в съдържанието, или в неговия смисъл. Човек трябва да работи в три посоки: да усъвършенства формата, да допълва съдържанието и да прилага смисъла. С други думи казано, той трябва да работи едновременно във физическия, в духовния и в Божествения свят и като греши, да знае къде е погрешката му - в света на чувствата, на мислите или на постъпките. Формата е свързана с движението, съдържанието е свързано с интензивността, а смисълът - с разширението" ("Трите посоки", XII година, III том, София, 1933).
3) "Има три вида живот. Единия наричаме материален. В този живот човек мисли само за осигуряване. Материалистът се стреми към натрупване на богатства. От материалния живот човек минава във втория - в духовния живот, в който започва да мисли за осигуряване на душата си. Осигурен материално, той мисли, че може да се отдаде свободно на работа върху себе си, и започва да се съсредоточава, да размишлява върху отвлечени въпроси. Докато е в материалния и духовния живот, човек не е ликвидирал с егоизма. Третия, същинския живот наричам Божествен. Тук вече се свършва с егоизма. Това е живот на съвършената Божия Любов, дето човешкият ум и човешкото сърце се развиват правилно" ("Трите живота", I година, София, 1922).
4) " Човек, който е разбрал Любовта, става безсмъртен.
Човек, който е разбрал Мъдростта, става съвършен.
Човек, който е разбрал Истината, става свободен" ("Заветът на Любовта", Мърчаево, Витоша, 1944).
Нека ни бъде позволено да мислим, че човек, който изповядва такива идеи като изложените по-горе, не може да създаде "противо-църковно" общество.
3. Църковно-богословски и философски отзиви и анализи на учението на Петър Дънов
Съвременната българска философска мисъл дефинира учението на Учителя П. Дънов и основаното от него духовно общество "Бяло братство" като "специфично българско теософско движение, получило названието "дъновизъм" (Философски речник, София, 1985, с. 164).
Тук е мястото да отбележим, че понятието "дъновизъм" бива използвано само от източници, външни спрямо ББ - недостатъчно добре информирани такива или откровени негови противници. За доброжелателно настроените към Учителя на ББ и създадената от него духовна общност има редица други понятия и изрази, които - според нас - по-добре изразяват същността на явлението: "последователи на Учителя Петър Дънов", "ученици/членове на ББ", "бели братя и сестри" и други. Самият Петър Дънов заявява многократно и достатъчно категорично, че предлаганото от него учение не може да носи името му, тъй като то не е плод на собствените му прозрения, а е актуализация на чистото, езотеричното християнство.
Вероятно най-добрият познавач на тематиката измежду днешните български философи д.ф.н. Йордан Ватев предлага собствена интерпретация на това учение: "Това е една практическа философия, която тръгва от убеждението, че учението на Христос в неговата първична истинност и простота трябва да стане основа за идването на един нов човек - човека на новата раса, човека, който ще живее с повелята на Божия закон" ("Теософската концепция на Петър Дънов" - публична лекция, изнесена на 14.11.1989 г. в Института по философия към БАН, с. 2-3).
От друга страна, споменатите двама авторитетни православни богослови от старата генерация - Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, в цитирания си учебник по мисионерство дават следното определение на същия феномен: "Дъновизмът е окултно и мистическо учение, оформявано от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и ... най- вече лични ясновидски домогвания на учителя (курсивът е на авторите - бел. К. З.) Петър Дънов" (Учебник по мисионерство, София, 1937, с. 343).
Нека сега се върнем назад във времето и се опитаме да проследим - освен вече посочените в т. 1 - отзивите на съвременниците на Учителя П. Дънов за него и неговото учение.
Анализът, правен от позициите на православното богословие, изтъква на преден план сериозните теоретически различия между двете концепции, за което вече стана дума в досегашното изложение. Както бе посочено, те са концентрирани в проповядваните от Учителя П. Дънов основни закони на Космоса - за кармата и прераждането, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената - Великото Всемирно Братство, и двата му клона: Бялото братство (ложа) и Черното братство (ложа), във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество - епохата на Шестата коренна (окултна ) раса, и други.
За посочените в т. 1 отзиви и анализи относно личността на Учителя П. Дънов и неговото учение е характерно, че за изграждане на тезите си изброените по-горе автори черпят информация от съвсем ограничен кръг беседи на българския духовен Учител. Като правило привеждат цитати от тях и ги сравняват с текстовете на Библията. Въз основа на сравнението правят своите заключения, организирайки изложението си по теми в рамките на фундаменталните проблеми на християнското богословие. Очевиден е недостатъкът в подхода им, стремящ се да представи учението на ББ в редакцията на Учителя П. Дънов като застинала схема, удобна за критичен анализ и унищожително отрицание с познати средства. Въобще не бива отчитано обстоятелството, че П. Дънов не представя Словото си във вид на учебно пособие или христоматия, а го излага винаги според конкретния случай и в последователност, достъпна и подчиняваща се единствено на неговото просветлено космическо съзнание. Оттук произтича и оскъдната аргументация на православните богослови и техните поддръжници, довеждаща ги нерядко до крайно неточни изводи и дори до смехотворни обобщения.
Особен интерес за настоящото изследване представлява еволюцията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Ми- халчев - един от най-бележитите български философи не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на сурова критика Словото на Учителя П. Дънов, изхождайки от позициите на своето научно и философско верую ("Против дъновизма като теософско учение" - сп. "Философски преглед", 1931, кн. II). Разработката му се влива в мътния поток на отрицание, залял Учителя П. Дънов и ББ в онази епоха. Но с течение на времето настъпва радикална промяна в отношението на Д. Михалчев и според достоверни източници към края на живота си той възприел искрено идеите на Новото учение, пречупвайки ги през своя мироглед. Ето кратък обобщителен преглед на неговите разсъждения, намерили място върху страниците на сп. "Философски преглед".
В самото начало на своята критична студия (значителният обем на текста ни дава основание да го дефинираме по този начин) Д. Михалчев назовава духовното общество "Бяло братство" "особено мистично движение" и се опитва да обясни неговото възникване и възход със ситуацията в България след Първата световно война: "...Войните и необикновено големите нещастия, които ги съпроводиха, раздрусаха душите на хиляди люде и семейства и създадоха благоприятна почва за разширението на окултизма и мистиката." По- нататък той добавя, че в редиците на ББ са намерили своята духовна среда значителен брой "интелигентни хора: адвокати, писатели, философи, естественици, гимназиални учители, видни офицери, лица от най-разнообразен калибър". Д. Михалчев се спира и на публикацията на друг виден философ от онова време - Ангел Томов, посветена на същата тема (анализа на А. Томов ще разгледаме по-късно) и публикувана в същото философско издание. Според Д. Михалчев разработката на А. Томов довежда читателя до заключението, че "дъ- новизмът може да бъде разбран само като съставка на голямата мистична вълна на новото време, която се характеризирала чрез растящия интерес към спиритизма и чрез настъпателното движение на теософията и на различните окултни школи и мистични общества в разните страни". Учението на П. Дънов било окачествено от А. Томов като завършен "философско-религиозен мироглед".
Вземайки повод от това определение, Д. Михалчев разполага основните идеи на мирогледа, изповядван от Учителя П. Дънов и осветлен обстойно от А. Томов, в седем направления:
1. Разглеждане на Бога като "първопричината на всички неща", "единството на всички души".
2. Кармата и прераждането ("превъплътяването на душите") са "опитани и несъмнени" "истини на живота" (в съответствие с твърденията на А. Томов).
3. "Битието не се изчерпва с т.нар. материален свят на триизмерното пространство." То се проявява и на всички останали планове, "по-висши светове: астрален, ментален и пр." Те се проникват взаимно и "съставят едно единно битие, единния живот на всемирния дух". Физическият човек е частица от материалния свят, но посредством своята духовна природа "той е свързан с по-висшите светове". Неговото пълно проявление тепърва предстои.
4. Смисълът на земния живот на човека, преминаващ през "множество превъплътявания", е постигането на "все по-висша разумност" и "все по-пълно съвършенство", освобождаване от животинското у себе си и подчиняване на нисшия му живот на висшия.
5. В историята на човечеството до днес са съществували редица "по-нисши раси и цивилизации". Нашата епоха се отличава с подготвянето на условията за появата на "т.нар. шеста раса: едно човечество с много по-съвършена физическа организация, с много по- развити духовни сили и способности".
6. Само истинският духовен живот позволява на човека да постигне "висшата истина", "главно чрез интуиция, чрез вътрешно прозрение, чрез едно приобщаване на личността с божественото съзнание". В основата на това постижение е "да оставим да се прояви Божествената любов в нас и чрез нас, защото Бог е любов".
7. Учениците на ББ са изпълнени със съзнанието, че са дошли на Земята "да научат най-великото изкуство на разумния живот" (цитат по А. Томов), да бъдат в състояние да направят всички жертви и усилия, "за да придобият и усъвършенстват постепенно това изкуство". Единственият истински учител в света е "живият Бог, космическият Христос". Животът на ученика - опростен и освободен от "излишни нужди", е "в пълно съгласие с природата", подчинен на "развиването на висшите душевни способности и на първо място на интуицията". Крайната цел на ученика е "непосредствено съединяване с висшите духовни сили".
Използвайки статията на А. Томов за фомулирането на тези седем обобщителни положения, разкриващи - според Д. Михалчев - мирогледа на Учителя П. Дънов и на представяното от него учение, Д. Михалчев предлага и свои собствени заключения. Той твърди, че за познавачите на съвременната нему теософия "не може да има никакво съмнение, че теоретичните елементи в мирогледа на Петър Дънов са в своите девет десети едно теософско учение". И ако някой си постави за задача да систематизира тези седем "основни теоретични идеи на дъновизма", той ще открие в тях "една особена теория на развитието", "една философия на световната история (главно точка 4 и 5)", "една мътна пантеистична метафизика (точка 1 и 3)", "една своеобразна теория на познанието (точка 6) и една етика (точка 2 и 7)".
От своя страна Ангел Томов - философ с подчертан обществен авторитет и съвременник на Д. Михалчев - предлага на широката аудитория своята студия "Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов" (сп. "Философски преглед", 1930, кн. I), която именно предоставя материал на Д. Михалчев за неговия критичен анализ на учението на ББ. За разлика от подчертано негативния тон на своя колега А. Томов възприема позитивна нагласа и достига до задълбочено изследване и сериозен анализ на Словото на българския духовен Учител. В изложението си той изхожда от позициите на обективното философско проучване и разглежда добронамерено глобалните космологически и идейни постановки в учението на ББ. Съчинението на А. Томов може да бъде възприето като ценен научен принос към философското, антропологическо и етическо осмисляне на Новото учение, като по-голямата част от изводите му звучат напълно актуално и днес.
В желанието си да допълним картината на научно-богословски- те и философски отзиви и анализи на учението, представено от Учителя П. Дънов, бихме искали да споменем и следните автори, писали по темата:
Waniel - също литературен псевдоним на автор, пожелал да остане анонимен (но не от страх, а от скромност). Книгата му "Съвременният обществен морал и Дънов" (София, 1922) е вдъхновен очерк, предизвикан от докосването на автора до красотата и проникновението на Словото на Учителя П. Дънов. Изследването притежава безспорни литературни достойнства и магнетична сила на убеждението.
В. Благодумов - още една фамилия, която подсказва вероятното наличие на псевдоним. Негова е поредицата от брошури под общ наслов "Великото учение" (София, печатница "Задруга"). Направен е сполучлив опит за разглеждане и изясняване на някои от основните положения в теоретичната схема на Учителя П. Дънов.
Групата на ББ в Казанлък изпраща "Отворено писмо" до архимандрит Евтимий Сапунджиев - тогава ректор на Пловдивската духовна семинария (София, 1922). В краткия текст (общо 11 страници), подписан "От учениците на Бялото братство в гр. Казанлък - септември 1922", е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922 г. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във В. Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моментни в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: "По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията" (пос. съч., с. 13).
"Учението за любовта и братството (неговата същност - процесът на развитието)" е статия с продължение от кн. VIII-IX на сп. "Всемирна летопис", 1922 г. Името на автора не е посочено. Проследена е органическата връзка между християнството от първите векове на Църквата, все още незамърсено от човешки намеси, и Словото на Учителя П. Дънов, подкрепено с цитати от Библията. Заключението на автора е, че "... учението за любовта и братството, проповядвано от великите Учители на човечеството, ще се приложи най-сетне, за обща радост и щастие на всички" (пос. съч., с. 16).
Проследявайки тази поредица от съчинения - непринудена и откровена апология на Новото учение, представено от Учителя на ББ в България, не бихме могли да отминем и още един автор. Става дума за протестантския проповедник и виден обществен деец от онази епоха Стоян Ватралски, който предлага на читателската публика у нас изненадващо обективно и доброжелателно описание на лагера на ББ в София ("Кои и какви са белите братя", 1926). Пристъпил с непредубеденост и чист изследователски интерес в обителта на Братството, Ст. Ватралски рисува точна и художествено осмислена картина на обстановката в лагера, където "цари идеален ред и чистота" (пос. съч., с. 4-5) и при "общите братски трапези... Петър Дънов - облечен целият в бяло" е "заобиколен от учениците си" (пак там, с. 16).
Какви основни изводи бихме могли да направим от изложените по-горе отзиви и анализи на личността на П. Дънов и неговото Слово? Най-важното според нас е вече изтъкнатото дотук утвърждаване влиянието на българския духовен Учител и ББ на родна почва, както и постепенното разпространяване на Новото учение зад граница - до мащабите на обхвата на цялата планета. Създаването на една неформална духовна общност в нашата страна, каквато е ББ, се оказва жизнен и силен алтернативен социален модел на едно общество, преболедувало три поредни войни и изживяващо кризата на идейна, нравствена и културна безпътица.
И на финала нека си припомним как преди близо две хилядолетия мъдрият законоучител Гамалиил (духовен наставник и учител на ап. Павел) посъветва побелелите си колеги първосвещеници от еврейския Синедрион, когато те разпалено обсъждаха Христовото благовестие и как да постъпят с учениците на възнеслия се вече Божествен Учител от Назарет: "... Ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци" (Деяния Апостолски 5:38-39). Тази дълбока мисъл, родена очевидно от Божието озарение, се отнася в пълнота и за Делото на Учителя Петър Дънов. Актуална по времето на Иисус Христос, тя е непреклонно действена и могъща днес, когато вече десетилетия наред последователите на българския Небесен Пратеник вървят по небесния лъч, прокаран от него към изгрева на Шестата раса, към общочовешкото братство на хармонията, взаимната любов, мира и разбирателството. Премъдростта да прозрем Божественото в нашия тъй оскъден на светлина и истински смисъл живот, премъдростта да му се поклоним и с готовност да го следваме ще пребъдва във вековете, докато човекът изкачи и последния връх на своето космическо съвършенство.
