Снощи спах долу, в града. Имах важна, неотложна работа. Тази сутрин рано тръгнах сама за Изгрева. В началото на гората ме посрещна брат Христо. В десет часа влязохме при Учителя. Като приближихме към вратата на салона, чухме вълшебни звуци на цигулка. Учителят свиреше, горе в стаята си. Изкачихме се леко и внимателно по стълбата и почукахме на вратата. Той ни отвори, като държеше в едната си ръка лъка на цигулката и каза: – Слезте долу, аз сега ще дойда! Видяхме го как слезе по стълбата, носейки и цигулката си. Отключи приемната стая и ние влязохме вътре. – Учителю – казах аз – Венцислав ми акомпанира "Серенада" от Шуберт. Тази серенада обикновено се пее от тенор. Мога ли да я пея и аз? – Изпей я! Изпях я изразително, като застанах права пред стола си. Учителят ме слушаше със затворени очи. От време на време, кратко ме поглеждаше и пак си затваряше очите. След като помълча малко, каза: – Тези думи не отговарят, на някои места, на мелодията. Ти изпей пак песента! Аз започнах отначало с думите: "Мойта песен тихо литва в нощната тъма." Учителят каза: – Изпей сега същата мелодия с думите: "Мойта песен тихо литва в утринния час." Изпях новите думи. По този начин той ми показа, как да коригирам думите на цялата песен. Ето я с новия текст:
Учителят каза: – Няма светска и духовна музика. Музиката е една. Само преводите ѝ са различни. Тази мелодия иде от духовния Свят, но думите ѝ са негативни. Момата не се срамува да каже на възлюбения си, че го обича, а се срамува да каже на Господа, че го обича... Брат Христо попита Учителя за един болен, как да му помогне. Учителят му каза едно лекарство. Брат Христо записа всичко в тефтерчето си. Настана мълчание. След като дълго време свири със затворени очи, различни мелодии в български стил, Учителят изсвири на цигулката си една нова песен. Ето думите ѝ:
"Господи, колко те любя, Боже! Господи мой, колко те любя! Обичам те, Господи!" Тук вече темпото става алегрето (веселичко): "Обичам твоите дръвченца. Обичам твоите цветенца. Обичам твоите рекички. Обичам твоите планини, всичко Господи, което си създал! Обичам те! Обичам те! Обичам те! Господи!"
Учителят се обърна към мен: – Ти всеки ден трябва да разработваш градинката си! – Учителю, аз нямам градинка! Учителят се смееше със сълзи... Извади бялата си носна кърпичка, избърса се и каза: – Градинката е твоя глас, твоя талант. Разсмях се и аз... – Учителю, тук аз си пея, но тихо. С брата си пеем: Дните на "Битието". Учителю, ако ги запиша, още по-лесно бихме ги заучили... Брат Христо каза: – Учителю, братя Янкови се завърнаха от Рила. Те искат да посещават сутрешните беседи, а далеко им е, да идват сутрин рано, от града. Учителят бръкна в джоба си. Извади един ключ, даде го на брат Христо и каза: – Братята Янкови и сестрата – като посочи мен – да спят вечерно време в тази стая. Той поясни подробно на брат Христо, къде да спим. Извикаха ни за обяд.
