Един разговор с Т. П. и приказка за ледения дворец
Учителят беше крайно толерантен към всички съществуващи учения, школи, общества, но беше категоричен, когато трябваше да разобличи вмъкнатите крадливо лъжи в някоя от техните догми и настанени там или от корист, или от безпросветен фанатизъм. Когато веднъж стана дума за теософската литература и доктрина, от която са се ползували почти всички ученици на Бялото Братство, поради еднаквостта на Хермесовите истини (Хермес се счита за баща на окултната наука), Учителят не само не отрече важността на тази литература, но я и препоръчваше, като обаче не пропускаше да отбележи необходимостта всичко в окултизма да се транспонира на базата на най-съвършеното учение на Христа. Основата на това учение е не само знание, за което толкова често се говори в окултизма, но развитие на всички добродетели, като на първо място той поставяше любов към Бога и любов към ближния.
При един разговор на тази тема наш брат - Т. П. от Ямбол, говори на Учителя за впечатленията си от книгата „Християнското верую“. Ледбитър, когато осветявал даровете, видял как Христос излиза от чашата с причастието. (Трябва да се знае, че Ледбитър беше не само теософ, но и епископ на свободната английска църква.)
Учителят помълча малко, след което със сериозен, но пълен с благост глас каза:
- Но аз виждам всяка пролет Христос да излиза от чашите на цветята и от цветовете на дърветата. Ако Ледбитър вижда Христа само в потира на причастието, това е много малко.
Тези думи на Учителя съдържат широкия диапазон, на който той разполага своите възгледи за света и живота. Така той вижда и разбира Христа. Христос за него е въплътеният универсален дух, който участвува в изграждането на живота както на човека, така и на цялата природа. За Учителя Христос е най-пълната, най-великата и най-универсалната изява на Бога във всички полета на битието.
За всички ученици и външни посетители беше ясно, че очарованието, което Учителят събуждаше в душата на своя събеседник, идваше направо от неговото присъствие. То се струеше като флуидедин невидим поток от сила и увереност, който лекува човека от неразположението и улеснява в преодоляване на трудностите и противоречията. Този поток действува както действуват силовите полета. Потопен в това въздействие, човек получава увереността, че в обширното и разбунтувано море, където царува недоверие и където думите на хората са най-често декор - прикритие на измамата, тук пред тебе стои човек, на когото можеш да кажеш всичко и който умее да ти разкрива с разбираеми думи хилядократно изпитаните истини.
С Учителя можеше да се приказва съвсем непринудено и за най-обикновените случки в живота. Винаги беше интересно и полезно това, как той от най-баналните неща във всекидневието можеше да извади мъдра поука и да я внуши на събеседника си като спонтанно изказана сентенция.
Същият този брат Т. П. разказва следния случай:
През 1925 г. в София пристигнаха доста руски емигранти. Редица политически и лични съображения бяха заставили тези хора да потърсят гостоприемството на България. Един от тези емигранти се настанил на квартира в същата къща, където живял тогава и Т. П. Българинът е по начало гостоприемен и ако не всякога, то в някои случаи и доверчив към хората, с които се сближава. Към руските люде, които той счита за близки и родствени, понякога е много открит и особено доверчив. Така нашият приятел и брат се сближил с руския бежанец и се завързало дори сърдечно приятелство.
Един божи ден руснакът замолил Т. П. да му намери десет хиляди лева, защото имал намерение, а и осигурена възможност да открие ресторант. Отначало братът се позамислил доста, но накрая го съжалил и като получил настойчиво уверение, че парите не са загубени, взел сам той на заем десет хиляди лева тогавашни пари, за което подписал и полица. Руснакът Константинович наистина открил ресторант и почнал да печели добри пари. Ресторантът заживял интензивен живот. Константинович ангажирал оркестър с балалайки, който привличал клиентела. В скоро време окаяният емигрант се почувствувал господар. На няколко пъти нашият брат подканил новия си приятел да му даде малко пари, за да прави погашения на дълга, но онзи винаги отговарял, че все още не е в състояние да отдели суми. Потребно било да разшири още обзавеждането на ресторанта.
Случило се така, че Т. П. е трябвало да напусне града за известно време, но когато се върнал, трябвало да изживее изненадата, че Константинович изчезнал от София, зарязал ресторанта и отплувал някъде вън от страната. Парите, взети назаем, трябвало да изплати нашият брат Т. П.
Един ден брат Т. П. видял Учителя на изгревската поляна и пожелал да му разкаже своята преживелица и голямото си разочарование. Запътил се към него и преди да му опише случката, Учителят го посрещнал и доста настойчиво, макар и с лека усмивка на лицето си му казал:
- На ученика от окултната школа не е позволено да прави търговия под каквато и да е форма, а след това предупреждение изрекъл следните забележителни думи:
- На вълци угощение не давай! С лисици договори не сключвай! С мечки приятелство не прави! С лъвове не се състезавай! Със змия не си играй!
След това се усмихнал, махнал с ръка и се отдалечил.
Макар излъган, нашият брат получил след този разговор голямо успокоение. Кой знае как, но от този момент му се сторило, че тези десет хиляди лева не са голяма сума и загуба в сравнение с хубавия урок, който получил от оригиналните, казани по този повод, сентенции.
Замислил се брат Т. П. и разбрал, че вълците, лисиците, мечките и всички животни със своите специфични качества живеят у човека като характерни белези и компоненти на неговия нрав. Тогава той си спомнил думите в една учителева беседа, в която той бе казал:
„На земята се раждат четири вида души: ангелски, човешки, животински и сатанински. Внимавайте с кого имате работа.“
Всеки събеседник с Учителя получаваше уверението, че той говори с представител на един по-висш свят, където не съществуват никакви заблуждения. Положителният утвърждаващ отговор или пък предупреждението, което той получаваше, че от една неправилна мисъл, чувство или постъпка ще последва неминуемо разочарование, ставаше съвсем очевидно и неподлежащо на съмнение. Така можеше да действува само мъдростта, която в думите влага и сила.
Отношението на ученика към своя учител, мълчаливото въздействие, което той получава от него, са от такова ирационално естество, че те не подлежат на изследване и не могат да бъдат третирани като онези неща от всекидневието, които се поддават на очевидни и банални доказателства.
Един само контакт с Учителя беше достатъчен, за да се разбере, че не е обикновен човек. Учениците усещаха най-добре това, а непосветените в духовното знание усещаха необикновеното като особен чар на неговия натюрел.
Онези, които го следваха, намираха радостта на духовното израстване
Така усетен - като човек с богата неизчерпаема душевност и сила, като познавач на всички човешки състояния, гениалният художник Борис Георгиев го нарисува със затворени очи, вглъбен в себе си, озарен с вътрешна светлина.
Дори и за слабо чувствителните хора той се явяваше като светлина, на която ще може да четат трудното писмо на живота. Тези пък посетители, които отиваха при него със затворени врати и прозорци на душата си и с намерение да го наблюдават, за да напишат някоя нелепост в жълтият печат, усещаха как той се затваряше и се превръщаше на огледало, в което те виждаха собствената си душевна пустота.
Ако е потребно да се дадат за него и някои външни белези, може да се кажат следните думи: Учителят имаше ръст съвсем малко над средния. Тялото му, пропорционално развито и в съответствие на отделните части, които по всяка вероятност отговаряха на отношението в златното сечение на живота геометрия, беше винаги изправено. Със спокойна, елегантна и красива походка, с движения, винаги хармонични и изящни, той, който имаше бели коси и брада, правеше впечатление на запазен млад човек. Макар да беше завършил осемдесетях години, той не загуби до края на земния си живот този свой вид.
Учителят Беинса Дуно имаше мек, топъл, но вълнуващ поглед. Светлината на очите му проникваше дълбоко в събеседника. Този светлик носеше мир и успокоение. Но когато в своята беседа засягаше лъжата и коварството в живота на нашата съвременност, когато се докосваше до кощунствените думи срещу великото и святото в битието, тогава меката светлина се превръщаше в светкавица, излязла из облака на благороден Божествен гняв.
Учителят познаваше глъбините на човешката душа. Веднага знаеше и нивото, до което е израснал всеки, който идваше при него и съобразно с това, което виждаха духовните му очи, той постъпваше спрямо хората, без да нарушава тяхната свобода и без да хвърля върху тях сянката на своя авторитет.
Прилагайки винаги заветите на Христа, Който казва:
„Аз не дойдох за праведните, но грешните да призова за покаяние“.
Учителят беше по-внимателен към онези, които, уплетени в миражите на многоликия грях, търсеха освобождение. Всичко в този живот за него беше една по-голяма или по-малка частичка от развитието и той умееше всички дребни на вид неща да осветлява и да разяснява със своята мъдрост.
Учителят можеше да прави това, защото макар и обикновен човек отвън, той живееше в области, недостъпни за непосветения и затова неговите предвиждания, съвети, решения и постъпки за нас често изглеждаха изненадващи. Много по-късно, когато събитията и живота потвърждаваха всичко казано от него, ние разбирахме по-добре кой беше той.
Това обитаване в светове чужди на обикновените люде е причината, че Учителят знаеше миналото, настоящето и бъдещето не само на отделни лица, но и на цели народи. Той знаеше кои неща са кармично неизбежни и кои могат да се предотвратят. Заради такова едно предупреждение, направено на цар Фердинанд, чрез хора приближени на двореца - предупреждение, че влизането на България в Първата световна война ще донесе катастрофа, Учителят беше интерниран във Варна. И по-късно се случиха събития, които ясно доказват една необикновена далновидност, но за тях тук не е удобно да се говори.
Като съществени щрихи към духовния образ на Учителя ще добавим и следните негови думи:
„Някои от моите приятели искат да видят в мене проявите на Христа. Не, не е право това. Христос ще намерите само в Неговото учение. Ако искате да знаете кой съм аз, ще ви отговоря:
Аз съм братът на най-малките в Царството Божие. Аз - най-малкият, искам да изпълня Божията Воля, да осветя Неговото име и да Му се отплатя с пълна признателност.“
За тези от вас - казваше той, - които са запознати с истината на тайната наука, ще кажа следното: В нашата епоха е характерно това, че навлизаме във влиянието на Водолей. Специфичните енергии на този знак се отправят към нашата планета, за да създадат нова култура. Колкото и консервативни да са хората от онази значителна част от жителите на земята, която се опитва да спре идването на вълни на обновление, усилията им ще останат безплодни. Космическият план е над всички човешки планове и смешни ще изглеждат усилията да се задържи старият порядък. Колкото строги, категорични и застрашаващи да са законите и санкциите на фанатичните поддръжници на режимите, неусетно, кротко, но с вътрешна мощ новото завладява умовете и волята на хората. Във философската мисъл, в науката, в литературата, както във всички останали изкуства се долавят елементи на ново светоразбиране, а това ново идва от вътре като подсещане, че старите схващания са негодни и абсурдни при тия гигантски крачки на науката и при тая нова чувствителност на някои индивиди от младите поколения. Такива истини, които досега се считаха за лековерни и абсурдни, вече приемат облик на реалност, а самото понятие реалност неусетно бързо разширява своите граници.
Човечеството изглежда преситено от несъстоятелните, изкуствено нагласени обяснения на живота, родени преди повече от едно столетие, когато човешката, напредваща за това време, мисъл трябваше да се бори срещу средновековните суеверия и фанатизъм. Тъкмо за това време бе създадено материалистическото учение, което изживя вече своето време и което е вече съвсем негодно за новото време.
Упоритите крепители на старото - религиозни догматици или атеистически величия, се боят да отстъпят от позициите си, защото знаят, че новото не само ще проветри техните бърлоги, но ще отнесе и тяхната философия. Те приличат на онзи владетел - цар на мразовете, за когото Учителят разказваше в един случайно проведен разговор. Поради богатата образност и правдивост на това сказание намираме, че е подходящо да го разкажем и тук.
Живял някога богат, силен, но много капризен владетел. През една мразовита зима, когато земята се покрила с огромни ледени грамади, този любител на ледовете повикал своите служители и им заповядал да намерят най-добрия майстор, който да построи от лед един вълшебен дворец. Суровият владетел си мислел, че зимата никога няма да си отиде - толкова била тя люта и мразовита. Изненадали се много видещите по-далеко съветници, но никой от тях не посмял да обясни, че такъв дворец, какъвто той пожелал, не ще трае дълго. Те повикали всички видни майстори в страната и между тях избрали най-добрия. Нямало какво да се прави. Започнали майсторите под командата на главния ръководител да режат ледовете с триони и да ги нареждат така, както им заповядвал той.
Не минало много време и в центъра на тираничната империя бил издигнат грамаден вълшебен палат. Студен и застрашителен. Той привличал вниманието на хората, особено на тези, които обичали омразата. Ниското зимно слънце го осветявало в синкавозелени отблясъци, но то не могло да промени нищо от неговото измамно великолепие, а луната през ясните нощи създавала със своята фосфорна светлина фантастична гледка.
„Какво великолепие, какво вълшебство!“ - казвали хората, гледайки възвисените към студеното небе кули и сводове, по които висели закрепени гирлянди.
Но това не продължило дълго. Един ден облачната пелена на небето се разкъсала, сияйнала светлина и в градината на тирана запял кос. Изневиделица задухали топли ветрове, звъннали капчуците и великолепната ледена сграда почнала да се изкривява и да погрознява.
„Донесете вериги и въжета да закрепим моя палат!“ - крещял разяреният тиранин и работници - стотици на брой, почнали да сковават сводовете, колоните и кулите.
Пролетта обаче напредвала, всяка нощ развигорът напирал все по-силно и всяка сутрин пристигали нови птичи ята с радостни викове. Ледената сграда с всеки нов ден ставала все по-жалка и грохвала застрашително. Владетелят викал, заплашвал, наказвал майсторите, че не могат да спасят любимия му палат, но с това нищо не се променяло.
През една нощ, когато колесницата на младата пролет пристигнала над мрачното царство, леденият дворец рухнал със страхотен грохот и дрънченето на веригите, с които бил вързан, събудило хората от сън.
На другия ден между грозните развалини, помежду въжетата и железата, клокочело малко поточе. То припкало надолу, а слънцето великодушно се усмихвало.
