С ПОГЛЕД КЪМ ИЗГРЕВА
След като Учителя е говорил в няколко салона из София: на пл. „Славейков", в Турфераин и доста дълго време на ул. „Оборище", отправя поглед нагоре, към
южната част на града, отвъд боровата гора. За първи път отидохме там на 22 март 1922 г., а на следната година се постави първата палатка.
През следващите години, в началото само през лятото, а после и през зимата, се създаваше живот. Живот нов, интересен, със смисъл и цел. Но ние толкова малко
разбирахме Учителя! Колко малко бяха хората, кои то го разбираха и съдействуваха. Може би всички като мен се люшкаха в морето и не можеха да дадат своята ценна подкрепа.
Но Учителя, великият Учител, има вяра в себе си и в своето знание, и в своя метод, и започва работа с най-малките величини, с най-малките хора при най скромни средства.
А в това време той все още живее на „66" - така се наричаше малката къщичка на ул. „Опълченска" - и вливаше светлина в умовете, топлина в сърцата и интересът към новия живот там беше голям. Там се създаде за първи път и братски стол, където ходих пак само веднъж с брат Тулешков.
Малка стая, току зад стаята, в която Учителя държеше в началото своите беседи. Сутрин. Два реда маси. Чисти покривки и прибори. Скромна храна. А красива и
богата по съдържание и замисъл картина!
Учителя заедно е млади, ентусиазирани, мили сестри и братя - студенти още, и по-възрастни хора, също сестри и братя - пробудени за новия живот. Всичко в тази малка обедна е приготвено с Любов. Всички са дошли е Любов. И всички в момента са огрени от Божествената любов на Учителя.
Всеки, който е ходил в този дом, е запазил незаличим спомен. Извор на Любов би могъл да се нарече той. Заради извора на Любов, извора на живот, извора на знание - Учителя, който вдъхновява, който импулсира, който храни умове и сърца и при когото всички се чувствуват новородени младенци. Нищо, че между тях има хора с побелели коси. Един необикновено интензивен живот се живее на „66", където по всяко време на деня има хора искащи, питащи, учещи - „66".
ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТ
Ти беше пулсът в нас!
В теб живееше духът ни,
на Опълченска, в шестдесет и шест,
пиехме от извора ти светлина,
сгрявахме сърца си с топлина
и нашите тела по-силни ставаха.
Ти беше пулсът в нас!
Под покрива си ти ни приюти,
простор ни даде и богатство.
В обетована страна живяхме -
в бащин свиден кът,
при скъп баща.
Ти беше пулсът в нас!
Да свършим всяка работа,
уроците да учим бързахме,
задачи да решим и пак свободни
да летим към „шестдесет и шест",
на „Опълченска" - във „Юч бунар" -
ти беше пулсът в нас.
- Къде? - питахме при ненадейна среща.
- В шестдесет и шест.
- Откъде? - ни питаха.
- От шестдесет и шест. - Следваха въпроси кратки, и отговори кратки: „Учителя беше там". „Учителя току-що излезе". „На обяд имаше много
гости."
Ти беше пулсът в нас!
Шестдесет и шест беше цел - да се откъснем от дневната си работа, от задълженията си,
Тръгвахме за шестдесет и шест, за да видим нашия благ Учител, да целунем ръката му, да чуем благата му реч и мил поглед да получим!
Ти беше пулсът в нас!
И винаги ще бъдеш,
в мисълта ни светлината,
и топлината в нашите сърца,
с воля да ни укрепяваш,
та да пулсираме ведно със теб.
Богатият интензивен и пълноценен живот, който живеехме на „66", при най-неблагоприятни условия отвън, но с голямото разбиране на Учителя, започна постепенно да се отправя към Изгрева. Казвам при най-неблагоприятни условия, защото Учителя показва един нов начин на живеене, една съвсем нова братска обхода, за която малцина са готови.
Много са тези, които вече слушат беседите, но за приложението - малко са готовите. Малко са досетливите. Това става, когато млади хора се събират около Учителя, готови за приложение. Възрастните - важни софийски дами и господа, мъчно преодоляваха общественото мнение. По-късно се усмихваха на своите първи стъпки, на началото! Една сестра казва: „Когато Учителя ни предложи да излезем на разходка, ние се учудихме. Ние знаехме, че разходка извън града се прави с файтон, но заради неговата дума се съгласихме. И тръгнахме с нашите модни дрехи, високи токове, с чадъри и ръкавици."
Първата ни разходка беше до началото на боровата гора - към Борисовата градина. После постепенно напредвахме все по-горе и по-горе, докато достигнахме хубавите поляни на гората, Червеният салон и още по-късно излязохме из гората и влязохме в полето. Прекрасното Софийско поле! Широко, слънчево! Витоша насреща, огряна от слънце! Истинска радост изпитвахме
н такива дни. И току започнахме да възклицаваме: „Колко е хубаво тука, Учителю! Да си направим жилища тук, Учителю!" Но все още не предполагахме, че ще отидем и понататък, на Витоша, на Рила, на Мусала! И все по същия начин Учителя благи ни водеше. Първо до полите на планината, после по-нагоре, докато се установихме на нашия бивак - Ел Шадай. Но и ние, софийските дами, се променихме. Ние снехме златните и сребърните украшения от нас, снехме копринените рокли и кожените палта, неподходящи за новия спортен живот, и започнахме да се обличаме по туристически. Първо заменихме обувките с по-удобни, после обикнахме слънцето и разбрахме лечебните му свойства и изоставихме чадъри и ръкавици, след това заместихме и големите шапки е кърпи, и още по-късно - както виждате, тръгна народът гологлав.
Но животът на „66", където живееше още Учителя и където беше столът, постепенно се изместваше нагоре. Беседите в това време се държаха на "Оборище", а Изгрева беше мечта. Единици го посещаваха и му се радваха. Колко далече от София беше той! Но ще стане близо, когато Учителя го посети.
Какво нещо е Учителя! Той запалва малките лампички и те летят вече из София и осветяват живота. А животът е прашен. Ще прости ли прахът на светлината, че така безмилостно го открива? И започват хули, клевети, и издигат стена между
търсещите Истината и тези, които са я вече намерили.
Сега при Учителя могат да отидат само смелите и чутките. - Смелите, които не се плашат от общественото мнение, и чутките, за които няма външна преграда, както няма и външно разбиране. Те долавят истината в душата си и голямата светлина, която облива пътя, в който ги води Учителя. Това са скромно облечени мъже и жени с гладки прически и без грим, които впечатляват със своите мис-
лещи и знаещи физиономии, със запалените си лампички. Защото тези хора светят! Да му мислят прахът и носителите, и покровителите на праха. Малките лампички стават все повече и по-смели. Те стават в твърде ранен час и поемат пътя към слънчева поляна, отначало по дългите софийски улици, а после през свежата като утрото борова гора. Витоша ги погалва със своя порозовял връх, преди да се обърнат към изтока. А той - жива приказка! Гледат очите и се радват, дишат дробовете и се радват, а душата се моли, и благодари. Нямаше живот за нея досега. Старият живот задоволяваше само очите; да разгледат художествените изложби из града и толкова. Нима в обикновения живот хората виждат красотите на природата? Само хората на изкуството виждат проникновено в природата. Обикновените хора могат само да я гледат през
очите на художниците. Щастливи се смятаха тези, които имаха достъп до тях. Досега животът задоволяваше частично дробовете. Дишаше се само в къщи, по улиците и в кафенетата. Нима някой се досещаше, че градините са и за тях? А душата? Кой се досеща за тази царска дъщеря и кой създава условия за нея?
Но Учителя е дошъл за нея. Той обича тази дъщеря на Бога и е дошъл да я освободи от робство. И сега, при изгрева на слънцето тя се моли, радва се и благодари. Тя дочаква целувката на първия слънчев лъч и с целувка му отговаря. Росните капки в този момент получават целувката на първия слънчев лъч и с целувка му отговарят. И се превръщат в скъпоценни камъни, блестят с разноцветни багри и превръщат полето в съкровищница.
В какво ли превръща тази целувка душата - прекрасната и любима дъщеря на Бога, и в какво ли ще превърнат те всички заедно земята?
А Учителя беше дошъл да я освободи. Той постепенно разбиваше твърдата черупка, в която беше затворена, и с трепет очакваше момента на нейното новораждане.
Изгревът започваше да се раздвижва. В началото се построи палатка, после малка къщичка, че втора, че трета!
А ние пишехме в тетрадките.
