Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох.
Стана ми светло и приятно. Почувствах се в друг свят. Учителя ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах, изчезна и аз мълчах.
- Защо ти са мокри чорапите? - запита Учителят, за да ми даде възможност да отпуша бента. И да разтоваря тежката си житейска раница.
- Така си ходя по цял ден. Това нямане, тези безкрайни разстояния ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз.
- Умният човек използва всякакви условия, а глупавият и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро.
- Кажете ми, какво добро да видя в моята мизерия?
- Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по-красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли, или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен дълбок духовен живот? - весело запита Учителя.
- Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. „Д. Петков", работя до зоологическата градина и по три пъти в седмицата идвам на Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло?
- Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро.
- А какво добро да виждам в това - и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша?
- Ще ти кажа. Всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътят.
- Значи да измислям приказки? Ще се опитам, но надали ще мога?
- Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителя. И всяка негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа.
Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някой герой.
Една вечер, като шляпах в калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаляла целия град и пред всяка врата поставяла кошничка с плодове ... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнах у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай.
За първи път се върнах неусетно в къщи.
Преди да си легна, написах първата си приказка - „Кукленият град". На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред.
След някой ден, все така по пътя, измислих приказката за „Живота на едно камъче", после „Снежната царица и първото кокиче" и т.н. Скоро във вестник „Нови дни" започнаха да излизат мои приказки.
В дъжд, в сняг, в мраз ... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките.
Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква.
„Всяко изпитание идва за добро" - беше ми казал Учителя.
