Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.
Към 9 ч. и 30 мин. брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.
Точно в 10 ч., с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.
Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мялко, с което хранеше гладните ни души!
Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината: стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя.
За момент мисълта ми се отклони и си помислих: Като говори, същевременно вижда ли ни? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.
Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.
В 12.00 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш" и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото.
Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха по масите за общия обяд. Дежурните сестри и братя приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касички - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот", и започваха песни и разговори с Учителя. Тези, които седяха на страничните маси, обикновено ставаха, приближаваха се и заставаха прави около масата на Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси - отговаряше, след това и той ставаше, и пак песни.
Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен, и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба".
В този момент не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, докато го слушах в салона.
Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.
Песента продължи:
Велик си Ти, Господи,
велики са Твоите дела,
велико е Името ти
над всичко ...
В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба" - отговорът на моята мисъл.
