На Изгрева дойдоха ученички от Девическата гимназия, бяха придружени от своята възпитателка от Железничарския пансион, която помоли Учителя да им каже нещо. Те насядаха на полянката и Учителя заговори:
Младите са носители на Божественото. И ако го проявят, животът им има смисъл. Развийте дарбите, които са вложени във вас. Виждам, че едни от вас са с разсъдък, други са практични, а трети имат други качества. Човек е като цвете, да цъфне и да издава благоухание. За всеки човек се полагат грижи от Небето и за всекиго има такъв промисъл, какъвто той не е сънувал. Ние се безпокоим, както едно бебе в коритото, кряска, кряска, докато свикне.
Гениалните са работили, те са школували, а не са придобили наготово това, което днес имат. Човек като постоянства, всичко в него се развива. На човек му трябва песен на смирение. Смиреният човек влиза там, дето никой не влиза и излиза оттам, дето никой не излиза.
Една ученичка каза: „Кажете ни някой съвет. Ние утре влизаме в живота.“
В свещени минути в глъбините на човешката душа проговорва нещо чисто и възвишено и в човека се събужда стремеж да живее за Красотата, Истината и Доброто. Останете верни на този вътрешен глас, който иде от истинското ви естество.
