Търсене в текстове за 'Кюп'

Хаджи Ибрахим, Шерифовият зет, беше казал веднъж насред кафенето на Ташкюприя, пред всичките аги, че бае Митар бил толкова ербап на тия работи че да му занесеш раздробена кост на парчета у чевре свита, Митар ще я натъкми и изцери, като че не е нито била счупена.

Хаджи Ибрахим, Шерифовият зет, беше казал веднъж насред кафенето на Ташкюприя, пред всичките аги, че бае Митар бил толкова ербап на тия работи че да му занесеш раздробена кост на парчета у чевре свита, Митар ще я натъкми и изцери, като че не е нито била счупена.
— Ще ти направя — каже — кантарион, па не само от порезано и изгорено, ама баш да е и от змия рана, па пак ще зацелее у двайсет и четири сахата, като че да не е била. Откъм тия работи, за лекуването санким, бае Митар беше пръв — прочут беше чак и у Влашко. Като него никой не можеше да прави счупено, навито или изкълчено; като него никой не знаеше да реже слепите цирове, да реже брадавици, да лекува рани от куршум, от нож, от натъртено… от всичко, от всичко. Прочут беше и между българи, и между турци, и между евреи. Бае Митра търсеха и по пашовите конаци, и по бейските къщи, па и по най-сиромашките колиби. Хаджи Ибрахим, Шерифовият зет, беше казал веднъж насред кафенето на Ташкюприя, пред всичките аги, че бае Митар бил толкова ербап на тия работи че да му занесеш раздробена кост на парчета у чевре свита, Митар ще я натъкми и изцери, като че не е нито била счупена. За да каже тия думи, хаджи Ибрахим имаше пълно право, защото, ако не беше бае Митар, снаха му, прочутата гюзел Гюлханъм, щеше да си остане саката тюкюрем и с двата крака, когато се подплашиха конете на интофа им, та прегазиха ханъмката. Ама и каква ханъмка беше… грех да те е да я видиш саката при нейната хубост, па макар и да не си турчин. Когато я изцери бае Митар, хаджи Ибрахим му покланяше едно лозе от шест хиляди лози в Орешец, един кат чохени дрехи и тридесет османлии жълтици, но бае Митар не взе нито лозето, нито дрехите, нито жълтиците. — Не можем да чиним кабул, ефенди — казва бае Митар на хаджи Ибрахим… — Не го правя ни за имот, ни за пари, а за себап. От бога ми е бадева — и я го правя за хаир…
към текста >>

в нас дойде да живее Валентина Кюприйска от Плевен.

Преминахме моста и слязохме в Боровец. Мина рейса за Пловдив и Емилия се качи на него и си отиде. Нямаше пикапи, а последният рейс за София тръгва от 18 часа от Самоков. Взех такси, което ни откара до рейса и се прибрахме в София. В края на лятото на 1999 г. в нас дойде да живее Валентина Кюприйска от Плевен. Останала без работа като учителка, мъжът не й дава никакви пари и тя се принуждава да отиде при баща си и взела от него половин чувал жито и само това яла половин година. Учителя ми каза да извикам да живее в нас. В началото на септември дойде и веднага си намери работа в Механотехникума, в какъвто е преподавала в Плевен. На 23-09.1999 г. с нея и Емилия отидохме да посрещнем идването на есента на Мусала.
към текста >>

Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!).

Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата. Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!). Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна. И светне светкавица, и тогава виждаш как са се стрелнали към бога четиринадесетте минарета... Няма го вече това. Сринато е. Решили са го онези с моливите. Вечна Варна - дето камъните на пода на осемъгълните табии бяха от българска Плиска и Абоба.
към текста >>

Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за смях.

Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за смях.
Ами самотният изстрел нощем? Два изстрела за втори район – три за трети... Тулумбаджиите, тогавашните пожарникари, всъщност хамали от пристанището, дето грабват на рамо шестте тулумби и хукват към мястото на пожара - трийсетина души, - а след тях дрънкат каруците с бъчонките вода и целият град се стряска от сън и си е страшно, защото всичко тук е дървени къщи на каменни основи, ама на горния етаж с дървени тарабени обшивки само, като на месемврийските и созополските рибарски къщи. Безплатно тичат - яко, кеф им е да пъчат мускули. Граждани всъщност! И накрая на годината кметът им даде по една тулумбаджийска униформа награда, така че хамалите на пристанището в този чуден град са в униформи. Пожарникарски! Ха сега де! Само дето насред празното място при фиданките на новия добрички път, сред касапниците и един-двата навеса за кой знае какво, започват да дигат храм, дето ще е на името на св. Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за смях. Връстницата му на Петър - тази русенска железница. С едно тренче колкото за едно ритниче и една каруца с две джамчета за пощата и две с по три джамчета за трета и втора класа и една пак с три, ама големи, над плюшените кушетки с дървениците, и друсане, дето червата ти ще издруса до Русе. Английски шик! И оттам ще вземе австрийския параход за Свищов. Немски шик! Църквата „Света Богородица“ в края на строежа й, Варна И ще гледа на горната палуба как дамите с букурещките капелуши дьрдорят: „Баба плетещи чорапи, буня сяра, чок селям, керацо, мехало...“ и се кискат леко, като мине някое мустакато рае, и дискретно си потриват големите очи едни в други, както се стискат подручка: „Ах, их бин хунгрих, какой красивый князь!“ Траяска Бугаряска! Тъжно е уж, а май е смешно, защото е младост и колкото и с никой нищо да не споделя Петър, и колкото и да е скрит в себе си и какво чака и търси и той не знае, Варна си остава назад добра-лоша; и в Свищов, в Свищов да видим какво ще стане! Така е. Сега идва най-мъчното.
към текста >>

Петър поема към спирката при Ташкюпрю и се качва на трена.

И понеже от началото излиза име на цялата тая работа, че е кутсузлия - просто не върви! Пътуването е обявено за безплатно, и пак кандидати няма! Най-страшни, според тези, които са си опитвали късмета, били завоите. Като тутнел тренът, че иде завой, и като започнели да се наклоняват каруците на една страна - аха-аха да паднат! - смелчаците по седалките скачаш на крака и тичали разтреперани към другата страна. И не е за смях! Само една година след откриването на линията станала първата голяма катастрофа при гара Шейтанджик (т.е. Дяволска работа) - днешно Хитрино, и това вече довело населението в пълна паника. Освен италианския пътепис, за който говорим, за популярността на ужасното събитие е виновен и вестник „Дунав“ от 31 май 1867 г., където се описва с черни краски кое как станало. Петър поема към спирката при Ташкюпрю и се качва на трена. Вероятно с баща си. Вече имаме негови снимки от онова време. Недопокрито с перушина младо, ячко момче със силен поглед. Отдръпнато в себе си. Деветнайсетгодишно. Но колкото и силен и колкото и сериозен да е, и колкото вглъбен в себе си, това първо пътуване в този влак, и то за да се отдели за пръв път от дома си в непознат град, и то за три години - не е минало-заминало.
към текста >>

Идват писатели, фотографи, художници, скулптори и му се повдига от думи: „Ако срещна човек, дето не е написал ни една книга, ще го прегърна... Всички пишат, пишат, пишат, пишат - казва той - и което е най-лошото, пишат поезия.“ Но - той също е в този кюп, той го знае.

„...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“ Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г. Уитман, далече в провинциалния Кемдън, в къщата на сестра си и мъжа й, с майка си, която не разбира особено новото издание на неговите „Стръкчета трева“, както не разбираше и досегашните, и поклаща глава озадачена, и слага ръка в неговата, и я стиска, и го гледа, сякаш иска да каже просто, че е окей, въпреки че не може да го обясни. Уолт Уитман, вече седемдесет и една годишен, търси дума и така замлъква в стола си. Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил. На другия ден отваря и затваря едно джобно ножче, докато седи и слуша какво му говорят, за да не се разбере, че е потънал. Идват писатели, фотографи, художници, скулптори и му се повдига от думи: „Ако срещна човек, дето не е написал ни една книга, ще го прегърна... Всички пишат, пишат, пишат, пишат - казва той - и което е най-лошото, пишат поезия.“ Но - той също е в този кюп, той го знае. Понякога взима молива и стои и гледа през прозореца. И задрямва над белия лист. Буди се и дреме. Спи. И в купа хартия, решен, че ще рови, докато се сети какво търси, се показва някакво стихотворение. Стаята му, „дупката“, както й вика, където работи, има само едно прозорче, тясна е, трябва да извие листа да хване светлината, както е седнал на стола на малката маса: Довиждане, Душице моя!... (Свободен стих ли е; не е дотук, но звучи добре.
към текста >>