Търсене в текстове за 'Догматик'

е, че ние нямаме чисто богомилски паметници, от които можем да черпим точни сведения за учението и живота на богомилите, които предавали тайно учението си един другиму, поради голямото гонение срещу тях. Когато попаднело някое богомилско съчинение в ръцете на правоверните, то или изгубвало своето първоначално съдържание, или било предавано на унищожение." Единственият извор, от който можем да черпим сведения за Богомилството доскоро се считаше съчинението на Зигавин Паноплия догматика. Учените обаче подлагат на голяма критика сведенията на Зигавин и казват, че той приписва на Богомилството баснословни мнения и учения. Български извор, който ни запознават с учението на богомилите, е беседата на Презвитер Козма. При все, че гледа с презрение на тях, все пак тук-там той проронва мисли и съждения, които рисуват Богомилството в по-благоприятна светлина. Други сведения са: Синодикът на цар Борила, Житието на преподобния Теодоси и Тайната книга на богомилите, занесена на западните богомили от българския епископ Назарий, а също така и разните апокрифи. Чужди писатели, които са писали съчинения по Богомилството, са: Одер, Волф, Шмидт, Рачки, Лавров, Венгеров и други. Всички тези автори изказват най-противоречиви мнения за Богомилството. В по-ново време се явяват някои автори, които разглеждат Богомилството като окултно учение. На първо място такъв е Морис Магр, който изследвайки албигойците, се натъква на историята на Християн Розенкройц, който бил възпитан от богомилите. Също
към текста >>

— братя и деца на един Баща — на Бога. Те не правели никакво различие между националностите, не били шовинисти, а били интернационалисти, но същевременно и добри родолюбци, защото знаели, че всеки народ си има мисия и задача и един път родени в един народ, те трябва да го поддържат, за да изпълни мисията си, което ще им помогне и те да изпълнят своята мисия и задача. Презвитер Козма не говори нищо за нравствените възгледи на богомилите, но Евтимий Зигавин в своята книга Паноплия догматика казва: „Еретиците отначало наставлявали простите хора, като ги увещавали да вярват в Отца и Сина и Светаго Духа и да знаят, че Христос е приел човешка плът и е дал на светите апостоли свещено Писание. Те ги съветвали да спазват евангелските повеления, да се молят, да постят, да бъдат чисти от всякакви пороци, да не притежават нищо, да понасят злото и да бъдат смирени, да говорят истината и да се обичат помежду си. Изобщо ги поучавали във всичко добро." „В същия дух били наставленията и на онези, които желаели да влязат в кръга на съвършените: Ръководителят на богомилската община се обръщал към кандидата за съвършен с думите: Ти знаеш, че Христос е заповядал човек да не върши прелюбодеяния, нито човекоубийство, нито да лъже, нито да си служи с каквато и да е клетва, нито да взема чуждото, нито да краде, нито да прави на другите това, което не иска и на него да се прави, но да прощава на оногова, който му върши зло, да обича враговете си, да се моли за своите клеветници и ако някой го удари
към текста >>

най-активни богомили, които били проповедници на учението. На второ място са такива, които не са могли да разберат напълно учението, но все пак са го приели. След това следва една трета група, които са само слушатели. В Катарския требник тези три групи са наречени слушатели, вярващи и съвършени. Също и Зигавин говори за три вида богомили. „На слушателите богомилите не разкривали цялата своя идеология, но главно ги учели на истинското християнство" — казва Зигавин. В своята Паноплия догматика Евтимий Зигавин казва следното: „Отначало богомилите наставлявали слушателите, като ги увещавали да вярват в Отца и Сина и Светаго Духа и да знаят, че Христос е приел човешка плът и е дал на светите апостоли свещеното Евангелие.Те ги съветвали да спазват евангелските повели, да се молят, да постят, да бъдат чисти от всякакви пороци, да говорят истината, да се обичат помежду си — изобщо ги поучавали на всякакво добро. Така те ги примамват с поучението на полезни неща и постепенно ги завладяват и неусетно ги водят към гибел. След известно време те започват да сеят към житото и бурени." От тази мисъл ясно се вижда, че богомилите са се придържали и са проповядвали учението, изложено в Евангелието, а колкото до това, че с това те само са примамвали хората, това е субективно тълкуване на Зигавин. Важен е фактът, че проповядвали Христовото учение и учели хората да водят чист и разумен живот, учели ги на висша етика. Това се отнася до слушателите, които работят за придобиване на морална чистота и
към текста >>

Вторият основен метод за духовно растене и развитие, за организиране на Духовното тяло и за създаване на органите в него е Служенето на Бога. Служенето на Бога е метод за окултно развитие и тази идея няма нищо общо с религиозната догматика. Учителя казва, че на Бога може да се служи само идейно. Идеята за служенето подразбира закона на Мъдростта. За да служи човек, трябва да има знание, за да знае да служи. Служенето е процес на работа за възстановяване на нарушената хармония, която е израз на Божествената мисъл както в света, така и в човека. Затова служенето под друга форма е изразено чрез идеята за въдворяване на Царството Божие както във всеки човек поотделно, така и на Земята, в човечеството. Ще предам ред мисли от Учителя по този
към текста >>

на индетерминизма (неопределеността). Главните й представители са Беркли и Хюм. Според Хюм причинността не може да се мотивира чрез чисто логичното съдържание на понятията. Той счита, че опитът не е в състояние да обясни причинността. Тя може да бъде изведена единствено от самия субект, от същността на неговата психика. Идеализмът, особено Субективният, дава предпочитание на догмата на вярата, която неминуемо ни води към религията, към статичната теология, израждаща се във фанатична догматика. Тези две концепции са противоположни по естество и, за да се приближат до реалността, трябва да се съгласуват с Космичната Стълба на Реалността. Единствено тя е в състояние да хвърли мост между Обективния и Субективния Идеализъм. Двете доктрини са се развивали през вековете под влияние на Геоцентризма. Това е един затворен свят, който търси причинността на земята, в ограничения и малък свят на сетивността. Съзнанието е като сателит, поставен на орбита. Той е в състояние да надхвърли границите на геоцентризма, да възвиси духа си по спирала към хелиоцентричното разбиране и дори да напусне Слънчевата система, за да търси причинността в Космоса чрез Космичния мироглед. Няма да се спираме върху теориите на неокантизма, нито на неохегелианството. Но се налага да повторим, че опитът на Кант да примири материализма, признаващ обективния свят, е идеализма, отричащ обективната причинност и закономерност, излиза несполучлив. Грешката на Кант е, че тук не става въпрос да бъдат помирени материализмът и
към текста >>

Вярата или Пътят на сърцето е свързан с идеологията на субективния идеализъм, докато схващанията на обективния идеализъм и материализма почиват на законите на логиката. Религията в миналото е била необходимост. Тя е служела като забавачница за човешките души. В наши дни обаче, със своите ритуали и схоластична догматика, тя ограничава съзнанието и пречи за правилното разбиране на фактите и явленията от живота. В миналото, в детството на народите, всевъзможните религиозни водачи, под различни форми за „Небесен рай", за нирвана, за пасивност на душите, са спирали динамичните сили на съпротивителните волеви импулси за разрешаване на актуалните въпроси от личния, обществения, народния и общочовешкия живот. Отшелничеството, като масово явление на миналото, не е дало разрешение на задачата на човешкия живот. То го е отдалечило от Реалния свят. Човешката воля е била поставена под знака на една пасивност. Може да се каже, че всички религии, като сектантски школи, са спирали развитието на духовно-културната и морална природа на човека. Днес народите и Човечеството навлизат във възрастта на своята зрялост. Те вече нямат необходимост от изживели своето време религиозни форми. Хората трябва да установят директен и интимен контакт е духовния свят, където пулсира Космичният звезден ритъм. Затова се изисква едно дълбоко знание, което ще ги доведе до новия мироглед на Космичното
към текста >>

живот на човечеството във всичките му измерения. В широк план терминът "Бяло братство" е възприет от последователите на П. Дънов за обозначаване на собственото им движение. Символ на тяхната духовна общност е белият цвят като изразител на чистотата и извисената духовност. Учението на П. Дънов в онази епоха печели привърженици и със своя синтез между източен мистицизъм и западна научно-рационална мисъл, т. е. с жадуваното единение на вяра и разум. Според това учение християнската догматика и църковна практика е изпълнена със закостенялост и архаизми, характерът на Църквата се преценява като непоправимо формален и несъобразен с динамиката на съвременния живот. След завръщането си от периода на интерниране във Варна П. Дънов остава да живее на ул. "Опълченска" № 66. Последната му обиколка из страната е в самото начало на 20-те години. Същевременно не прекратява и беседите в София, които в един момент биват пренесени на ул. "Оборище" № 14 (от 1922 до 1926 г.). Салонът на ул. "Оборище" след 1926 г. с измама е отнет от ББ и е превърнат в квартално кино. Неделните беседи на П. Дънов още отпреди 1918 г. са предвидени със свободен вход за граждани и тази традиция се съхранява до кончината на лектора на 27.12.1944 г. Тази формулировка означава не толкова, че достъпът е свободен, защото на всички беседи той никога не е бил забраняван за никого, а че на новодошлите не се гледа непременно като на бъдещи членове на движението. С неделните беседи П. Дънов разкрива своите идеи пред
към текста >>

ту клерикализъмъ, ту милитаризъмъ, ту капитализъмъ, ту социализъмъ. Напраздно хората, които съ свързани съ този неумолимъ кръгъ, се мъчатъ да го разкъсатъ — рекатъ ли да сторятъ това, колелото на обществения животъ не върви. Ето защо, дори и когато искатъ да се освободятъ отъ влиянието и властъта на едно отъ тия четири течения, тѣ се мъчатъ да трансформиратъ енергията му и да я пуснатъ въ обществения животъ подъ друга форма. Нима антирелигиозниятъ социализъмъ можа да се освободи отъ догматиката, обредностъта, церемониалностъта и идолопоклонството на клерикализъма? Той разруши едни догми, но изгради други, събори едни идоли, но възправи други, защото масата винаги се нуждае отъ идоли, на които да се кланя, масата е винаги „религиозна“ въ този смисълъ на думата. Религиозниятъ или поскоро клерикаленъ фашизъмъ съзнателно засили обредния, церемониаленъ и догматиченъ елементъ. Знайно е съ какво религиозно обаяние се обгражда — чрезъ непрекъснати внушения — личностъта на „водача“ въ странитѣ, дето е установена диктатура. Ние нѣма да разглеждаме оня сложенъ процесъ на трансформиране религиозната и политическа енергия въ разнитѣ епохи и при разнитѣ режими, нито ще обрисуваме психологичните форми, въ които тя се излива въ разнитѣ сфери на живота. Ние имаме за целъ само да отбележимъ четиритѣ кардинални точки отъ този кръгъ на превръщенията и ги нарекохме, за да бъдемъ по-конкретни и по-разбрани, съ имена взети отъ социалната сфера, клерикализъмъ, милитаризъмъ, капитализъмъ, социализъмъ.
към текста >>

не престана да търси едно задоволително разрешаване на въпроса за нормалния метър. Тя ни за миг не се поколеба да лиши метра, считан отпървом за „точен и окончателен" от неговата неприкосновеност, да му намери погрешките и да се помъчи да го изправи и прецизира, като го свърже с нещо по-точно и по-неизменно. Научната съвест не търпи измамите, и това е, може би, една от най-красивите черти на напредничавата научна мисъл. По това тя се коренно различава от консерватизма и догматиката на религиозната мисъл и от застоялостта на обикновения житейски морал. Рече ли, обаче, човек да изтъкне, че много от религиозните и морални мерки, които са задоволявали някога религиозната и нравствена съвест на хората, днес се оказват незадоволителни; че много от тях отдавна са развенчани в съзнанието на най-напредналите хора от своя ореол на „вечна неизменност", защото дават фалшиви резултати в тънките и крайно усложнени вече отношения между съвременните хора, привържениците на „стария метър", тутакси ще го обявят за еретик. Всъщност, ония човеци, чието нравствено съзнание се е разширило, са извършили в моралния ред на нещата онова, що учените извършиха в материалния свят – по пътя на вътрешния опит те се освободиха от свързаните с относителния земен порядък нравствени и религиозни мерки, за да възприемат тънката мярка на „светлинната вълна". И както учените освободиха метра от властта на променливия земен меридиан и го свързаха със светлината, така и духовно напредналите
към текста >>

и къде може да бъде намерено най-същественото - настоящото Слово на онзи Учител, който един ден ще донесе най-дълбокото разбиране на Христовата мисия. Но преди това сме длъжни да направим някои уточнения. Един от основните мотиви, движещ настоящата разработка, е стремежът към духовно-научна методология. Според авторите на този труд тя е твърде специфичен синтез от характеристиките, присъщи по-скоро на идеала за съвременната научност, от една страна: (i) непривързаност и свобода от всяка догматика, (ii) готовност за вслушване във всеки нов, добре обоснован или новооткрит ракурс на дадена теза, (iii) систематичен стремеж към структурирана обоснованост и доказателствено ст и (iv) интелектуална честност и откритост в цялостния научен процес; а от друга страна, от характерните качества на духовно-изследователската дейност: (i) работа с вътрешни за съзнанието на изследователя процеси и опитности, (ii) насочване на мисълта към възвишена духовна реалност, (iii) навигация през сложната знакова среда от имагинативни прозрения, инспиративни размишления и творческо-интуитивни преживявания, (iv) постоянна будност спрямо изкушаващи и замърсяващи съзнанието процеси и (v) съзнателен и целенасочен стремеж към самоконтрол спрямо новополучените по вътрешен начин данни, основан на добродетелна самопроверка. След всичко, казано за методологията, сме длъжни да изразим искрено следните предварителни положения: (i) разискването на една нова теза няма за цел да внесе още по-голям хаос в духовните търсения
към текста >>

за връщане към принципите на ранното християнство. Според него духовенството трябва да работи безплатно и безкористно, прехранвайки се от духовната си работа сред народа. От друга страна, неговата езотерично-християнска доктрина се основава на принципите на причинно-следствената зависимост и прераждане (закон за реинкарнация и карма) с цел усъвършенстване и повдигане на човешката душа все по-близо до Христовото съвършенство - принципи, противоречащи на официалната църковна догматика. Такъв е и моралният принцип на вегетарианството, заложен в социалния живот на Всемирното Бяло Братство. През второто десетилетие на XX век Българската православна църква предприема преки или косвени, открити или тайни опити за дискредитиране дейността на Учителя Петър Дънов. Главно обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки недвусмисленото му изказване от 8 август 1920 г.: „Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е във всички хора. Само че там, където се проявява Христос, ще видите интензивна Светлина. Христос е един и много. Понякога казвате: „Г-н Дънов дали е Христос, или Христос е в него?" Ще ви кажа: Христос не съм, но Христос е в мен. ...Христос не е на физическия свят." През пролетта на 1922 г. кампанията на Православната църква срещу Учителя Петър Дънов достига кулминация. В неделна проповед от 14 май той заявява: „Ако днес някой се опита да говори истината, първото нещо, което ще кажат, е: „Той е еретик"...
към текста >>