Търсене в текстове за 'Добиче'

НАЧАЛО

ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 11 резултата в 6 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 1_14 ) Седмият ден, седмият час, седмата минута - Боян Боев (1883 – 1963)

Който служи на света е като натоварено добиче – шибат го с камшик, карат го извън силите да работи.
А пък които само говорят, че Христос така и така е постъпил, и не я прилагат, те са вън. Човек трябва да види Любовта в нейната велика работа, трябва да види навсякъде как работи Бог. Този, който приеме Христовата Любов, той ще работи за Бога. Любовта освобождава човека и в свободата си той трябва да работи. Божията работа сега се състои главно в намирането на готовите, на предопределените души, които трябва да намерят Божествения път. Който служи на света е като натоварено добиче – шибат го с камшик, карат го извън силите да работи. Ако не си подчинен на Бога като негов син, ще бъдеш подчинен на тъмните сили като товарен добитък. При служенето ви на Бога като син или дъщеря съзнанието ви всякога трябва да бъде будно и да бъде свързано с Бога, защото злите духове всякога гледат да ви залисат, за да я скъсат тази връзка и да ви направят някоя беля. Няма по-хубаво нещо от това да разбере човек Божиите пътища, но докато ги намери, тъмният дух се присламчва и ти казва: „Какво си тръгнал по този стръмен път? Аз ще ти покажа един лесен път.“ Кажете му: „Ние вземаме ролята на слуги, слуги на Любовта, и отиваме да слугуваме на Бога. Ела и ти да Му слугуваш.“ Волята Божия работи в две направления: когато правиш зло, тя те ограничава чрез болести и страдания, а когато правиш добро, тя те разширява, дава ти простор, условия, насърчава те.
към текста >>

2. 11 НОВАТА АТМОСФЕРА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Стара Планина, проточила бял гръбнак, като уморено добиче, пътува из вечността.
Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина само бяло. Слънцето разстила по пътя мантия от бели бисери. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка е получила с шепи от тези бели слънца. Вредом белина, София омотана в мъгла. Стара Планина, проточила бял гръбнак, като уморено добиче, пътува из вечността. Отсам Люлин, сребърно-бял, е в ослепително сияние. Оттатък Рила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес, ръката на велик майстор се е размахала и рисува на своето неизмеримо платно една от най-хубавите си картини. Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръката ми. Колко е нежна!
към текста >>

3. 58 РИЛА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Затова те сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите.
Следващото ни отиване беше направено с камиони от София до село Сапарева Баня. Малкото площадче там беше изходната ни база за изкачването в планината. Стоварвахме багажите и почвахме да търсим селяни, които имаха магарета и коне, за да ни изкарат багажа горе. Едно такова събитие, като нашето пристигане в затънтеното и глухо по онова време село, бързо намираше отзвук и хората се вълнуваха. Селяните бързаха да използват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се, тези селяни в многото случаи използваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата. Това беше съпроводено често пъти с не дотам приятни пазарлъци. Но накрая всичко се уреждаше благополучно и керванът с багажите тръгваше по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки, нагоре по очарователната Рила. Между нашите сестри имаше една, така да се каже, малко сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас.
към текста >>

4. Бае Митар пророкът - Михалаки Георгиев (1854 - 1916)

— Той беше говедо, та връхлете да боде като всеко добиче, а ти що ставаш магаре да го риташ?
Носенето на кръста беше негово спечелено право. До бае Митар вървеше и Трайчо Сербезина. Един заптия турски, който идеше насреща, пободнат, види се, от своя фанатизъм, а може би побъркан и от некое и друго шише ракия, налита върху бае Митра и го бутна така силно, че едвам се задържа човекът да не падне. Сербезина като всеки сербезин ни две, ни три извръща се и удря едно текме с крак на заптията, та плесна на калдъръма и му тресна кратуната, като че топ му пукна за байрама. Бае Митар погледна Сербезина, завърте глава и му продума: — Той беше говедо, та връхлете да боде като всеко добиче, а ти що ставаш магаре да го риташ? На втория ден приклопиха Сербезина в затвора, стоя три дни, даде една лира джеза и пет лири рушвет и го пуснаха. Щом срещна бае Митра, той почна да изказва своя сербезлък по адреса на кадията, гдето го затваряли и глобили „за права бога“. Бае Митар му каза утешително: — Некои съдии съдят криво хората, а пък некои хора кривят за право съдиите. Сербезина се оправдаваше, че го осъдили толкова сарп само затова, защото в яда си издумал и некои остри речи на кадията, но бае Митар го посъветва с тези думи:
към текста >>

Той познаваше всичко това и по паяците, и по пчелите, и по рибите, и по врабците, и по свинете, и по добичетата, и по кокошките, и по тревите, и по дръвчетата, и по солта, и по нишадъра, и по какво ли не?
Другата гемия, що е на сефер, 28 316 гроша. Горният сурек с козите 2315 брави чини 51 713 гроша; долният сурек от 936 брави — 22 891 гроша. Вълната, що е у магазията на Бошняк Мустафа от 6115 оки, чини 29 318 гроша… Това ви е хесапът, па сега се делете, както ви харесва… — Така завърши бае Митар и излезе — не иска да чака, нито да си изпие заръчаното кафе: — Не ми требва, каже… защо и на какво да ви пием кафето… на некое добро ли? На делба… като е дошло до делба, там вече хаир нема… па нема и защо да ме черпите… Бае Митар познава не само какво ще бъде времето за утре или за у други ден, но той знаеше да ти пророкува дали зимата ще бъде сарп, или гевшек и дали пролетта ще бъде влаговита, и дали през летото ще бъде голем пек, и дали есента ще бъде берекетлия и… всичко, всичко. Той познаваше всичко това и по паяците, и по пчелите, и по рибите, и по врабците, и по свинете, и по добичетата, и по кокошките, и по тревите, и по дръвчетата, и по солта, и по нишадъра, и по какво ли не? Много пъти ще мине къде дюкяна, ще приседне на пекето и ще продума на тато: „Кир Георги, гледай та си купи тая година повечко дърва… ще дотребват“. Или ще рече: „Гледай до Петковден да сте привършили работата на салханата, че после ще видите зор! “ Един път каза да не пращаме да режат лозето, догдето не минат две недели подир Трифоновден, че щело да настанат нови мразове през пролетта; и наистина, всичките лозя, които се резаха около Трифоновден, всичките измръзнаха тая година. Много пъти бае Митар пророкуваше кога ще има или нема да има берекет на кукуруза, на ечемика, на житото, на орехите, на сливите, на крушите, на ябълките, на гроздето, и на всичко. Помня веднъж, че тато, бог да го прости, се хвалеше пред кир Цено Сламата, че е кярил само от цената на виното 13 500 гроша.
към текста >>

Това е за хаир, казваше, я не съм плащал да се науча, защо на мене да ми плащат, когато от тоя кладенец ще пият и добичета, па и хора уморени, зажъдени и съсипани, гдето…
В целата каза немаше втори човек, като бае Митра, дето да може да ти улучи къде може да се изкопа на плитко кладенец и къде не може. Той ще поразгледа най-напред каква трева расте наоколо, ще почопли малко пръстта, ще погледа какви камъчета има да се търкалят, па ще се възкачи ла покоя рътлина или на некое бърдо, ще погледа-погледа, па току ще се спре некъде, ще копне две-три копки и ще рече: „Тук ще бъде кладенец — копайте“. И наистина, на два-три аршина току видиш избликне вода като сълза — да пиеш, да й се не напиеш. Където и да са закопали кладенец без Митра, все ще го напуснат или затрупат — все без дамар излиза. Където го год викаха, все отиваше, но никъде пари не вземаше. Това е за хаир, казваше, я не съм плащал да се науча, защо на мене да ми плащат, когато от тоя кладенец ще пият и добичета, па и хора уморени, зажъдени и съсипани, гдето… Такъв беше бае Митар пророкът. * * * Как се е свестил от своето пренасяне бае Митар, какво беше бдението, какви молитви са чели поповете, как станал, какво е хортувал — всичко това аз не знаех, не видех, не бех там. Ех, нали знаете? Великден като Великден, а аз дете като всеко дете: боядисване и шарене яйца, свещи за опелото и за лития, нашарени, наваракладосани, навити като кошничета, като книжки, като кутийки, като чашки… нови дрехи, нови кундурки, хем да скърцат, като стъпиш… другари, чукане с яйца, Мехмед ага халваджията, дондурма, мале-биджи — всичките тези работи имаха за мене тогава много по-голема важност от пренасянето и съживяването на бае Митра пророка.
към текста >>

Сам по себе си Иго имаше добро сърце, но хората, с които се е събирал в млади години, беха го развалили, съсипали… беха го направили нещо полудобиче и получовек.
По рамената и по гърдите му, където едно време се лъскаха сърмалии джамадани и минтани — сега се разсипваха просениците, които като чирак занасяше и донасяше от фурната! … Чиракува, що чиракува, не довтаса да стане нито калфа, а мустаците му пораснаха по-големи и от майсторовите. Срамът, неволята, немотията, всичко това го бе натиснало до стената на отчаянието, като да го бе налетел некой бесен вълк. Посчука от стари дъски, събрани оттук-оттам, една дупка, нещо като кокошарник, като кучник, дотътра я до кьошето на Распорчаршия и стана кърпачин. От млади години му беше останало нещо малко знание да попрочита и да позаписва по старовремски, но и това тогава не му чинеше ни за пет пари: какво с него, така и без него. Сам по себе си Иго имаше добро сърце, но хората, с които се е събирал в млади години, беха го развалили, съсипали… беха го направили нещо полудобиче и получовек. Освен пиянството, което му остана като най-верното наследство от аркадашите му, той беше станал извънмерно начумерен, подозрителен и недоверчив. Никому не верваше за нищо. Родата си не искаше да види, кафадарите му не искаха пък него да видят и така беше останал сам, като пустинник. Ако изчука некоя пара — тя отиваше по пиянлък; инак ходеше окъсан, одрипан, да те е страх да го погледнеш. Те това беше тоя Иго, дето бае Митар пророкът го е видел на онзи свет, рамо до рамо с Ибрахим вали паша.
към текста >>

5. Притчата за самарянина - Георги Радев (1900–1940)

По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него.
Край пътя, дето лежи ограбеният от разбойници и пребит от бой човек, се издига,може би, палма, разперила клони на южния зной. Далеч по пътя се губят два силуета - първият на отминалия равнодушно свещеник, а вторият - на също тъй равнодушно отминалия левит. Детският поглед отпраща с негодувание двата силуета и се спира с жива симпатия на добрия самарянин. Приведен над ранения, той разлива вино и елей на раните му и ги превързва. Неговото осле кротко е застанало отстрани. По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него. Нас ни трогва неговото топло участие в съдбата на този човек - той не само че му дава първа помощ, но го настанява на лечение и обещава пак да се върне, да го навиди, па да се наплати и на гостилничаря. Това е съдържанието на притчата. У хората на простата, но жива вяра, които са като децата, тази притча действува непосредствено върху душата. За ония пък, които разбират езика на символите, тази малка притча се превръща в цял свят от идеи. Пред вътрешния им взор се разкриват тънки съотношения, възникват широки картини на човешкия живот и развитие, изпъкват хиляди съответствия.
към текста >>

Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей.
Както виждате, милостивият самарянин навсякъде има необходимото, за да помогне и задоволи. С една реч, той има и затова дава. В такъв случай не може да се натяква, че не са помогнали, ни на свещеника, ни на левита. И наистина, с какво щеше да помогне свещеникът? С голи ръце? Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей. Па и достойнството на свещеник не му позволява да язди на магаре, като онзи „презрян" самарянин. Последният сигурно не заема някое видно обществено положение и затова свободно си язди магарето и си носи каквото му трябва. А свещеникът и левитът, които са официални лица и които трябва да запазят благоприличието и благонравието, що им налага тяхното обществено положение, те не могат да яздят на магаре. Виж, да беше някоя хубава кола, запрегната в хубави коне, че да си има и каруцар - работата е друга! Или - ако се пренесем в наши дни - бихме пожелали на „свещеника" и „левита" автомобил, както подобава на техния сан. И тъй, ясно е, че свещеникът и левитът от притчата не могат да яздят магарета! Но затова пък, за съжаление, магарето язди единия и другия.
към текста >>

Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея".
И то отвътре - „през четвърто измерение". Който има очи - да види. Всичкото нещастие на хората е там, че те не могат да проектират навън „магарето", което живее у всеки човек. То все още упорито живее вътре в човека, отказвайки се да служи на своя господар. При това, нито свещеникът, нито левитът имат „елей" и ,,вино" - като извори, които изтичат из сърцето. Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея". За да наведа мисълта на читателя да открие туй магаре в човека, чиито дълги уши така упорито щръкват понякога на неговата глава, за да се скрият след туй отново в мозъка, ще го отпратя към статията: „Две òси в главата на човека." Там, по посока на една от òсите, прокарани в главата, той ще види изопната „опашката" на магарето. И може би, това ще му помогне отчасти - като знае, къде е - да я хване, за да издърпа магарето вън от себе си. И струва ми се, че само след като издърпа човек магарето за опашката, той ще може да стане като милостивия самарянин, за който ни говори Христос в своята притча и ще престане да задава въпроса на законника „А кой ми е ближен? ", „за да се оправдае”, както отбелязва кратко, но внушително евангелието.
към текста >>

6. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Добичета нещастни и те, какво се мъчат, какво се бъхтят - си мислеше Ибрахим - християнски препирни и глупости, ама какво да се прави, млади са.
Портата се казва Пипи-капу - „врата на пуйките“ и нали затова ви пущам - защото сте пуяци! И умираше да се смее! Вкараха колите. Затвориха вратата. Взема баницата Ибрахим, сръбнаха по глътка чай да подпечатат приятелството и той подаде на всеки по едно парче, и за него - стария турчин - остана само едно. Най- голямото. Да знаят, че им е приел подаръка. Добичета нещастни и те, какво се мъчат, какво се бъхтят - си мислеше Ибрахим - християнски препирни и глупости, ама какво да се прави, млади са. Нека! Църквата „Св. Архангел Михаил“ На сутринта тълпата в двора на училището беше огромна. Всички българи бяха тук, всички първенци, селяни от Хадърча, от Гьондогду, от Чатма. Всичките ученици и те тук - на брой 120. Литургията извършиха поп Константин и Иван Громов от Хадърча заедно с прочутите църковни певци Петър Атанасов и Курти Добрев.
към текста >>

0.34098219871521