Търсене в текстове за 'Добиче'

Едни от тия народи са дойни добичета за ненаситната стръвност на западния свят, а други играчки за един особен вид културно хищничество, наречено дипломация.

Засиления темп на прогреса на съвременната наука и техника би бил едно голямо благо за нас, ако в душите ни имаше малко повече обич, ако отделната личност и народите бяха открили пътеката, що съединява нашата с мировата душа. Тогава не щеше да има поробени и поробители. Нямаше да има народи, които да изнемогват в нищета и оскъдица за свободен, светъл ден. Съвременната култура, особено европейската, има у себе си една язва, която се разширява из ден в ден, и която ще отрови нейната кръв. Западната цивилизация, въпреки че е наметнала една високохуманна и християнска мантия, позволява да се държат на Европейския и другите материци народи в политическо и духовно робство. Едни от тия народи са дойни добичета за ненаситната стръвност на западния свят, а други играчки за един особен вид културно хищничество, наречено дипломация. Тая аномалия е, която ражда и ще ражда едно непрестанно зло. Природата, обаче, не ще остави нито едно племе да загине, без да даде това, което му е отредено от Великия План, защото във всеки народ има нещо, без което не може да помине човечеството. Не държавите, но народите, душата на народите чувствува тая нарастваща аномалия. Както в душите на отделните човеци, така и в народната душа, ще се яви потребността за единение с Бога. И насажданата изкуствено вражда заради грубите интереси, ще се замени със съзнанието за единната, велика цел.
към текста >>

По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него.

По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него.
Край пътя, дето лежи ограбеният от разбойници и пребит от бой човек, се издига,може би, палма, разперила клони на южния зной. Далеч по пътя се губят два силуета - първият на отминалия равнодушно свещеник, а вторият - на също тъй равнодушно отминалия левит. Детският поглед отпраща с негодувание двата силуета и се спира с жива симпатия на добрия самарянин. Приведен над ранения, той разлива вино и елей на раните му и ги превързва. Неговото осле кротко е застанало отстрани. По-нататък нашето трепетно детско въображение си представя, как милостивият самарянин качва ранения на добичето си, как го завежда в страноприемницата, дето го настанява и се грижи за него. Нас ни трогва неговото топло участие в съдбата на този човек - той не само че му дава първа помощ, но го настанява на лечение и обещава пак да се върне, да го навиди, па да се наплати и на гостилничаря. Това е съдържанието на притчата. У хората на простата, но жива вяра, които са като децата, тази притча действува непосредствено върху душата. За ония пък, които разбират езика на символите, тази малка притча се превръща в цял свят от идеи. Пред вътрешния им взор се разкриват тънки съотношения, възникват широки картини на човешкия живот и развитие, изпъкват хиляди съответствия.
към текста >>

Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей.

Както виждате, милостивият самарянин навсякъде има необходимото, за да помогне и задоволи. С една реч, той има и затова дава. В такъв случай не може да се натяква, че не са помогнали, ни на свещеника, ни на левита. И наистина, с какво щеше да помогне свещеникът? С голи ръце? Той няма ни добиче, което да му носи товара, няма ни вино, ни елей. Па и достойнството на свещеник не му позволява да язди на магаре, като онзи „презрян" самарянин. Последният сигурно не заема някое видно обществено положение и затова свободно си язди магарето и си носи каквото му трябва. А свещеникът и левитът, които са официални лица и които трябва да запазят благоприличието и благонравието, що им налага тяхното обществено положение, те не могат да яздят на магаре. Виж, да беше някоя хубава кола, запрегната в хубави коне, че да си има и каруцар - работата е друга! Или - ако се пренесем в наши дни - бихме пожелали на „свещеника" и „левита" автомобил, както подобава на техния сан.
към текста >>

Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея".

Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея".
И то отвътре - „през четвърто измерение". Който има очи - да види. Всичкото нещастие на хората е там, че те не могат да проектират навън „магарето", което живее у всеки човек. То все още упорито живее вътре в човека, отказвайки се да служи на своя господар. При това, нито свещеникът, нито левитът имат „елей" и ,,вино" - като извори, които изтичат из сърцето. Самарянинът затова може да помага, да върши великото дело на милосърдието, защото е изкарал вън от себе си „магарето" проектирал го е във физическия свят и го е направил свое покорно добиче, което му носи „виното" и „елея". За да наведа мисълта на читателя да открие туй магаре в човека, чиито дълги уши така упорито щръкват понякога на неговата глава, за да се скрият след туй отново в мозъка, ще го отпратя към статията: „Две òси в главата на човека." Там, по посока на една от òсите, прокарани в главата, той ще види изопната „опашката" на магарето. И може би, това ще му помогне отчасти - като знае, къде е - да я хване, за да издърпа магарето вън от себе си. И струва ми се, че само след като издърпа човек магарето за опашката, той ще може да стане като милостивия самарянин, за който ни говори Христос в своята притча и ще престане да задава въпроса на законника „А кой ми е ближен? ", „за да се оправдае”, както отбелязва кратко, но внушително евангелието.
към текста >>

Съществата на тъмнината си служат с човека, както човек си служи с животните — като работно добиче, и като същество, което да им доставя храна.

Цялото човечество изобщо е под влиянието ту на едните, ту на другите. Хората на земята им са като роби, като поданници. И две те категории същества са високо интелигентни. И Данаил е имал среща с едно същество от света на светлината. Това същество му разправяло за работи, които има да станат, за далечното бъдеще. Съществата на тъмнината си служат с човека, както човек си служи с животните — като работно добиче, и като същество, което да им доставя храна. Това не е алегория, а е буквално вярно. Те започват добре, а свършват всякога зле. Най-първо те ще те примамят с някакво благо, както.човек прави с конете и воловете си, докато ти турят главата в ярема и от там насетне, цял живот ще ореш и ще копаеш; то е характерна черта в тях — да изсмучат и последната енергия от човека. И който попадне в тяхната мрежа, той цел живот се оплаква, че жена му, децата му са лоши и не го разбират, а в същност неговият господар е лош. Ние живеем в един свят заобиколени със същества, които не виждаме и не познаваме, но които са господари както на земята, тека и на нашия живот.
към текста >>

(На български тази фраза значи: „Който желае да отиде на-далеч, щади своето добиче (за езда)“).

Колкото за другите 3 листа, г-жа Рише взе единия в лявата си ръка, другия в дясната, а четвъртия взех аз, като държахме ръцете си затворени. Кан не се докосна до хартиите, а и ний не знаехме коя где се намира. И Кан пак не се излъга нито един път. За първата, която бе в дясната ръка на Г-жа Рише той каза: „Скромността издига таланта.” (точно) За тази в лявата ръка: „Мълчанието е злато“ (точно) За тази, която 6t в моята ръка: „Кучето е приятел на човека“ (точно). Колкото за четвъртия лист, който бе изгорен, след една минута колебание, и след като бе поискал да се докосне до ръката на г-жа Рише, Кан каза; „QuI vcut voyager loin, menage sa mouture“ — това е също така вярно, като се изключи само малката грешка с думата „mouture“, която е дадена от Кан вместо „monture“. (На български тази фраза значи: „Който желае да отиде на-далеч, щади своето добиче (за езда)“). Тези опити не оставяха вече никакво место за съмнение. На 21 февруари се направи друг опит, у мене, в присъствието на моите колеги и приятели Даниел Бертело и генерал Феррие. членове на Академията на Науките и на д-р Ости. Първата част на опита бе направена от генерал Феррие, който, сам, в моята библиотека, написа три фрази върху три листа хартия, които Кан го помоли да сгъне колкото може повече пъти. Докато генералът пишеше, Кан, придружен от Бертело, мина в предверието.
към текста >>

Върви поп Танас мушка с обувките си здравото, хубаво добиче, провира се под нависналите снежни клоне и пак отвреме-навреме удря челото си с пестник и вика: — На ти тебе гавазин.

Върви поп Танас мушка с обувките си здравото, хубаво добиче, провира се под нависналите снежни клоне и пак отвреме-навреме удря челото си с пестник и вика: — На ти тебе гавазин.
Ами това мое сърце, дето тупа под расото, защо ми е то, че поганско сърце подирих стража да ми бъде. А моето сърце било само прицел — турчин в него да се цели. Не е ли ми дадено и то, и главата ми, те гавазин да ми бъдат, с тях Бога за подкрепа да моля. Още веднъж, никой ми не трябва; така на халос щеше да ми отиде животецът. Утре щеше попадията жито да вари, и децата ми на пътя да останат. Върви поп Танас мушка с обувките си здравото, хубаво добиче, провира се под нависналите снежни клоне и пак отвреме-навреме удря челото си с пестник и вика: — На ти тебе гавазин. На ти тебе поганец да те пази. На ти тебе салтанат да продаваш по Търнов града. О. Славчева (Из сбирката „Стар и млад“) Белият- брат (Истинска случка) Иван и Стефан бяха нераздел ни и верни приятели. Заедно ядяха и пиеха, заедно гуляеха по цели нощи и, когато се напиеха, никой на среща им не смееше да излезе. Стефан свиреше много хубаво на цигулка и със своите песни и свирни беше душата на гуляйджийските компании.
към текста >>

Оставих добичето да се направлява по своя инстинкт.

„На 10 окт. 1881 г., пише той, аз бях повикан по служба в едно село, три мили далеч. То бе среднощ, през една твърде мрачна нощ. Тръгнах из един пуст път, обиколен с дървета, които образуваха свод над него. Нощта бе толкова тъмна, че аз не можех да виждам, за да водя коня си. Оставих добичето да се направлява по своя инстинкт. То бе около 9 часа; пътеката, в която навлязох в тоя момент, бе усеяна с големи валчести камъни и представляваше твърде полегат склон. Конят вървеше стъпка по стъпка, много бавно. Тутакси, предните крака на животното се прегънаха и то внезапно падна, с устата си в пръста. Естествено, аз се прехвърлих през главата му, ударих рамото си в земята и си счупих една ключица. В тоя момент жена ми, която се събличала в къщи и се готвела да си легне, усетила вътрешно, че ми се е случило нещо.
към текста >>