Търсене в текстове за 'Гагаузи'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 31 резултата в 5 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. ВРЪЗКА С БОГА - Теофана Савова

Например имало един гагаузин търговец в Бургас, който правил добро, без да казва сладка дума на човека.
При това в тия три момента от деня и начините за правене на добро са съвършено различни. Всеки човек има особен час, особен ден, в който той прави добро. Мнозина казват, че когато човек прави добро някому, трябва да му каже една сладка дума. - Не. Човек може да направи добро и без да каже сладка дума. Например имало един гагаузин търговец в Бургас, който правил добро, без да казва сладка дума на човека. Напротив, той даже се отнасял грубо към тия, на които правил добро. Когато дохождал някой просяк в дюкяна му, той го изгонвал, нахоквал го, като му казвал: „Махни се оттук, очите ми да не те видят! " Просякът си излизал тъжен, наскърбен. Този търговец имал силно развита съвест и щом просякът се отдалечавал, той веднага изваждал от касата си 10 - 15 лева и хуквал да го гони ту в една, ту в друга улица.
към текста >>

2. От Устово до Варна. Четиримата младежи - Георги Томалевски (1897-1988)

Неотразимо впечатление при пристигането му във Варна - пише в своите спомени Константин Дъновски1, му е направила всенародната и задушевна благодарност от българи, турци, гърци и гагаузи, отправена към небето за избавлението от морската стихия.
Може би пак за теглото на тоя народ български му спомняха те. Дойде ден, когато пътниците излязоха из Балкана, преминаха и разклоненията на неговия край и пред тях се мерна крайморският град, който на Константин се видя много бял - сякаш светеше между ведрото синьо небе и изумрудената морска шир. * Още със стъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от покъртителна картина: Варненското дървено пристанищно скеле и всички сгради в близост до морския бряг били разрушени от току-що стихналата буря, незапомнена по своята сила. Първият му контакт с варненци той направил като присъствуващ на благодарствения молебен, извършен на табията „Йени дуня" („Нов свят") срещу сегашния вълнолом. Неотразимо впечатление при пристигането му във Варна - пише в своите спомени Константин Дъновски1, му е направила всенародната и задушевна благодарност от българи, турци, гърци и гагаузи, отправена към небето за избавлението от морската стихия. Ураганът е бил толкова силен, че морските вълни с ярост са се хвърляли през крепостната порта „Скеля капусу" и са помели много съоръжения и постройки. Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена за избавлението от природната стихия с дългоочакваното от векове освобождение на българския народ от отоманско иго и фанариотското опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа за освобождението на своя народ и с оптимизъм чертае светлото бъдеще за културно-просветна работа и служба на своя народ. Гръцкият елемент във Варна по това време е бил слаб, по-слаб дори от българския, който също е бил малоброен. Но с течение на времето и при активното сътрудничество на гагаузите, той се засилвал, за да се превърне в настъпваща елинистична сила за потискане на българщината и натрапване на гръцкото влияние.
към текста >>

Но с течение на времето и при активното сътрудничество на гагаузите, той се засилвал, за да се превърне в настъпваща елинистична сила за потискане на българщината и натрапване на гръцкото влияние.
Неотразимо впечатление при пристигането му във Варна - пише в своите спомени Константин Дъновски1, му е направила всенародната и задушевна благодарност от българи, турци, гърци и гагаузи, отправена към небето за избавлението от морската стихия. Ураганът е бил толкова силен, че морските вълни с ярост са се хвърляли през крепостната порта „Скеля капусу" и са помели много съоръжения и постройки. Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена за избавлението от природната стихия с дългоочакваното от векове освобождение на българския народ от отоманско иго и фанариотското опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа за освобождението на своя народ и с оптимизъм чертае светлото бъдеще за културно-просветна работа и служба на своя народ. Гръцкият елемент във Варна по това време е бил слаб, по-слаб дори от българския, който също е бил малоброен. Но с течение на времето и при активното сътрудничество на гагаузите, той се засилвал, за да се превърне в настъпваща елинистична сила за потискане на българщината и натрапване на гръцкото влияние. В 1847 г., когато Константин Дъновски идва във Варна, името българин почти не се е чувало, националният въпрос не се е поставял и не е ставало дума за национални различия, при все че гръцкото възраждане е започнало да оказва вече и тук своето влияние. Всичко това става причина, щото пробуждането на българския националистичен дух във Варненско да започне по-късно от всякъде другаде. Животът във Варна започна в началото трудничко, защото обстановката тук беше за младия Константин нова и съвсем различна от средата, в която той живя и работи в родното родопско село. Започна да учи бакърджийски занаят. Много часове от денонощието той прекарваше в дюкяна и работилницата на Йоргаки Зебилев.
към текста >>

3. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

Един поразителен стремеж за универсално сливане на душите на хората и ние знаем, че този всеотдаен стремеж идва от баща й чорбаджи Атанас, който посвещава целия си живот, всяко свое усилие, всеки свой лев до последния си ден, за да имат това, което е духовно постижение не само първенци или посветени, или избрани, но да се доведат до извора на духовното съвършенство всички - съселяни, българи, който и да е... Той е поразителният приятел от варненския край на всякакви бои и езици: турци, гърци, българи, гагаузи, арменци, руси, православни и католици.
Той е духовен водач на народа си, който има една-едничка цел - да му служи и да го храни с Божието слово на най-достъпния за него език, за да няма между него и Всемирното съзнание преграда от паяжина дори. Това е движещата енергия, която му е дадена, и това е енергията, която той придава на сина си.Това е лъкът. Но без майка тази енергия не може да се предаде нататък. И тук виждаме малко по-назад. От майка му иде една непресъхваща мотивация за всеотдаен мистицизъм. Един поразителен стремеж за универсално сливане на душите на хората и ние знаем, че този всеотдаен стремеж идва от баща й чорбаджи Атанас, който посвещава целия си живот, всяко свое усилие, всеки свой лев до последния си ден, за да имат това, което е духовно постижение не само първенци или посветени, или избрани, но да се доведат до извора на духовното съвършенство всички - съселяни, българи, който и да е... Той е поразителният приятел от варненския край на всякакви бои и езици: турци, гърци, българи, гагаузи, арменци, руси, православни и католици. Носещият Божието слово на всички. Там са насочени лъкът и тетивата на Петровия полет още преди да се роди - там е мисията, която той поема от баща и дядо - Божието слово на език напълно достъпен и органичен за всекиго, език, който да те доведе толкова близо, че сам да докоснеш твореца; и Божието слово на всички - били те българи или не, били те близки или не. Път, водещ през свирепи стълкновения със себични и надменни парвенюта, които искат да обсебят Божието слово за себе си, и с фанатици, които искат то да се възприема само както те го възприемат. Така че дойдох да започна с музеите на Варна и архивите на Варна и да намеря някое кътче с изглед към вечното във Варна, за да погледам, да помисля, да помедитирам и да напиша какво чувствам за лъка и за тетивата, които изстрелват Петър Дънов. Но терасата на ресторанта на Галата се оказа увиснала над свлечения нос, градът е хаос от мобифони и магазини „Лакост“, а протестантските църкви са станали детски театри с „орта-будала“ пиеси, колкото да не им падне нацяло пердето.
към текста >>

Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал.
Небето бе оловено, но не бе кой знае колко студено. Това да не ги лъже само че, каза турчинът, като нареждаше на покрития с кърпа дънер питка, пестил, пастърма. Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане. Лошо, лошо било таз зима и утре щели да правят молебен варненци на скелите с владиката да се смили Бог, че лошо. Константин бързо хвърли поглед към вуйчо си, който също нареждаше на тях каквото им беше останало - студена варена кокошка и още по- студена баница. Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера. Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе. За Константин беше като друг свят каквото виждаше последните ден-два. В Устово беше добре, хубаво, богато бе родното му село. Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът.
към текста >>

Ето на - излизаше, че не е турчин, а гагаузин - иди го разбери.
В Пловдив, където учи, и в Пазарджик, в голямото българско училище при Мудрон и в гръцкото училище, също беше открил какво нещо е това големият град, дето едва ли имаше друг като него. Но за Варна вуйчо му му беше разправил неща, които бяха толкова нови, че не ги бе взел за чиста монета, въпреки че лесно се съгласи да тръгне с него да си търси тук учителска или друга някоя работа. Устово беше малко местенце, колкото и красиво, и нито той, нито пък майка му особено го виждаха като мястото, дето ще почне и протече и свърши животът му. Въпросът бе в това, че колкото повече наближаваха Варна, толкова повече това, което вуйчо му беше му разправял, не само можеше да излезе истина, но истината далече можеше да надмине и най-невероятните неща, които Константин бе чул от него. Той не можеше да откъсне очи от срещнатия турчин. Ето на - излизаше, че не е турчин, а гагаузин - иди го разбери. Турски приказва или нещо като турски поне. Това иди-дойди. Ами дето прекръсти яденето; ами дето себе си прекръсти? И това остави. Ами дето приказва на вуйчо му като на равен, въпреки че вуйчо му е българин?
към текста >>

Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява.
Това иди-дойди. Ами дето прекръсти яденето; ами дето себе си прекръсти? И това остави. Ами дето приказва на вуйчо му като на равен, въпреки че вуйчо му е българин? Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни.
към текста >>

Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е! Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър.
- Само че училище беше есенес, сега ще стиснем ръце за училище и църква! Огледаха се като втрещени селяните. Тоз човек не мирясва ли? - Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е! - Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем. Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е! Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър. Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз. Изкукурига петел, затока мисирка, грухне прасе! Но - не знам тук ли му е мястото да ви кажа, но щом ми дойде точно сега наум - ще ви кажа. Като благодарят за каквото и да е, за нещо голямо, за нещо, дето сърцето ти пее, че ти е дадено от провидението, нашите далечни пра-пра-прабратовчеди от далечните най-източни предели на шаманизма свеждат поглед и правят символичен знак с дясната ръка: първо секат с длан наляво, после секат с длан надясно и после секат в средата и взимат каквото им се дава - храна ли, награда ли, дар ли... А това значи: Такъв е светът и го приемам, и сърцето ми е в хармония с този мой свят - отсам е небето, оттам е земята, а по средата е човекът и човешкото, което намира мястото си и крои съдбата си между небето и земята. Така че и на мен ми иде да клекна като борец по сумо и да сведа глава, като си мисля за Хадърча от 1847, и да разсека вляво с длан, вдясно с длан и сетне по средата, защото така е - вляво: небето, хоризонтът ти ограничен на хиляда, две хиляди крачки, вдясно: земята, камънак, тор и пърхане на нелетящи кокоши крила.
към текста >>

Патриаршията вече не е майка на всички - били те гагаузи, гърци, сърби, българи, сирийци - каквито щеш! След Завярата, след добиването на независимостта на Гърция гърците сякаш са опиянени, сякаш гледат отгоре на предишните си братя, които се бяха били рамо до рамо с тях в революцията им.
Чорбаджи Атанас ще трябва по неравния път да стигне до истината, че реалността е малко по-друга от чистите му мечти. Има пастири, носещи светлината на Божието слово, но има и попове; има храмове на Бога, които окрилят и заздравяват душата, но има и църковни батаци. Селяните са като втрещени от тази забрана, но Атанас не е който и да е, и скоро се ориентира в кашата и разбира откъде иде всичко и как е станало. Дошли са нови времена, не е старото време на младостта му, когато православните в цялата империя са като братя с едни проблеми и едни общи цели. Не е вече онова щастие, че в Цариград при правителството най-сетне има официално признато представителство на източноправославните църкви да защитава правата им. Патриаршията вече не е майка на всички - били те гагаузи, гърци, сърби, българи, сирийци - каквито щеш! След Завярата, след добиването на независимостта на Гърция гърците сякаш са опиянени, сякаш гледат отгоре на предишните си братя, които се бяха били рамо до рамо с тях в революцията им. Ами че те са се освободили, те са силни, те са умни, къде ще се мерят с онази селска паплач, която още търпи робството? Мегаломания се нарича това чувство и след независимостта на Гърция то става истинска болест в останалите православни земи на империята, където, разбира се, тук-там има и гръцки търговци. Няма вече кой да попречи на гръцките шовинисти да превземат Патриаршията в столицата и оттам да почне да се насажда идеята, че всеки православен трябва да ходи на гръцко училище, защото те са най-добрите; да чете Светото писание на гръцки, защото гръцкият текст е най-святият, защото е езикът на Омир, а останалите езици са за селяндурско кудкудякане - не стават за Божието слово. А там, където някой се опитва да чете и учи на роден език - в столицата вратата към правителството е отворена за мегаломаните чрез Патриаршията и всяка клевета за бунтовничество и подмолна работа срещу султана, поднесена с нужните метани и подмазвания, спъва тези усилия. Само че това да си мислиш, че си над всички, е едно, а наистина да си е друго.
към текста >>

Него го познават всички градски големци - не само българи, гагаузи и гърци, но и арменци и турци.
Не само гърците са събудените хора в империята. Не само гърците са търговците, грамотните, почитаните от властта заради авторитета им сред съгражданите и съселяните. Хаджи Атанас наистина не е кой да е. По това време той владее четири езика като родни. Пари и търговски връзки има колкото всеки друг първенец във Варна. Него го познават всички градски големци - не само българи, гагаузи и гърци, но и арменци и турци. Че той лично помага с ходатайството си и добрите си думи да заеме поста си сегашният кмет на Варна. Не му трябва много време да разбере каква е интригата; тя е съвсем плитко скроена от някои тукашни гърци, които смятат, че българите са безпомощни селяндури. Строяла се според техните сплетни голяма сграда в Хадърча с руско злато, дето такава сграда нямало и по градовете; там щели да се събират български деца от цялата кааза да се учат за врагове на султана. Знаело се, че чорбаджи Атанас е руски човек още отпреди двайсет години, като по време на Дибичовия поход не се отделял от руската войска и шпионирал за русите. Хубаво е тук да се разбере, че чорбаджи Атанас е чорбаджия не защото е „народен изедник“, както е в много объркани в името на чужди интереси български глави.
към текста >>

Особено внимание се отделя на българите, тъй като макар и вътрешно по-верующи от останалите тамошни народи, за разлика от гърци, арменци, сирийци и дори гагаузи, които поне имат библии, преведени на техния език, си служат с неразбираеми за тях текстове - гръцки или старославянски.
1850 (10 април) в Котел се ражда Стефан Томов, сътрудникът на методистката преса в САЩ и учител на Петър Дънов. 1851 в Ню Йорк се заселва заедно с родителите си деветгодишната Аделина Пати. 1851 (септември) напуска Варна гръцкият венециански и варненски консул и член на италиански, руски и гръцки академии А. Ветрос. 1852 на Лонг Айланд Джеймс Стронг завършва организирания от него строеж на железницата на Флъшинг, чието трасе и до днес обслужва метрополията на Ню Йорк. 1852 (8 ноември) в САЩ на Общото събрание на комисията по мисиите на методистката църква се повдига въпросът за „връщането към живот на някогашните източни църкви в Турската империя“. Особено внимание се отделя на българите, тъй като макар и вътрешно по-верующи от останалите тамошни народи, за разлика от гърци, арменци, сирийци и дори гагаузи, които поне имат библии, преведени на техния език, си служат с неразбираеми за тях текстове - гръцки или старославянски. „Тези хора - се казва с дълбока симпатия в протокола - принадлежат към гръцката църква и са изпаднали в дълбоките предразсъдъци и мрак на всички източни църкви, но за разлика от другите не са такива фанатици, а са кротки, търсещи, интересуващи се, предразположени са към религията и са много жадни за Божието слово. Останахме с чувството, че е наш дълг да изпратим мисия сред тях, щом условията се окажат подходящи.“ Дискутирана с голям интерес, идеята остава да виси във въздуха. 1853 (4 октомври). Турция обявява война на Русия. Телескопичен блик 1979 проф. А.
към текста >>

Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си.
Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга... Свещено бъдеще мое! Наше! Вечно бъдеще във вечното ни минало... * От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце. Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии... Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан. Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра. Който имаше сметки за оправяне, взе страна. Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция. Който имаше да взима от турците, сформира полкове в Бесарабия. Който искаше да види порусените си родини изчистени от чужди офицери и чиновници, събра емигрантски полкове срещу Русия.
към текста >>

Оттам иде самочувствието му след години да се сприятели с всички варненски първенци - били те гърци, турци, погърчени гагаузи във високата православна йерархия на града; оттам иде мъжественият му жест със свои пари да се пресели в Цариград при Иларион Макариополски и на своя глава и със свои средства да се бори за духов- ното издигане на българите от Варненско до края на живота си.
Неговото село - Хадърча - е на пъпа на строежите между Осман пазар (сегашния Добрич, който от житарско градче се превръща в десеторно пораснал град само за едно десетилетие), Шуменската крепост и Варна. През него по това време се стържат волски каруци с мраморни плочи и дялани камъни и колони от развалините на древна Плиска за новите единадесет порти на Варненската крепост, които каменарите ще изпишат с краснословните стихове на Айни. Спират файтони с инженери и офицери на султанската армия. С търговци на жито, на говеждо и на овче месо. Оттам идват парите му, оттам натежава джобът му, в който след десетина години може да бръкне и да извади жълтиците за ново училище или нова църква. Оттам иде самочувствието му след години да се сприятели с всички варненски първенци - били те гърци, турци, погърчени гагаузи във високата православна йерархия на града; оттам иде мъжественият му жест със свои пари да се пресели в Цариград при Иларион Макариополски и на своя глава и със свои средства да се бори за духов- ното издигане на българите от Варненско до края на живота си. Телескопичен блик А железницата? Железницата Русе-Варна? Този кошмар на кошмарите, след десетина години! Тя пък колко пари и труд привлича! Оттам иде решимостта му да насочва нещата, накъдето смята, че трябва да се насочат. Не е тогава за учудване, че през 1851 година бива завършено училището и дори църквата в Хадърча, което бива наредено със специален ферман срещу злословшщите. На 26 октомври сам гръцкият владика от град Варна идва в селото да освети църквата „Свети Атанасий Александрийски“, гръцки интриги - вятър.
към текста >>

Да го отвлекат шестгодишен руснаците от баща му, въпреки че не го дава, за да го възпитат като свой човек, че бил най-умното дете между гагаузите, и двадесет години да не го види майка му, ни да го чуе! Това какво е?
Това, което виждаше наоколо, съвсем не му стигаше и съвсем не искаше да е стигнал края на живота си. Забързани строители, войскови обози, сто езика, триста цвята на кожата, нови чираци и калфи в града, нови занаятчии, нови попове, нови борби дали да е гагаузка черквата, как да се спре училището на другите, как да се подмажеш на тези, които могат да ти помогнат от властите, от Патриаршията, че да си свършиш и училището, и църквата, и тъй, и тъй... А Бог, Бог къде остава сред тази врява? Небето! Къде е то? Любовта към целия свят, към всички човеци, към братята во Христе тук на земята. Само кавги! И уж сме славяни, и уж си помагаме, и уж сме най- най-... А Фотий, а Филарет? Да го отвлекат шестгодишен руснаците от баща му, въпреки че не го дава, за да го възпитат като свой човек, че бил най-умното дете между гагаузите, и двадесет години да не го види майка му, ни да го чуе! Това какво е? !?... Братя християни, братя православни, братя славяни, нали!... И пустотата не го оставя и не го оставя и става така, че някъде тук в Хадърча, в няколкото му разговора с тукашните „Инат алаи“, лъскавите горди поляци, идва преломът! Като всички в село, турци и българи, и на него му беше интересно кой е този техен крал Владислав, който хем се е бил с мюсюлманите, хем са им позволили паметник да му дигнат край Варна. И къде на турски, де на славянски бе разбрал неразбираемата за чистата си душа истина. Техният крал Владислав, който бе носил както рицарите си кръста Исусов на щита си - бе нарушил божата заповед. Бе излъгал, и то в името на Бога. Бе се кръстил, бе свиквал църковни събори, бе правил литургии, като събира армията си от цяла Европа, бе тръгнал с цял обоз свещеници в името на християнския Бог да завладее Палестина.
към текста >>

Ела да видиш ти как е сътворил Господ Бог земния рай за нас хората, братко мой во Христе, и как още го държи за нас верующите далеч от мръсотиите, където надменният Рим се е издънил и дето пияните гагаузи се рият из мъртвите му от хилядолетия карантии да бълват смрадта на пияните си побойнически нощи.
Няма да са с лице в земята, когато празнуват победа. Дадено е право от владиката, нали? И ето че през лятото нещата стават, както ги замисля: на 6 август - кажи-речи рождения му ден, но всъщност по Богородични пости, с чорбаджи-Атанасовото рамо да подбутва, с Рачински да поведе консулството, поп Константин ги дига всичките на красиво място да отпразнуват светия празник. Уговорили са с игумена на евксиноградския манастир „Св. Богородица“, българина йеромонах Теодоси; и цялата тайфа е там, български първенци от тук и от други места, чужди гости, поп Димитър от Балчик чак идва. Ела да видиш ти как е сътворил Господ Бог земния рай за нас хората, братко мой во Христе, и как още го държи за нас верующите далеч от мръсотиите, където надменният Рим се е издънил и дето пияните гагаузи се рият из мъртвите му от хилядолетия карантии да бълват смрадта на пияните си побойнически нощи. Брегът описва огромна дъга да защити залива от северните ветрове. Не е открито като на „Св. Константин“, а тънката пясъчна ивица на залива е закътана на това приказно място. Дърветата висят с тежки мастилени сенки над тънката пясъчна ивица, а между върха, кажи го, без да наднича над него, и пясъците долу, сред вековните дървета са скрити стените на манастирския двор, църквата, сградите. Цари свещена тишина, сред която се чуе рядък писък на лястовица изпод стрехата, тракане на нечии налъми по плочите, токането в пет часа сутринта на клепалото за първа молитва.
към текста >>

Това е градско начинание, в духа на чорбаджи-Атанасовия начин на работа, не е зъбене срещу гърци или срещу гагаузи, или срещу турци.
На следващата година те ще дадат 13 750 гроша да се купи място във Варна за училищната сграда. Неудържим човек е хаджи Стамат, толкова неудържим, че едва след 18 години го спират в препускането му! Обесват го по Освободителната война турците, че бил руски шпионин. Както и да е. Рачински под забележката „от добри хора“ в протокола дава 6402 гроша. Други еснафи дават по сто. Това е градско начинание, в духа на чорбаджи-Атанасовия начин на работа, не е зъбене срещу гърци или срещу гагаузи, или срещу турци. Българите са се посъбудили. Будните граждани на Варна помагат тука. Това се казва то работа - дипломатично да се пипа. Четирима гръцки търговци дават по сто лири и дори турският мюфтия дава от вакъфските пари - т.е. от касата на мюсюлманските духовни имоти в града - 400 л.
към текста >>

Мястото - пак в нея махала, е малко втора класа, малко е с кръчми, в които цяла нощ гагаузите се ръгат с ножове, до сутринта шибат конете на файтоните и пеят пунгашки песни с дамаджани в ръка, ама какво да направим - мястото за училището е купено и външно то може да е втора ръка, но отвътре душите светят, защото децата им на тези хора ще бъдат просветени на български език от български учители и няма връщане назад! Купуват мястото на името на кюркчията Коста Димитров - забравих да кажа, - защото, като се върви напред, да не мислите, че пътят е чист! Още няма законно разрешение за българско училище, така че няма настоятелство, няма учредено юридическо лице, което да поеме имота, и трябва надежден човек да се грижи за мястото да не се губи време и да се направи покупката на добри цени.
Будните граждани на Варна помагат тука. Това се казва то работа - дипломатично да се пипа. Четирима гръцки търговци дават по сто лири и дори турският мюфтия дава от вакъфските пари - т.е. от касата на мюсюлманските духовни имоти в града - 400 л. Съгражданите българи нека имат училище, обяснява той! За възхода на Варна става дума тука! След две седмици децата вече се записват - двадесет и пет момчета и петнадесет момичета, и на първи септември учебните занятия се откриват в дома на занаятчията Балтаджи Петко в махалата Ченгене пазар. Мястото - пак в нея махала, е малко втора класа, малко е с кръчми, в които цяла нощ гагаузите се ръгат с ножове, до сутринта шибат конете на файтоните и пеят пунгашки песни с дамаджани в ръка, ама какво да направим - мястото за училището е купено и външно то може да е втора ръка, но отвътре душите светят, защото децата им на тези хора ще бъдат просветени на български език от български учители и няма връщане назад! Купуват мястото на името на кюркчията Коста Димитров - забравих да кажа, - защото, като се върви напред, да не мислите, че пътят е чист! Още няма законно разрешение за българско училище, така че няма настоятелство, няма учредено юридическо лице, което да поеме имота, и трябва надежден човек да се грижи за мястото да не се губи време и да се направи покупката на добри цени. И за да е още по-ясно, трябва тук да вмъкнем още един бамбашка епизод, хем да се види, че гръцките простаци от кафенетата и кръчмите не спят и че не е мъчно да подпишат българомразците гагаузи оплакване срещу начинанията на българската община, хем да се разбере как не му мига окото на чорбаджи Атанас, когато урежда работите да вървят напред и да не се отбиват по пътя. Първият български поп на независимата църква тука - отец Димитър - него го чукват. Попува си в Балчик той, но ето че му скрояват номер и обвинението, че бил руски шпионин, хваща дикиш далече от Варна и идва нареждане, че ще го пращат на заточение в Анадола. Ти кажи какво ще направиш сега! За хаджи Атанас е ясно! Има две неща. Ще отстъпим сега, за да спечелим накрая.
към текста >>

И за да е още по-ясно, трябва тук да вмъкнем още един бамбашка епизод, хем да се види, че гръцките простаци от кафенетата и кръчмите не спят и че не е мъчно да подпишат българомразците гагаузи оплакване срещу начинанията на българската община, хем да се разбере как не му мига окото на чорбаджи Атанас, когато урежда работите да вървят напред и да не се отбиват по пътя.
Това се казва то работа - дипломатично да се пипа. Четирима гръцки търговци дават по сто лири и дори турският мюфтия дава от вакъфските пари - т.е. от касата на мюсюлманските духовни имоти в града - 400 л. Съгражданите българи нека имат училище, обяснява той! За възхода на Варна става дума тука! След две седмици децата вече се записват - двадесет и пет момчета и петнадесет момичета, и на първи септември учебните занятия се откриват в дома на занаятчията Балтаджи Петко в махалата Ченгене пазар. Мястото - пак в нея махала, е малко втора класа, малко е с кръчми, в които цяла нощ гагаузите се ръгат с ножове, до сутринта шибат конете на файтоните и пеят пунгашки песни с дамаджани в ръка, ама какво да направим - мястото за училището е купено и външно то може да е втора ръка, но отвътре душите светят, защото децата им на тези хора ще бъдат просветени на български език от български учители и няма връщане назад! Купуват мястото на името на кюркчията Коста Димитров - забравих да кажа, - защото, като се върви напред, да не мислите, че пътят е чист! Още няма законно разрешение за българско училище, така че няма настоятелство, няма учредено юридическо лице, което да поеме имота, и трябва надежден човек да се грижи за мястото да не се губи време и да се направи покупката на добри цени. И за да е още по-ясно, трябва тук да вмъкнем още един бамбашка епизод, хем да се види, че гръцките простаци от кафенетата и кръчмите не спят и че не е мъчно да подпишат българомразците гагаузи оплакване срещу начинанията на българската община, хем да се разбере как не му мига окото на чорбаджи Атанас, когато урежда работите да вървят напред и да не се отбиват по пътя. Първият български поп на независимата църква тука - отец Димитър - него го чукват. Попува си в Балчик той, но ето че му скрояват номер и обвинението, че бил руски шпионин, хваща дикиш далече от Варна и идва нареждане, че ще го пращат на заточение в Анадола. Ти кажи какво ще направиш сега! За хаджи Атанас е ясно! Има две неща. Ще отстъпим сега, за да спечелим накрая. Няма да им дадем да се окуражат с успех, че са пратили наш човек на заточение.
към текста >>

Гагаузите и гърците с протритите потури от столовете на кафенетата горе на главната не могат да повярват на очите си - вместо кюрдите жив да го изядат в Диарбекир, ето ти го няма и година да е минала, и пак тука ни лук ял, ни лук мирисал! За чорбаджи Атанас ви разправях какъв човек е! Какъв водач! * Нея 1861-ва година хаджи Атанас се стяга за църковния събор в Цариград, където е избран да представлява българските духовни интереси във варненския край.
Ако ще да е католишка. А пиесата има и второ действие. Много скоро униятската работа се поразкалва и какво да правим - Демяни научава, че нещо поп Димитър го гложде сърцето, не се чувства добре в Цариград, много голям град, много шумно таквоз - и тая работа с унията не е за селски човек като него, объркал се е нещо... Брюнони се разсмива в големия стол. Тия българи и те взели да душат първите стъпки на дипломацията; ама че смешна работа! Да върви там... Да се маха. Така че през юни 1861 година ухилен до уши, след една-две вечери прегръдки и бъбрене с поп Константин и чорбаджи Атанас във Варна, ей го де е на! - поп Димитър пристига в Балчик. Гагаузите и гърците с протритите потури от столовете на кафенетата горе на главната не могат да повярват на очите си - вместо кюрдите жив да го изядат в Диарбекир, ето ти го няма и година да е минала, и пак тука ни лук ял, ни лук мирисал! За чорбаджи Атанас ви разправях какъв човек е! Какъв водач! * Нея 1861-ва година хаджи Атанас се стяга за църковния събор в Цариград, където е избран да представлява българските духовни интереси във варненския край. Вече започва строежът на българското училище и той е спокоен, че ще остави всичко наред като тръгне. На 11 март е издадено разрешение в дома на руския консул Рачински да се открие параклис - това е в наетата къща на богатия варненец Залъмоолу Коста. За строежа му са отпуснати 5000 рубли от вдовицата на княз Воронцов, същия, който през 1828 г. обсажда Варна и я срива със земята. За да стане това, Рачински лично заминава есента на предната година в Петроград да се бори от канцелария на канцелария и да търси ходатайства.
към текста >>

4. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Наум“ и той настоя, че просто е глупаво да правят тази работа, като досега всичко е вървяло гладко и са имали подкрепата на кого ли не, затуй най-добре да опитат първо законно да стане всичко, защото и гагаузи, и гърци - поне тези, дето дигаха патардията - самите те не знаеха законите, и затова да опитат със закона да ги преборят.
Стига с това въртене: изгонят поп Константин от „Св. Богородица“ и той трябва един път седмично да измоли да служи на славянски в арменската църква „Св. Саркиз“. После пак веднъж седмично в „Св. Георги“. И това, дето княз Олхински им затвори под носа вратите на параклиса в руското консулство, и то - една глупост на глупостите! Накратко, събраха се лудите глави една нощ и решиха на 10 февруари през нощта да вземат насила „Св. Георги“ и толкоз! Старата крепостна стена на Варна Добре, ама по това време имаше да гостува един български свещеник от охридския манастир „Св. Наум“ и той настоя, че просто е глупаво да правят тази работа, като досега всичко е вървяло гладко и са имали подкрепата на кого ли не, затуй най-добре да опитат първо законно да стане всичко, защото и гагаузи, и гърци - поне тези, дето дигаха патардията - самите те не знаеха законите, и затова да опитат със закона да ги преборят. Настъпи колебание и поп Константин, като се замисли и като прецени чорбаджи Атанас как би постъпил, видя, че наистина това е неговият начин. Със закона. С дипломацията. Винаги така бяха получавали каквото искат. И хайде пак при Ибиш ага, който си обичаше поп Константин и винаги бе доволен да натрие носовете на тези надути гърци в града.
към текста >>

Така че варненските българи, понеже един вид бяха верни граждани на султана и така нататък там, знаеха какво да кажат, ако стане нужда; взеха, че събраха подписи за разрешение за собствен молитвен храм от не двайсет и пет, а четирийсет, кажи го, петдесет верноподанически техни семейства във Варна и хайде при мютесарифина да се разберат; и Абдул Рахман сам предложи да се преоблекат двайсетина българчета в стражарска униформа, да не направят поразия разлютените гагаузи и измирли-турци, и хайде! Доде се усети който и да е, наговориха се на четиринайсети февруари да се съберат в двора на училището и единият етаж да стане на църква - „Св.
Със закона. С дипломацията. Винаги така бяха получавали каквото искат. И хайде пак при Ибиш ага, който си обичаше поп Константин и винаги бе доволен да натрие носовете на тези надути гърци в града. Приказваха с кадията - и работата излезе проста! Имало закон, че щом се съберат 25 турски семейства, където и да е, имат право да си дигнат джамия, да се молят на Аллаха. Така че варненските българи, понеже един вид бяха верни граждани на султана и така нататък там, знаеха какво да кажат, ако стане нужда; взеха, че събраха подписи за разрешение за собствен молитвен храм от не двайсет и пет, а четирийсет, кажи го, петдесет верноподанически техни семейства във Варна и хайде при мютесарифина да се разберат; и Абдул Рахман сам предложи да се преоблекат двайсетина българчета в стражарска униформа, да не направят поразия разлютените гагаузи и измирли-турци, и хайде! Доде се усети който и да е, наговориха се на четиринайсети февруари да се съберат в двора на училището и единият етаж да стане на църква - „Св. Архангел Михаил“, и да се струпа народ, и да я открият, и да я осветят. По закона. И ей го е Константин, дърт мъж вече, ама се промъкваше с почерпки при приятеля си Ибрахим - пазача на крепостната порта, дето й викат на разговорен език „Ибрахим капусу“ на негово име, и уговориха през нощта той тайно да отвори на каруцарите, дето ще дойдат с каруци от Хадърча да донесат църковни утвари, икони и каквото трябва от хадърчанската църква да наредят както му е ред. И ей ги на среднощ двамата, пък то студ! Варненски лош студ, снегът измиташе на коси на коси из сухата трева извън портата и те чакаха край мангалчето в караулната и се грееха - Константин и старият Ибрахим. Стоплил бе чай едно канче старецът, ама на отеца не му се пиеше - само се чудеше на себе си, дърт мъж с деца - защо сърцето му тупаше като на хлапе! Нямаше ли да се наиграе, че да улегне.
към текста >>

Нека да беснеят, нека се заяждат гагаузите - свърши се! Нека пускат по улицата онова накичено магаре, дето на опашката му виси надпис - „българският владика“.
Всички българи бяха тук, всички първенци, селяни от Хадърча, от Гьондогду, от Чатма. Всичките ученици и те тук - на брой 120. Литургията извършиха поп Константин и Иван Громов от Хадърча заедно с прочутите църковни певци Петър Атанасов и Курти Добрев. Учениците изпяха в църква на два гласа песента на султан Абдул Азис „Весели се наш народ...“. И ето ти! Во веки веков! Варна имаше българска църква вече и тя се казва „Архангел Михаил“. Нека да беснеят, нека се заяждат гагаузите - свърши се! Нека пускат по улицата онова накичено магаре, дето на опашката му виси надпис - „българският владика“. Мина тяхната! Поп Константин си мислеше тези мисли на път за Хадърча, дето щеше да остане малко да се порадва на седеммесечния си син, и някак усети, че тяхното време - на сякаш младежко тичане - беше минало. Още е трийсет и пет годишен има-няма и няма да се спре той - много ще има да направи, но защо сърцето му ясно казваше, че времето им е минало? На него. На другите чорбаджии, на дядо Атанас. Това от чувството, че има вече семейство ли беше?
към текста >>

Хвана се, че мисли за гагаузите и пияните им изстъпления около кръчмите на Ченгене пазар, дето сега зет му му писа, че щели да правят училището на църква.
Гледаше през прозореца как слугинята на отсрещната къща изписваше на портата под бялата голяма арка Давидова шестолъчка. Значи сладурите, дето така обичаха да си бъбрят с него, били евреи. Е, ней всеки вярва каквото иска, стига това да го доближава до Бога. Нека всеки си има свой път. Мюсюлмани, юдеи... Нищо че вярваха, че са избран народ и Бог ще ги пощади от този бич, дето го е размятал из столицата на половината свят; стига да вярват там, да не живеят като животни. Хвана се, че мисли за гагаузите и пияните им изстъпления около кръчмите на Ченгене пазар, дето сега зет му му писа, че щели да правят училището на църква. Хубаво, ама не беше право, че мислеше така за гагаузите. Не бяха всичките такива. Филарет какъв беше, нали гагаузин? По-добър приятел имал ли е от него, по-добър православен? Значи комшиите отсреща били евреи! За тях - кой знае - можеше да се отърват, щом били избран народ.
към текста >>

Хубаво, ама не беше право, че мислеше така за гагаузите.
Значи сладурите, дето така обичаха да си бъбрят с него, били евреи. Е, ней всеки вярва каквото иска, стига това да го доближава до Бога. Нека всеки си има свой път. Мюсюлмани, юдеи... Нищо че вярваха, че са избран народ и Бог ще ги пощади от този бич, дето го е размятал из столицата на половината свят; стига да вярват там, да не живеят като животни. Хвана се, че мисли за гагаузите и пияните им изстъпления около кръчмите на Ченгене пазар, дето сега зет му му писа, че щели да правят училището на църква. Хубаво, ама не беше право, че мислеше така за гагаузите. Не бяха всичките такива. Филарет какъв беше, нали гагаузин? По-добър приятел имал ли е от него, по-добър православен? Значи комшиите отсреща били евреи! За тях - кой знае - можеше да се отърват, щом били избран народ. Но беше ясно, че той самият не бе от избраните.
към текста >>

Филарет какъв беше, нали гагаузин?
Нека всеки си има свой път. Мюсюлмани, юдеи... Нищо че вярваха, че са избран народ и Бог ще ги пощади от този бич, дето го е размятал из столицата на половината свят; стига да вярват там, да не живеят като животни. Хвана се, че мисли за гагаузите и пияните им изстъпления около кръчмите на Ченгене пазар, дето сега зет му му писа, че щели да правят училището на църква. Хубаво, ама не беше право, че мислеше така за гагаузите. Не бяха всичките такива. Филарет какъв беше, нали гагаузин? По-добър приятел имал ли е от него, по-добър православен? Значи комшиите отсреща били евреи! За тях - кой знае - можеше да се отърват, щом били избран народ. Но беше ясно, че той самият не бе от избраните. Нямаше какво да се лъже. Това беше холерата тази сутрин, дето не му се ставаше и не му се обличаше.
към текста >>

Останалите са 1000 арменци, 30 евреи, 150 местни гърци и придошли йонийски търговци и накрая над 6000 православни християни - повечето от които са гагаузи - което ще рече тюркски говорящи православни. Българите?
И като топурка наоколо малкият Петър по време на детството си, като шари из училището в двора на „Св. Архангел“, като преминава през махленските гоненици наоколо - какво е то да си варненче? Какво е Варна от онова време? Турска работа. Статистиката ни казва, че десетина години преди времето, за което става дума, градът брои 16 000 жители, от които половината са турци. Останалите са 1000 арменци, 30 евреи, 150 местни гърци и придошли йонийски търговци и накрая над 6000 православни християни - повечето от които са гагаузи - което ще рече тюркски говорящи православни. Българите? Към петдесет семейства, или 250 души. Варна е оградена с внушителна крепостна стена. Тя се е белнала на височината над пристанището и предава неотразим антично-ориенталски вид на града. Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск. На самия връх стърчи римската кула с римските развалини и катакомби наоколо, а над зъберите на стените и дванадесетте им ъглови табии (укрепени кули с подземни входове и етажи, настлани с каменни плочи от стари римски и български гробове) се стрелкат към небето минаретата на четиринадесет джамии, една часовникова кула и поразителният украсен каменен обелиск на чешмата на султан Махмуд Втори.
към текста >>

Пълно с кръчми, дето разпасаните, весели, замашисти гагаузи гуляят, радват се на живота и се ръгат с ками.
И пак във всички посоки се срещат чешми от дялан камък; украсени и изписани. Богатите турци обичали да дават пари за такива градски строежи - и не да отписват разноските от данъците си, а да им се запомни и споменава името като на добри варненци. Махалата на малкия Петър - както казахме - се казва Ченгене махлеси, с прочутия някога Ченгене пазар, на който е било училището. Циганската махала. Шумна работа. Пълно с кръчми, дето разпасаните, весели, замашисти гагаузи гуляят, радват се на живота и се ръгат с ками. Наистина не си поплюват. Шибнат конете на файтоните среднощ и файтоните се кривят и кикерчат по калдъръмите, а по каприте им и в седалките самите те реват песни, размахват дамаджани; а файтоните са по два - в предния пиячите, в задния двама-трима небръснати цигани надуват зурните и кларнетите. През деня насред пазарчето идват да пазарят - сергии има с какво ли не - от плодове до локуми, пестили и детски залъгалки. А по средата - кал, и в калта камъни да се стъпва, защото все някъде трябва да стъпиш, за да се приближиш с дамаджана да налееш целебна вода от чешмата на топлите извори. Лекува всичко тази вода: бъбреци, далак, туберкулоза, френгя, гъби между пръстите на краката - всичко.
към текста >>

Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България.
Пообиколи малко. Доста пообиколи всъщност и сега, като напускаше Варна, му бе най-мила сякаш. Как е издънена тя за тези години. Свободна България наистина! Той не знае какво е ставало по преговорите за съдбата на тази свободна България, която се освобождава, без да може да каже една дума пред освободителите си с моливите и перодръжките. Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция. Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България. Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата.
към текста >>

И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече.
Как е издънена тя за тези години. Свободна България наистина! Той не знае какво е ставало по преговорите за съдбата на тази свободна България, която се освобождава, без да може да каже една дума пред освободителите си с моливите и перодръжките. Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция. Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България. Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата. Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!). Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна.
към текста >>

5. Глава трета: Колежанинът - Атанас Славов

Гагаузите и гърците къде са и страха от мюсюлманите и тревогите на баща му и приятелите му?
Но при всички тях се е изградило много, написали са се много мъдри неща, постигнало се е много, и важни неща са се открили за човека! Карти, география, техника. Сетне идват колко различни религии само, които вече ясно са стигнали до мъдростта, че Бог е един. И тук трудно ще видиш и трябва 'сигурно да се учи това внимателно, коя религия къде бърка, защото еднобожни са и израилтяните, и китайците имат една религия на Дао, и будистите, и ние християните, и последователите на Мохамед. И Мойсей, и Jiao Це, и Буда, и Исус, и Мохамед, и Конфуций са били велики учители. Колко огромна е картината на Томов! Къде са тук кавгите между тая и оная църква и това и онова училище? Гагаузите и гърците къде са и страха от мюсюлманите и тревогите на баща му и приятелите му? И безпокойствата на баща му, тревогата му за това как върви нашата православна църква във Варна, дето каза в миг на голяма тъга, за да се очисти от змията на обезверяването в сърцето си: „Какво е виновен Исус, като такива са му последователите в тоя гагаузки град? “ Не е ли казал някога някой молла, или приятелят на баща му, мютесарифинът на Варна, и той като поп Константин в миг на отчаяние: „Какво е виновен Мохамед в тоя - какъвто и да е там - кюрдски или аджемски град!“ Колко объркано, но и колко голямо нещо! Какъв голям свят излиза сега тук, както е сам на върха на тези три хълма над Дунава, и да навлезе в него трябва, и да го разбере. * Какъв град наистина! Свищов има българско училище още през 1826 година, когато при Васкидович учат 13 свищовлийчета и 21 външни деца. През 1856 Начович осъществява мечтата си в града да има Читалище. Освен църковен хор тук има и оркестър през 1869 г., в църквата „Св.
към текста >>

Дали ще са католици (като нашата тук папищашка църква), или православни, или гърци, ако е православна църквата, или гагаузи, или дали от джамията ще водят хората за носа, за това е борбата.
И е горе на кулата, и обикаля около нея из бъзаците и гледа изгорелите от стар пожар черчевета на прозорците, и отдолу откъм часовника и чаршията вече са взели да пият еснафите, защото идва глъчка, надвечер е, едно дете вика: „Тате, тате, върни се, моля ти се, обичам те!“ И мъж гълчи, и жена вика пискливо и плаче, и детето повтаря: „Тате, върни се...“ И е девети юни 1887 - два дни преди да им дадат дипломите - и той чака да ги извикат, да им ги дадат. И не е надвечер, а рано преди разсъмване, и калето и бъзаците тънат в мъгла, но той се качва на стената и гледа - едва се виждат върбите като тънка тъмна ивичка край румънския бряг - другото е сива непрозрима маса - нищо че е ясно къде долу е реката, къде горе-долу е той, къде завива тя и къде е брегът на Преображенската махала, и къде светлее небето. И Точо казва - до него е седнал на камъните, гладко обръснат както винаги, с едрата букла на челото, с широки рибарски гащи - и пак не е ясно кога ходи за риба тоз човек, и дали просто не ходи по цял ден да се шляе и да приказва: - Така е! - казва. - Църквата е борба за сила. Кой да води верското чувство на човека, дето издърпаш ли корена му от душата на човека, няма човек. Дали ще са католици (като нашата тук папищашка църква), или православни, или гърци, ако е православна църквата, или гагаузи, или дали от джамията ще водят хората за носа, за това е борбата. Важно е проповедта, евангелието е важно, защото то е божието слово, най-първата и най-чистата проповед. А те - това го турят на второ място - те кадят, отвари варят, одежди шият, свети мощи, кокали мъкнат, берии взимат, заплати... Дали ще ми дадат заплата или не, какво ме интересува, ако вярвам? И излиза, че не е Точо, а е сам, и че сам си говори наум. „Не е важно това, важно е вярвам ли. Има Бог, но влязъл ли е в мен?
към текста >>

НАГОРЕ

0.47802996635437