НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
3
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
3
:
43
резултата в
21
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Има ли днес пророци и светии?
 
- Георги Радев (1900–1940)
Ако той би се осмелил да демонстрира не радиото, не телевизията, но дори само грамофона или електрическата крушка, веднага би бил обявен за магьосник, който е продал душата си на дявола и би попаднал под
ударите
на инквизицията.
И тия води винаги са произраствали семената на пророци, мистици, чудотворци и светии, макар днес те да не растат в оградите на никоя официална църква. Все пак, ако има нищо вярно в изтъкнатото по-горе твърдение на религиозните хора за липса на люде от поменатия тип, то е по-скоро във факта, че в днешната епоха - епохата на научния прогрес и техническите завоевания - няма обективни условия в обществото за насърчаване на онази духовна дейност, която би произвела пророци, светии и чудотворци, поне такива, каквито са произвели първите времена на християнството и средновековието, когато църквата е играла първенствуваща роля в политическия живот и религията е била основа на целия тогавашен мироглед. В наши дни един пророк би бил същински анахронизъм - той би бил обявен за патологичен тип, страдащ от зрителни и слухови халюцинации, един лечител и чудотворец, дори и ако се яви под благовидната форма на магнетизатор или месмеризатор, би бил обявен от лекарите за шарлатанин, а един светия, поне в оная форма, в каквато си го представят верующите - обикновено като отшелник от типа на Иван Рилски - не би могъл да намери тихо и затулено кътче, в което да се укрие от фоторепортери. В нашите дни на масови политически движения, когато науката и техниката дават тон на целия съвременен живот, и когато научният мироглед се въздига в религия на масите, пророци и светии в средновековен стил не могат да виреят. Но я си представете, би ли могъл някой съвременен учен, да речем физик, който владее всички съвременни тайни на електричеството, да върши в папските времена безнаказано своите експерименти?
Ако той би се осмелил да демонстрира не радиото, не телевизията, но дори само грамофона или електрическата крушка, веднага би бил обявен за магьосник, който е продал душата си на дявола и би попаднал под
ударите
на инквизицията.
Историята поне потвърждава това и тя ни е завещала една нерадостна глава, която носи заглавието „Мъченици на науката". Днес „герои на нашето време" са не пророците и светиите, не чудотворците и аскетите, а учените, изобретателите, водачите на експедиции, тъй както и политическите водачи. И както днес всред цялата онази учаща се маса, от която гъмжат училища и университети, изпъкват все пак сравнително малко на брой хора, които ставате истински учени, изобретатели, политически водачи, полярни изследователи или изследователи на стратосферата, така и в миналите времена, всред цялата онази религиозна маса са изпъквали малко на брой особено одарени хора - герои на духовния подвиг. Но макар и цвете на своето време, те са имали все пак нужда от тази религиозна почва и от религиозния жизнен магнетизъм на обикновените верующи, за да цъфнат, да вържат и да узреят като плодове на една епоха. Но както и в средновековието е имало учени, които са работили повечето пъти в тайно, така и в наши дни има светии и пророци.
към текста >>
2.
Челото на човека
 
- Георги Радев (1900–1940)
Да знаеш, колко да
удариш
с млата, колко да натиснеш с пръста глината, с една реч какво налягане да упражниш - това зависи все от този мозъчен център за тегло, тежест или налягане.
Такава тънка наблюдателност проявяват и физиците-експериментатори, както и химиците, Какво би правил един физик, ако не притежава покрай другите умствени способности, които са безспорно необходими за упражняване на неговата специалност и добре развит усет за тегло, големина, размер и брой? Можете да си представите до каква психологична тънкост е достигнал у съвременния физик уста за мярка, тегло и брой, ако той се опитва - макар и чрез инструменти - да мери, тегли и брои дори и невидимите с просто око електрони. Някои може би ще кажат, че той не ги мери и тегли непосредствено, а с помощта на фино построени инструменти. Да, но тези инструменти той ги е построил, за да увеличат външната, възприемна мощ на неговия тънко диференциран усет за тегло. Тънко развит усет за тегло, покрай другите си художествени дарби, покрай усета за форма, големина и размери, трябва да има и скулпторът.
Да знаеш, колко да
удариш
с млата, колко да натиснеш с пръста глината, с една реч какво налягане да упражниш - това зависи все от този мозъчен център за тегло, тежест или налягане.
Развитието на центровете, които френолозите локализират в средната част на челото, а именно: време, тон, памет за дати и събития, памет за места и пътешествия, дава друго направление на умствената дейност. Тук се явява един важен елемент, който характеризира тази група способности - времето. Докато в първата група способности, локализирани непосредно над веждите, играеше основна роля пространството, схванато като нещо, което отделните предмети „заемат" и в което те се разполагат (не можем тук да възприемем нищо, ако то не заема известно пространство, ако няма известни „измерения"); във втората група основна роля играе времето, процеса, събитието. Тук са важни не телата с техните особености, а процесите, събитията, които са станали, ставате или ще станат във времето. Няма да се впущам да разглеждам оная дълбока психологична връзка, която съществува между времето и свързаните с него понятия за периодицитет и ритъм от една страна, и паметта и представянето - от друга.
към текста >>
3.
Два свята
 
- Георги Радев (1900–1940)
Та нейното втурване току-тъй, без покана в дома на порядъчния и благовъзпитан буржоа, е предизвикало цял скандал! Трябва да вникне човек в съзнанието на Симона и на ония, които са присъствали на угощението - старозаветни люде, впрегнати в ярема на един морал, изкован под суровите
удари
на Мойсеевия закон - за да види, какъв вътрешен смут е внесло „нахалното поведение" на тази „паднала жена".
Тя трябваше да е живяла в нашите времена, да е виснала по цели дни из министерства и държавни учреждения, да е струвала метани и да е кършила гръбнак пред министри, началници, депутати, за да се изтощи в това изкуство, което днешните хора безспорно тъй майсторски владеят. Но както в всичко, така и в това, хората на миналото са били негли по-назад от нас. Така или иначе, но тази майка - тъй би се произнесъл всеки съвременен човек - не е могла да избере психологичния момент. Да беше отишла да моли Христа след тържественото му посрещане в Йерусалим, когато народът го е приветствувал с финикови вейки и е викал „осанна", или поне, когато е бил, да речем, на някое угощение, като онова у богатия Симона, виден тогавашен буржоа! Макар че и в случаи като последния, все има неудобства - не може винаги току-тъй публично да се ходатайствува. И най вече, щеше ли да свари да се вреди при Исус от такива „безочливи твари“ като Мария Магдалина?
Та нейното втурване току-тъй, без покана в дома на порядъчния и благовъзпитан буржоа, е предизвикало цял скандал! Трябва да вникне човек в съзнанието на Симона и на ония, които са присъствали на угощението - старозаветни люде, впрегнати в ярема на един морал, изкован под суровите
удари
на Мойсеевия закон - за да види, какъв вътрешен смут е внесло „нахалното поведение" на тази „паднала жена".
Но да оставим тия коментари и да се върнем към самия епизод, нахвърлен с едри линии, но с такава гениална простота, че изглежда почти геометрически стилизиран. Освободим ли го от неговите исторични рамки, пренесем ли го в неговата психологична същина в наши дни, ще видим, че възгледите на хората, техните схващания за живота, не са се ни най-малко променили. Защото центърът на тяхното съзнание остава все на същото ниво. А от съзнанието на хората, дълбоко погледнато, зависи в края на краищата и техният мироглед, и уредбата на техния чисто човешки свят. Прочетете този епизод, вникнете в оня психологичен свят, които той разкрива и вие ще видите, че той е същият и днес - все същият оня свят, роден от майката Заведеева, с всичката му жажда за власт и първенство, с всичката му алчност за слава и величие, с всичките му безогледни борби за издигане, но и с всичкия оня тъмен ропот и негодувание на онеправданите, пренебрегнатите, потиснатите, с всичките ония реакции и борби, които естествено предизвиква властническият произвол и беззаконие.
към текста >>
4.
Две оси в главата на човека
 
- Георги Радев (1900–1940)
Бъдете уверени, че той добре ще отмери
удара
- не напразно долната част на челото му, дето са локализирани способностите на предметния ум, е силно издадена.
Пътем ще помена, че даденият в нашата фигура тип, поопада астрологически под знака Овен - кардинален, огнен знак, който се намира под господството на Марс. Представете си сега, че у този човек настъпи едно напрежение по посока на означената ос, предизвикано, да речем, от накърняване на неговите лични чувства. Ако центровете около ушите са силно развити - нещо което е обикновено явление у тоя род типове - тяхната енергия тутакси ще избухне. А тук са арсеналите на човека, в които са складирани всички видове оръжия, бомби, избухливи вещества, тук са събрани всички хищници с техните зъби, рога, копита, нокти. И ако обидата е силна, та възбуди силен и неудържим гняв, челото ще се смръщи, веждите и без това надвиснали над очите, ще се навъсят, очите ще почнат да пръскат искри, ноздрите ще затрептят и запръхтят, зъбите ще заскърцат, устните и брадата ще затреперят, ръката ще се свие в юмрук и току виж, че се стовари върху оня, който е дръзнал да нанесе обидата.
Бъдете уверени, че той добре ще отмери
удара
- не напразно долната част на челото му, дето са локализирани способностите на предметния ум, е силно издадена.
При това, за последиците много-много няма да му мисли - задържащите импулси, които биха произтекли от трезвия разсъдък, липсват, защото горната част на челото му е изобщо слабо развита. За милост и прошка и дума не може да става, защото милосърдието също така не е развито. Едничкото.което може да въздействува на този човек е или грубата сила, която му се противопоставя, или облечения с власт представител на външния закон, или оня авторитет на сила и власт, комуто той е длъжен безпрекословно да се подчинява. Да допуснем, обаче, че поменатата ос дойде в напрежение не от накърнено честолюбие, а от амбицията да се постигне нещо както е запример у състезателите, всред които този тип често се среща. Тогава твърдостта им дава издръжливост, упоритост устойчивост в напрежения и тренировки, личните чувства поддържат честолюбието в напрегнато състояние, наблюдателният ум работи зорко, развитите челюсти, които говорят за една изпълнителна, яка воля, която действува с инстинктивен автоматизъм, издават коравина и упорно усилие.
към текста >>
5.
ЖИВИТЕ СИЛИ НА СЛЪНЦЕТО
 
- Георги Радев (1900–1940)
„Вятърът, който духа, казва на едно место Камил Фламарион, реките, които се спущат от широките равнини към морето, корабите, които плуват по него с издути платна, житото, което никне в полята, дъждът, който пои замята, воденицата, що смила и превръща в брашно плода на нивята, конят, който лети под
удара
на стремето, перото на писателя, което изразява неговата мисъл, всичко това, за да се обясни, трябва да се сведе към слънцето.
Ония, които схващат живота като сляпа, случайна игра на сили, очевидно никога не са се възмогвали до тия върхове и затова техният кръгозор е така тесен. След тия бегли бележки, ще пристъпя по-пряко към своя предмет. Може би най-светлият извод на съвременната наука е, че всичко е „слънце“ — сгъстено и трансформирано слънце. Централното светило на нашата система е, според съвременните схващания, извор, от който изтича животът и поддържа цялото съществувание на нашата система. Земята дължи целия си живот на слънцето и всичко, което става на нея, се извършва под мощния ритъм на неговата дейност.
„Вятърът, който духа, казва на едно место Камил Фламарион, реките, които се спущат от широките равнини към морето, корабите, които плуват по него с издути платна, житото, което никне в полята, дъждът, който пои замята, воденицата, що смила и превръща в брашно плода на нивята, конят, който лети под
удара
на стремето, перото на писателя, което изразява неговата мисъл, всичко това, за да се обясни, трябва да се сведе към слънцето.
То е прекият или непряк деец на всички жизнени преобразувания, които стават на планетите— то, чиито мощ и блясък ни заобикалят и проникват, и без което отдавна би престанало да тупа сърцето на земята“. Излишно е да давам тук данните за онова, което съвременната астрономия знае или предполага, че знае за слънцето — ще ги намерите във всяка популярна астрономия. Ще отбележа само, че днешните астрономи и астрофизици, както те сами признават, не знаят почти нищо положително върху истинската същина на слънцето, макар да гадаят за неговия състав чрез своите спектроскопи и фотографически картинки. Те не знаят положително нито височината на слънчевата температура, нито възрастта на слънцето, нито след колко време то ще угасне; те не знаят нищо положително и върху начина, по който топлината се образува в него — един безспорно важен въпрос. Така запример френските учени Pouillet, Vicairen др, приписват на слънцето температура от 1500—20000С, Fizeau — 7500°, Zollner — 102,000°, Secchi — 5,344,8400, С.
към текста >>
6.
Действие първо.
 
- Велко Петрушев
В този момент молния проблесва, силен
удар
пада върху големите скали.
3емон налива вино и го дава на Девора. Запалва цигара и го учи как да си служи с тях. Явление четвърто. Д е в о р. Изпива първата чаша.
В този момент молния проблесва, силен
удар
пада върху големите скали.
Но .... това е отвратително. Няма никаква ароматичност и сладост. То като че ли е никаква влечуга, подобна на онази, която видях ей-там преди малко в тази градина. Не, това питие не е добро; не искам да пия! (Девор излива чашата върху земята). 3 е м о н .
към текста >>
7.
Глава първа: Призванието
 
- Атанас Славов
Часът на вашето призвание
удари
и минутата на живота настъпва да се пробудите и влезете в тоя благ живот, който встъпва в тая многострадална земя.
Живот и спасение на настоящето, носители и застъпници на мира. Синове на Царството Божие, слушайте словото: Небето ви отрежда една света длъжност в Царството на Мира, която иде и наближава в силата си, да отбележи едно велико събитие в живота на този свят: и ако се покажете верни от сега на това благородно и свято знание, което ви чака, вервайте, сам Бог на Силите ще ви увенчае със слава и величие на своя живот и ще отбележи имената ви във върховните книги на висшите светове, които спомагат в полза на вашето свето дело и велико избавление. Вас ви чака едно славно бъдеще, което иде не за да затрие и унищожи живота, но да го възкреси в неговата съвършена пълнота. В този живот са призвани да вземат участие всички избрани лица и народи, които образуват цвета на новите поколения на човешкия род. Вашето време наближава, вашият изпит се завършва.
Часът на вашето призвание
удари
и минутата на живота настъпва да се пробудите и влезете в тоя благ живот, който встъпва в тая многострадална земя.
Аз ида от горе по Висше разпореждане на Бога, вашият Небесен Отец, който ме е натоварил с великата мисия да ви предвардя от лошия път и ви благовествувам Истината на живота, която слиза от Небесното жилище на вечната виделина; да просвети всеки ум, да възобнови всеко сърце, и да въздигне и обнови всички духове - отбрани чада на Истината, предназначени да съставят зародиша на новото Човечество, на което славянството като семейство, коляно Юдово, ще стане огнище. Вождът на спасението, Помазаникът Сионов, Царят Господен, Брат на страдущите, ще пристигне във всичката своя сила и духовна пълнота, и ще промени вида на тоя свят. Вие скоро наближава да заемете едно високо място в реда на изкупените ваши светове, които постепенно неуклонно възлизат едни след други в една нова област на горните върховни светове, в небесата на Божествените разпореждания, в които тоя ваш свят ще пристъпи напред една стъпка, за да заеме своето място определено му от Върховния Владика между другите. Вашето встъпване в тия нови безпределни граници на новото царство на вечните светове, ще се ознамени с даване знака на Върховния Господар, Владетеля и Царя над всички. Той ще ви посрещне заедно с всичките ангелски ликове, които ще дойдат да ви приемат радостно и весело, като съграждани на Вечното Царство, Царството на което силата и славата са нескончаеми.
към текста >>
8.
Глава пета: Баучеровото
 
- Атанас Славов
Удари
часът за вечеря.
Щастлива в новата си вяра, тя изведнаж почна да ми проповядва. Както всички и тя с особен жар говореше за Учителя: - Ах, господин В., вие трябва да го чуете как говори. Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя, никога, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно и духовно.
Удари
часът за вечеря.
Поканиха ни на трапезата. По правилно, на една от трапезите. Защото, разбира се, хилядо и повече души не могат да се нахранят на една трапеза. Там имаше (не броих колко са) варненска за варненци, търновска за търновци, и пр. Нас ни настаниха на пловдивската.
към текста >>
9.
Глава седма: Изгрева 1936-1943
 
- Атанас Славов
„
Ударихме
рамо в рамо“ ми разказа.
Имаше божествен певчески дар на драматичен тенор и пееше в църквата „Свети Седмочисленици“ на ул. Граф Игнатиев. Православните софиянци се тълпяха в тази църква по големите празници да го слушат! Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден вестниците гръмнаха и не спряха няколко дена. Отец Арнаудов по време на великденската служба запраща кандилницата си в стената, хвърля си църковните одежди и разтриса най-акустичната ни софийска църква с мъжествения си тенор, че не може повече да служи на този фалш, на това духовно безплодие изградено на преструвки! Беше неудържим! Телескопичен блик Най-бурният порой сред хора, животни и природни бедствия, за които си спомням пише в спомените си внукът му. Личната му история започваше от казаното пред мен, от борбата му с мечката в центъра на Търново.
„
Ударихме
рамо в рамо“ ми разказа.
— „Бутаме се, но усещам, че почват да ми омекват колената. Срам! Хората гледат. Погъделичках я тогава. Погъделичках я по пъпа - казваше. - И се предаде...“ Беше завършил Семинарията под синьо-коравия поглед на баща си, протоерей Григорий.
към текста >>
Дръпнах тате за ръката: - Хайде да си вървим! Лулчев улови погледа ми, но аз му разбих диамантената игла на хиляди парченца с един
удар
на рапирата си.
Тате пръв наруши мълчанието: - Какво става с нашия въпрос? - Брат ти трябва да е по-търпелив - каза Лулчев. - Царят първо трябва да състави новото правителство... Промяната на повърхността никога не е важна, точно както е в литературата. Какво е формата, ако не черупка на съдържането на литературната творба? Важно е какво има вътре; черупката не можа да покаже дали е запъртък, или не.
Дръпнах тате за ръката: - Хайде да си вървим! Лулчев улови погледа ми, но аз му разбих диамантената игла на хиляди парченца с един
удар
на рапирата си.
Убих го на място. - Да вървим. Не го слушай! - Или той например! - Лулчев ме посочи. Почувствах хипнотичната сила на погледа му. - Изглежда красиво момче.
към текста >>
10.
Заключение
 
- Атанас Славов
Тук трябва да споменем, че широко-известния есеист и писател Томалевски, който е двигателят на тази инициатива, бива съкрушен от този самоубийствен
удар
.
Това е само началото. Както Салона, така и останалите имоти на Братството са конфискувани, по закона на едрата градска собственост. Юридически погледнато членовете на братството са само наематели, и това улеснява идеята им да го вземат за свой клуб. Както и в другите изредени до тук случаи, брат Антов помага това да се осъществи. Така например бива разтурен просветния съвет на младите братя и сестри за писане и изнасяне на реферати, слага се край на издаването на книги и периодика, и пр.
Тук трябва да споменем, че широко-известния есеист и писател Томалевски, който е двигателят на тази инициатива, бива съкрушен от този самоубийствен
удар
.
Малката печатница, която издава многотомната поредица на беседите на Учителя е затворена от властта и печатарската й машина и другите пособия за тази издателска дейност се конфискуват. Борис Николов, Жечо Панайотов и Неделчо, които са се посветили на това, също са съкрушени, тъй като напълно недостигат средства за търсене на хартия и печат на хаотичния свободен пазар по онова време. Междувременно в счетоводните работи на Братството си пробива път бившият член на Теософското дружество Коста Стефанов. Той е подпомогнат да заеме поста на главен счетоводител, което му дава възможност да измести доказалия своята преданост Жечо. Единият от членовете на финансовия съвет почива и в съвета остават само Антов и Стефанов.
към текста >>
11.
Глава първа: Лъкът и тетивата
 
- Атанас Славов
Няма да разберем за стената пред носа си в тъмното, без да си
ударим
носа в нея, та да звънне тактилното ни чувство и без да видим отражението на светлината в нея със зрението си.
„В началото бе Словото и Словото бе у Бог и нищо без него не бе.“ И Йоан не бе? И това евангелие не бе? И аз и четенето ми...!?? Та на мен, студента по английска филология, това обясняваше цялата лингвистика. Няма нищо, не само смисъл, но пълно нищо без сигнала и съобщението.
Няма да разберем за стената пред носа си в тъмното, без да си
ударим
носа в нея, та да звънне тактилното ни чувство и без да видим отражението на светлината в нея със зрението си.
На любителя философ - обясняваше цялото битие. Няма стена, няма свят, няма материя без сетиво да я възприеме. Бъркли бе прав. На утрешния писател това обясняваше какво е то да пишеш за каквото и да е - не идея в думи, не случка в думи, не хора и съдби и характери, описани в думи. Самото Слово! С главна буква! То е, което ще ме всмукне напред с вакуума си, защото и идеи, и думи, и хора, и съдби, и характери са дошли, са изсмукани от небитието от него само, от писателя, и за да извадиш от небитието, от нестаналото и идеи, и случки, и хора, и съдби, и характери, трябва да яхнеш и да се понесеш напред със Словото, което ги е създало.
към текста >>
Едва
удариха
първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът.
А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях. Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила. Утрото не видя слънце.
Едва
удариха
първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът.
И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята. ...Тази месемврийска буря! Тази тука варненска буря същата!... Атанас и майка му бяха изпратили баща му в сърцето си вече три пъти, но не и морската стихия. Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе. Насред лагера ясно личеше как окованите във вериги смъртници трепереха с лица, облени от ледения порой. Чукаше град като кокоши яйца.
към текста >>
Но в средата е човекът, който трансформира тази тясна черупка, оградена със заключен хоризонт и кал - висок, рус, синеок, правокос, с тесни рамена и дълбок гръден кош на балканджия, - и в тази тясна черупка зида каменен зид да отгради едно сакрално пространство от нейната кал и теснотия, и като влезеш зад тази каменна ограда на хълма, вътре ще има църква, ще има икони, ще влезе словото на Голямата книга, ще влезе Бог, ще има училище, ще се просветлят млади умове и сърца, ще растат светли деца, ще се дигне насред полегатия двор камбанарийна кула и като се качиш горе, ще виждаш далеч над заключените хоризонти на околните баири - още небе! - ще
удариш
камбана и гласът й ще звънне над грухкането, над гюбретата и кудкудякането и ще зове: „Светлина има тук, зад каменната ограда на светия храм!“ И духът ви ще бъде свободен.
Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз. Изкукурига петел, затока мисирка, грухне прасе! Но - не знам тук ли му е мястото да ви кажа, но щом ми дойде точно сега наум - ще ви кажа. Като благодарят за каквото и да е, за нещо голямо, за нещо, дето сърцето ти пее, че ти е дадено от провидението, нашите далечни пра-пра-прабратовчеди от далечните най-източни предели на шаманизма свеждат поглед и правят символичен знак с дясната ръка: първо секат с длан наляво, после секат с длан надясно и после секат в средата и взимат каквото им се дава - храна ли, награда ли, дар ли... А това значи: Такъв е светът и го приемам, и сърцето ми е в хармония с този мой свят - отсам е небето, оттам е земята, а по средата е човекът и човешкото, което намира мястото си и крои съдбата си между небето и земята. Така че и на мен ми иде да клекна като борец по сумо и да сведа глава, като си мисля за Хадърча от 1847, и да разсека вляво с длан, вдясно с длан и сетне по средата, защото така е - вляво: небето, хоризонтът ти ограничен на хиляда, две хиляди крачки, вдясно: земята, камънак, тор и пърхане на нелетящи кокоши крила.
Но в средата е човекът, който трансформира тази тясна черупка, оградена със заключен хоризонт и кал - висок, рус, синеок, правокос, с тесни рамена и дълбок гръден кош на балканджия, - и в тази тясна черупка зида каменен зид да отгради едно сакрално пространство от нейната кал и теснотия, и като влезеш зад тази каменна ограда на хълма, вътре ще има църква, ще има икони, ще влезе словото на Голямата книга, ще влезе Бог, ще има училище, ще се просветлят млади умове и сърца, ще растат светли деца, ще се дигне насред полегатия двор камбанарийна кула и като се качиш горе, ще виждаш далеч над заключените хоризонти на околните баири - още небе! - ще
удариш
камбана и гласът й ще звънне над грухкането, над гюбретата и кудкудякането и ще зове: „Светлина има тук, зад каменната ограда на светия храм!“ И духът ви ще бъде свободен.
О, те не знаят, но той ще дигне такива огради и ще насади вътре такива църкви и училища във Варна, и къде ли не, и той не знае къде - но нищо! Сега няма да им казва, да не се изплашат от пътя, по който е тръгнал, но във всеки от тези дворове ще има камбанария - да заглушава грухтенето на ежедневието и да надвишава кривите керемидени покриви на дребните залисии и баирите там, за да се носи погледът, да лети. А този тук храм, няма какво да се преструваме - ще се казва „Св. Атанас“. Е, селяните искат да е на неговия светия. Да бъде! Тоя е само първият, другите ще видим как ще ги кръстим! Но още строежът доникъде не е стигнал, кажи го, и идва вест от Варна, че се нарежда от властите да се спре тая работа. Чорбаджи Атанас ще трябва по неравния път да стигне до истината, че реалността е малко по-друга от чистите му мечти.
към текста >>
Защото то се знае, русите пак ще
ударят
- рано или късно.
Сина му още го няма в главата му. Бъдеща булка няма дори. Чирашка българска балканджийска глава - какво искаш! * В голямата картина на Европата и на Империята е съвсем друго. На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема. Струпват елитни войски, прииждат инженери, пари, материали, оръжие.
Защото то се знае, русите пак ще
ударят
- рано или късно.
И ако унгарци населяват Шумен, отварят театри, военни клубове, ако довеждат една малка Европа, докато чакат да пролеят кръвта си срещу Русия, полските офицери на приелия турското име Садък Паша полски аристократ Чайковски от Сливен с модерния им военен клуб и така нататък са преместени във Варна и с тях идват техните маниери, тяхната кухня, напитките им, френските моди, европейският им стил на живот. Те ще леят кръвта си за султана с надеждата да получат свобода народите им, а в това време тези нови маниери, тези удобства, тези военни строежи, тези стратегически коренни промени на целия край трябва да се изграждат от някого и този някой е младият българин, дето гледа към града и към семейството, и към дома си за по-хубаво. Зорници, Българин - няма такава работа! Буквите да се научат там, гръцки, турски, български - виж, добре ще е! Толкоз. Карай. Българският пропагандист, който не знае друго освен да хленчи, ще нарече това „теглото на ангарията“. Осем години се строи започнатото от султан Махмуд чудо в тоя край: нови крепости във Варна – Еникале - казарми, военни складове, болници, чешми и водохранилища, джамии за инженери и работници, украсени, величествени.
към текста >>
“ И - щем не щем - трябва да му свалим шапка, защото го постига! Дълбочината и мощта на тази отбрана е такава, че когато започва руският напор, отворил Кримската война,
ударът
на русите срещу Силистра - колкото и мощен и внезапен - не успява да се стабилизира в трайна победа, изтласкват ги, изгонват ги от Добруджа.
Само че в народните песни от онова време няма жалейки за това събитие, а обратното - има нотки на нещо ведро - на движение, събуждане. Цели сто годиш по-късно в Търкклисе пеят за тези събития: Дошле са турци горненци, горненци, мале, варненци, че си събират момците, момците и младоженците, да ги във Варна закарат, кале да правят... Още от 1832 година и чак до края на десетилетието от цялата империя тук започнали да се стичат строители - българи и турци - под надзора на инженер Пепе Мехмед Паша. Махмуд Втори има амбицията да остави дълбока следа в историята, иска делото му тук да създаде непробиваема преграда во веки веков, пълна с великолепие, да осигури ред и добро състояние на всички народности, събрани от кол и въже около Варна. Иска, когато придворният му поет Айни съчини възхвалната си поема за строежа и тя се изсече на колоната над новата чешма на площада, дето сега е Варненският народен театър, да бъдат изсечени думи, които ще останат да светят до края на дните: „...Под царстването на този владетел се тури всичко в ред и в добро състояние... Великият господар, пред когото идат да се покланят всичките владетели на земното кълбо. Елате да видите какво е направил този султан, на когото великолепието и величието се равняват с онези на Дария и Александра Велики.
“ И - щем не щем - трябва да му свалим шапка, защото го постига! Дълбочината и мощта на тази отбрана е такава, че когато започва руският напор, отворил Кримската война,
ударът
на русите срещу Силистра - колкото и мощен и внезапен - не успява да се стабилизира в трайна победа, изтласкват ги, изгонват ги от Добруджа.
А това е двадесет години по-късно, при ново оръжие,, при нова по-добра военна стратегия. Дори още двадесет години по-късно, по време на нашата освободителна война, русите не смеят да рискуват пробив през гранитния четириъгълник на Махмуд и само диверсионно се спускат в Добруджа, за да отклонят вниманието от прекосяването си на Дунава при Свищов. Нека добавя. Страховитото величие на Варненската крепост, за което Айни лее стихове, е такова, че при подписване на мира, който дава Варна на България под руско покровителство, англичаните налагат клауза Варненската крепост да се събори; само така военният баланс в Черноморието няма да се наклони трайно към Русия. Но за строежа.
към текста >>
12.
Глава втора: Ученикът и учителите му
 
- Атанас Славов
(17 юни) генерал Крукс спира корпуса си от юг според плана на Шеридън, за да изчака събирането на всички, преди да нанесат
удара
си, но самонадеяният Къстър не изпълнява нареждането и галопира нататък към индианците.
1878 (април) в България започва Априлското въстание. 1876 (пролетта) в Чикаго генерал Шеридън нарежда на три военни корпуса от запад, изток и юг да се придвижат ускорено и да обезвредят недоволстващите индианци на лакотския вожд Си- тинг Бул и вожда на шайените Крейзи Хорс. Генерал Къстър с 500 кавалеристи и 40 офицери води западния корпус. С това Къстър и Шеридън нарушават споразумението за мир. (6 юни) 3000 бойци от племената лакота и шайен се стичат на призива на Ситинг Бул, който има видение, че войниците ги нападат, яздейки надолу с главата, от което шапките им падат.
(17 юни) генерал Крукс спира корпуса си от юг според плана на Шеридън, за да изчака събирането на всички, преди да нанесат
удара
си, но самонадеяният Къстър не изпълнява нареждането и галопира нататък към индианците.
(21 юни) при реката Литъл Биг Хорн стават първите схватки. Крукс се оттегля все още в очакване да се съберат всички американски сили. Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно. (24 юни) Ситинг Бул принася жертва на боговете на един близък хълм. (25 юни, неделя) Къстър се спуска с всичките си сили към забелязания основен лагер на Ситинг Бул.
към текста >>
Пръскат с вар, прясна, изгаряща вар всяка обществена сграда, където знаят, че е
ударила
заразата.
Само надниква като насън и ето че изхвърча на друга планета. Ненаселена. Кепенците на дюкяните се спускат. Трясват мандалата на къщите. Напазарили-ненапазарили - ще се крият вътре гладни, дано оцелеят. Холера. По-страшна от всякога! По улиците ще препусне само някоя самотна тулумбаджийска кола със санитари с превръзки през носовете и устата, дано избегнат заразата, и толкоз.
Пръскат с вар, прясна, изгаряща вар всяка обществена сграда, където знаят, че е
ударила
заразата.
Нощем водите на Златния рог са озарени от клади сякаш. Цели пътеки от отсрещния до отсамния бряг се люлеят оранжевочервени връз черните води. Горят залети с газ трупове, нахвърляни напреки един връз друг като цепеници. После взимат да ги горят и през деня - толкова са много! Мирише на изгоряло месо; от жестокия пир на разгневените богове! Глупаво момче - измъква се един път от общежитието да търси някой си, дето някой от тяхното село казал да му се обади. Глупост на глупостите! Като му намира къщата, те само надничат отгоре през желязната решетка на прозорче някакво на втория кат и му казват да се маха, да се маха! Той пита - дете е! ^ какви са тези звезди, с бяла боя намацани на някои от портите, дето е минал дотук.
към текста >>
Казва му познатият на познатия му: - Еврейски къщя! Слагат Давидовата звезда, като удря божието наказание, да не сбърка Бог да
удари
тяхната къща, ами да погуби съседите.
Нощем водите на Златния рог са озарени от клади сякаш. Цели пътеки от отсрещния до отсамния бряг се люлеят оранжевочервени връз черните води. Горят залети с газ трупове, нахвърляни напреки един връз друг като цепеници. После взимат да ги горят и през деня - толкова са много! Мирише на изгоряло месо; от жестокия пир на разгневените богове! Глупаво момче - измъква се един път от общежитието да търси някой си, дето някой от тяхното село казал да му се обади. Глупост на глупостите! Като му намира къщата, те само надничат отгоре през желязната решетка на прозорче някакво на втория кат и му казват да се маха, да се маха! Той пита - дете е! ^ какви са тези звезди, с бяла боя намацани на някои от портите, дето е минал дотук.
Казва му познатият на познатия му: - Еврейски къщя! Слагат Давидовата звезда, като удря божието наказание, да не сбърка Бог да
удари
тяхната къща, ами да погуби съседите.
Не му се ставаше на чорбаджи Атанас в този пуст град. Взема да се облича и се видя в огледалото. Къде бяха мощните му някогашни рамене? Де бяха тесните, ама дълбоки балканджийски гърди, дългите мускули, железните мишци? Кокали, прегърбени рамене; нямаше го чепатият стегнат гигант, дето до неотдавна му се подхилваше от огледалото изпод щръкнал мустак, нямаше го редичкият момчешки кривнат кичур над голямото чело - плешива дъртешка глава! И кафеви старчески петна където ще и не ще! За какво се обличаше?
към текста >>
И ако ти друснат някой юмрук - пак му викат Пънч, защото е
удар
с петте свити пръста.
И в град Бомбай - първият европейски английски град в Индия, ги правят толкова „по богатому“ англичаните, които са влезли в крак с модата, че дори ги колос- ват. И за да са все пак английски - тези котлета, - взимат, че им слагат малки периферийки. И това е Времето на големия стил на живот, идващ от Индия: коктейлите се казват по индийски „пунч“ - което значи „пет“. Като в таблапш „Пендж у Ек“ - пет и едно. И така на коктейла (шарена смесица като„петелска опашка“) от пет питиета, дето го смучат със сламка, англичаните, натрупали богатство от Индия, му викат Пънч.
И ако ти друснат някой юмрук - пак му викат Пънч, защото е
удар
с петте свити пръста.
И тая колосана бобена котелка, дето се носи на главата, и тя също иде от Бомбай - само че на английски града, за който става дума, се произнася „бомбей“. Така или иначе търговците В Цариград не ти пишат на английски, като идеш нещо да купуваш, ами приказват италианското търговско линго (на което тази работа се казва „бомбета“) и ако искаш такава бобена котелка от някой моден магазин в Пера да си като англичанин, забогатял до безумие В Индия, и те ти казват - „Ааааа, евет, чорбаджи, бомбе фасон, евет-евет! Джам гиби!“ И ти свалят колосаното бобено гърне, и ти го нахлузват на главата. Значи: „Ааааа, тъй, господине, бомбей стил (в бомбайски стил), тъй, тъй! Лъщи!“ Италианците, разбира се, го поиталианчват, защото поради близостта В звученепю на думата им се струва, че идва от „бомба“, т.е. валчесто черно нещо. И така нататък.
към текста >>
13.
Глава трета: Колежанинът
 
- Атанас Славов
Хадърча, празен и отстранен, защото били го
удариш
... Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквозинещо за този българин, който аз познавах от напред за родолюбив мъж...“ Не, не е чудно, че поп Константин се оттегля, и че ще търси нещо, от което да струи светлина и чистота, а не пушек на свещи само, миризма на тамян и броене на стотинки - нещо, което е било сладостта на първите шестдесет години от живота му.
Толерантен, какъвто е бил цял живот, поп Константин е и достатъчно мъдър да остави сина си - който след завършването на варненската реалка безспорно е по-просветен от него - сам да вземе решението си. Освен това, както синът му има проблеми с това да нарича бялото черно само защото натам върви вълната, така и Константин е такъв и това си качество синът му взима именно от него; и когато българското паство се оказва, че е премахнало гръцките попове само за да може да не плаща грошовете, дължими на църквата за църковни служби, и когато православните попове стават по-тесногръди и фанатични от едновремешните гръцки попове и по-алчни - чудно ли е, че душата му се изпразва и че се дръпва настрана и се уединява, и се скрива в Нови пазар да служи там вече доста стар, само да е далеч от любимия си изпортен град? Съвсем не, ако видим какво пише за него в цариградския вестник „Македония“ Г. С. Раковски при първото му оттегляне: „Попитах за предишния им църковен предстоятел отца поп Константина, къде е и защо го няма. Казаха ми, че бил в с.
Хадърча, празен и отстранен, защото били го
удариш
... Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквозинещо за този българин, който аз познавах от напред за родолюбив мъж...“ Не, не е чудно, че поп Константин се оттегля, и че ще търси нещо, от което да струи светлина и чистота, а не пушек на свещи само, миризма на тамян и броене на стотинки - нещо, което е било сладостта на първите шестдесет години от живота му.
И не е чудно, че е бил достатъчно голям, дори когато вече се е съсухрял около себе си, да пусне сина си сам да търси пътя, от който може да дойде светлината вече за него - по-младия. И може би да намери! И когато се оказва след двадесетина години, че и това ново красиво нещо, протестантизма, и то не върши работа, и сина му отминава - добре. Нищо! Трябва да се опиташ, трябва да се стремиш към Бога, а Бог ще реши дали да те изведе, където ти е мястото, или ще те остави да се бъхташ и да се бъхташ! Нека върви Петър! Нека опита. * Първата Методистка църква в Свищов, по-късно поща През 1875 Габриел Чалис пристига със съпругата си в България. Четири години по-късно, след вълненията и промените, настъпили след Руско-турската война от 1877-1878 г., той става ръководител на методистката мисия в Княжеството.
към текста >>
Това ни шокираше! Тоя калпк ни пречи - трябва да го махнем, но няма как, няма с какво! Дадохме му по един ритник,
ударихме
го всинца с прикладите и ... отминахме.
Той е част от двайсе-трийсетчленната доброволческа чета самоковлии, които опълченецът от Кишинев Спас Джезаджията събира под командата на запасния капитан Куртев да затвърдят съединението на Източна Румелия към Княжество България. Телескопичен блик „На седми сутринта нарамихме кримките с по двайсе патрона и се отправихме за границата, която беше на 12 километра от Самоков. Заедно с други младежи като мен и аз успях да убедя родителите си, че трябва да се запиша доброволец, макар че едва що бях навършил 18 години. Оттатък Шипоченското ханче, на 1-2 километра, видяхме километричния камък, който отбелязваше границата между Княжество България и Източна Ружлия. С изчукан надпис ГРА на него.
Това ни шокираше! Тоя калпк ни пречи - трябва да го махнем, но няма как, няма с какво! Дадохме му по един ритник,
ударихме
го всинца с прикладите и ... отминахме.
Гладни, изморени от път, нощувахме в с. Сестримо. На другата заран, рано-рано потеглихме за Пазарджик. На път минаваме през лозята на с. Белово. Като „освободители“ имаме право да си хапнем малко грозде. То не беше съвсем узряло, ама прасковите и крушите бяха тъкмо за ядене.
към текста >>
Слугите им товарели кораби с обковани сандъци долу на пристанището; те се настанявали във файтоните с лъснали ланци в джобчетата на кадифените си жилетки, с
ударени
на калъп кървавочервени фесове; кадъните им едри и бели като бяло сирене с вакли синджир-вежди, тежки копринени шалвари с по пет хиляди дипли и джамфезени елеци.
Май сбърках. Защото мислех някак за българите в Свищов. Изхвръкна ми от главата, че в онова преходно време Свищов все още е бил един от най-аристократичните турски градове в България. Турците, разбира се, веднага след Освобождението са го напуснали, продавайки разкошните си къщи, парцели, лозя - криво-ляво там, джаста-праста, колкото да вземат нещо и да се махнат! Изнизали са се. Не са се зачитали във вестник „Народа“ или „Дунавска зора“, за да разберат как ще завърши дискусията за „кръвопийците чифути“ и „предателите протестанти“.
Слугите им товарели кораби с обковани сандъци долу на пристанището; те се настанявали във файтоните с лъснали ланци в джобчетата на кадифените си жилетки, с
ударени
на калъп кървавочервени фесове; кадъните им едри и бели като бяло сирене с вакли синджир-вежди, тежки копринени шалвари с по пет хиляди дипли и джамфезени елеци.
Заминавали изправени като глътнали бастун англичани. Точно техни имоти купили ръководителите на мисията преди местните вестници да успеят да ги заръфат, и върху тях построили евангелската църква, пансиона и училището. Но докато турците се изтеглят, минава време. Докато се изнесат напълно, в кафенетата им полека-лека почват да се примъкват по-беднички хора, защото тежките мюсюлмани са се изтеглили първи, и броениците там вече не са бисерни, и дори не са кехлибарени, а стъклени - какво да правим! Но гледката горе, гледката от Чифте кафене си остава такава гледка, каквато само мюсюлманина, и то от старите мюсюлмани, за които не можеш да кажеш „каквито българите, таквиз им турците“ - само истинският последовател на Мохамед може да забележи такова чудо, да осъзнае красотата му и да усвои и насели място, от което да му се наслаждава. Защото ви казах, че да гледаш е едно, и всеки гледа.
към текста >>
14.
Глава четвърта: Семинаристът
 
- Атанас Славов
Разрази се и в океана, и аз с приятеля - Атлантически океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...“ Каква мистична духовна аритмия! (Но Алеко не знае, че не е от раздялата, а от очакването за събиране - на нас отсамните с братята ни отвъд през бездната, дето е скъсала нишката ни!) Какъв неочакван, мистичен вътрешен
удар
разтриса цялото му същество! И странно, той помни уникалното си изживяване, но ведрата му натура го заравя в нафталина на останалите туристически спомени.
С кого се прощавах аз? Нямах ни едно близко до сърцето си същество на този свят ... Насреща ми, на брега, стояха хиляди французи, но какви са ми мене французите, какъв съм аз на тях! И все пак аз ги гледах, аз ги поглъщах с очите си, като че исках да протегна ръце към тях, да ги прегърна и между сълзите и целувката да им пришепна със задавен от вълнение глас: „Сбогом, сбогом, прощавайте!“ Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят и като че отивах не в новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята и от хората. Какво чудно нервозно състояние! Като че буря се е готвила в моите нерви през няколко години и е очаквала само силно потресение, за да се разрази. Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели; те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене.
Разрази се и в океана, и аз с приятеля - Атлантически океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...“ Каква мистична духовна аритмия! (Но Алеко не знае, че не е от раздялата, а от очакването за събиране - на нас отсамните с братята ни отвъд през бездната, дето е скъсала нишката ни!) Какъв неочакван, мистичен вътрешен
удар
разтриса цялото му същество! И странно, той помни уникалното си изживяване, но ведрата му натура го заравя в нафталина на останалите туристически спомени.
Както е и с нас - читателите му. Всеки българин е чел тези редове, но кой не ги е прескочил като нищо особено, кой не си е казал, че просто Алеко си е майстор пътеписец, и ето ви още една претоплена авторска палачинка, поднесена за зяпналите почитатели на перото му. Само че така ли е? Тази тълпа на брега, тези непознати французи, този океан - апокалиптичния, космически приятел, с който започва дуета без ноти; - божественият миг, холизма, секундата на устремление към всемирната тоталност на хора и катедрали, французи и вода, и двата разцепени и разделени един от друг бряга на океана, през които „Ла Турен“ ще свърже отново тръгналите на запад с тръгналите на изток племена с божествена бяла невидима нишка, опъната някога си от лоясали викинги (поели уж да оплодят някоя ескимоска под тогавашните лозници на Гренландия), от облещени колумбовци (тръгнали уж за планини от злато), от китове и риби пилоти, от айсберги и недолетели птици, белнали очи от гладна смърт връз тях. От океански костенурки.
към текста >>
Един задвижен за
удар
камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха.
И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет сантиметра - така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан. И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния бряг на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора. Всичко, което се е случило на северните брегове на Хавайските острови в този неразбираем мигновен кошмар ту оголен, ту наводнен, ту всмукващ обратно на дъното; всичко, до което се.докосва. И тази „едновременност“ на станалото, видяна в цялостта й, няма ляво и няма дясно, няма сега и после. То е едно и също нещо и е само сега.
Един задвижен за
удар
камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха.
Но никоя отделна част от движението не описва и не дава представа за цялото по какъвто и да било начин: Покойната ръкохватка? Падащия надолу корен на камшика? Дигащата се нагоре среда? Изплющелия връх? Нищо от тези отделни движения не значи нищо и не се отнася към явлението, и не обяснява явлението за нас „късогледите“, но не и за „целостногледите“ като Айнщайн.
към текста >>
За тях не е проблем да видят (не, не да изчислят, а направо „да видят“), че всеки от тези елементи, въпреки и коренно противоположен на съседните, носи в себе си кинетичната енергия на предаденото движение - вълната на камшичния
удар
е едновременно една и съща в покоя на ръкохватката, в низходящото движение на корена, във възходящото движение на средата и в ускореното челно движение на върха.
Но никоя отделна част от движението не описва и не дава представа за цялото по какъвто и да било начин: Покойната ръкохватка? Падащия надолу корен на камшика? Дигащата се нагоре среда? Изплющелия връх? Нищо от тези отделни движения не значи нищо и не се отнася към явлението, и не обяснява явлението за нас „късогледите“, но не и за „целостногледите“ като Айнщайн.
За тях не е проблем да видят (не, не да изчислят, а направо „да видят“), че всеки от тези елементи, въпреки и коренно противоположен на съседните, носи в себе си кинетичната енергия на предаденото движение - вълната на камшичния
удар
е едновременно една и съща в покоя на ръкохватката, в низходящото движение на корена, във възходящото движение на средата и в ускореното челно движение на върха.
Или - вижте мъртвото вълнение на цунамито: то е вертикално пропадане - всмукване на водната маса отпред, за да се захрани тръгналата вълна, то е челно изсипване на изригната от мястото си водна маса, която по силата на гравитацията търси хоризонтирането си, то е и непрестанно вертикално издигане на водната маса поради инерцията на първоначал- ното си задвижване, то е и вертикално пропадане зад засмуканата нагоре водна маса. И това камшично движение не може да се прочете в последователността на елементите му от ляво на дясно или от горе на долу, или от сега към после. То само по себе си няма място, само по себе си няма време. То не е алеутското цунами от това или онова време. То е колкото цунамито от 6 часа и 18 минути на 14 юли на 170 з.д.
към текста >>
Само че всяко откритие в този път е временно! И когато прекосиха Франция, и когато стигнаха океана, пристанището на Хавър, претъпканите хотели и приюти, кафенетата, агенциите, спящите по градинките, вавилонското стълпотворение на езици през двата дни преди корабът им да потегли, той бе
ударен
от истината.
И той го знаеше, но едва когато се заготви за път, усети колко широк и отъпкан е пътят. В трена, колкото повече навлизаха в Европа, колкото по-чисти и спретнати ставаха зад прозорците хърватските села, после австрийските, толкова повече се усещаше всмукан от едно голямо, непреодолимо движение, де с новите съпътници за Америка, де с изоставането на Хадърча и Свищов далече назад, де със странното, но непреодолимо чувство, че е влязъл в свят, който не е закотвен за халката на кладенеца, а е безбрежен, на колела, в постоянно движение, свързан помежду си и през най-невъобразими разстояния. Че е един! Че иска да е един, и ще направи всичко, за да е един, защото хората са едно и всички тези прегради, тези граници и паспорти са нищо пред светлината, която е една и съща във всяко живо същество. Той щеше да отиде там и вътрешно щеше да е у дома си. Знаеше го.
Само че всяко откритие в този път е временно! И когато прекосиха Франция, и когато стигнаха океана, пристанището на Хавър, претъпканите хотели и приюти, кафенетата, агенциите, спящите по градинките, вавилонското стълпотворение на езици през двата дни преди корабът им да потегли, той бе
ударен
от истината.
Беше част от една огромна, неконтролируема вълна от човешки същества, устремена към прекосяването на океана. Всеки по някакво си уж свое съображение, но сега вече се бяха превърнали в едно огромно, изгърбено в напрежение чудовище... Украинци, поляци, литванци, евреи. Италианци дори - дошли чак тук, защото корабите в Италия така били претоварени с кандидати за емигриране, че трябвало да се чака с месеци и месеци. И тези, които можели да си го позволят, идваш да поемат оттук. Това бе втората в историята на Америка неудържима вълна през океана! Преди четиридесет години първата бе задвижена от камшика на картофения глад в Ирландия.
към текста >>
Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!... - продължаваше да цепи напред носът и острият вятър пращаше от време на време по някой неочакван душ студена солена вода, и Петър усещаше сърцето си как тупа, сякаш яздеше състезателен жребец към победоносен финал, но жребецът беше от петхилядотонните, и ездачите бяха осемстотин, и финалът бе събирането на племената, дето бяха теглили на изток по протежение на веригата на Алеутските острови в канута от моржови кожи преди осем хиляди години, с племената, дето бяха теглили на запад на кон през азиатския континентален щит, и това събиране караше така от триста години вече; и той потръпна, когато нова тежка пръска го
удари
в лицето.
Пиша едно кротичко писмо. Споделям, че има още материал тук, който не съм премандръсил, но го оставям за следващото си идване. Търся пощенска марка... Май параходът пак тутка, май започва оживлението, май пак се дигаме на пръсти да видим какво се открива след теснините и ще трябва да се връщам при глава трета и парцаланковците с каскетите и забрадките! Всички бяха на палубата от ранно утро: емигранти, редовни пасажери; тъпчеха се един друг, късите тук-там се надигаха на пръсти да надникнат над рамената на дългите, и бащи дигаха по някое оскучено, плачещо бебе на рамо, и това, разбира се, нямаше абсолютно никакъв смисъл, тъй като още сума ти време само блъскането на носа, докато корабът цепеше умерените вълни, щеше да разсейва неспокойната им скука. Петър беше излязъл от изгрев слънце и беше един от първите, които видяха бреговата линия на западния хоризонт, и се отказа от закуска, за да може да запази добрата си позиция на върха на купа насукано въже пред вратата за капитанския мост. Просто се надяваше да не го накарат за слезе от там, ако въжето щеше да трябва при акостирането.
Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!... - продължаваше да цепи напред носът и острият вятър пращаше от време на време по някой неочакван душ студена солена вода, и Петър усещаше сърцето си как тупа, сякаш яздеше състезателен жребец към победоносен финал, но жребецът беше от петхилядотонните, и ездачите бяха осемстотин, и финалът бе събирането на племената, дето бяха теглили на изток по протежение на веригата на Алеутските острови в канута от моржови кожи преди осем хиляди години, с племената, дето бяха теглили на запад на кон през азиатския континентален щит, и това събиране караше така от триста години вече; и той потръпна, когато нова тежка пръска го
удари
в лицето.
Един от корабните офицери, белокос мъж на средна възраст, се показа на вратата и запали лула близо до навитото въже. Всичко нормално! .... Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!... Параходът изтутка още веднъж и блъскането на носа и стичането на разбитата вълна по бордовете от двете му страни спря. Край и на душовете на вятъра! Бяха навлезли в теснините. След броени минути се чу огромна дружна въздишка от носа, хората там бяха успели да уловят по едно око от Инър Харбър - Вътрешния залив. Петър се взираше напред и въпреки че не издаде и звук, сърцето му бясно заби.
към текста >>
15.
Глава пета: Ученият
 
- Атанас Славов
Планът е във въздуха над улица „Тремон“ да се дигне „ел“, да се разкопаят старите гробища и да се
удари
през парка „Бостън Камън“.
вдигнатите на нивото на втория етаж железни пътища с техния апокалиптичен трясък и тръскане. Изглежда че няма друг изход с тези експлодиращи американски градове, и навсякъде постъпват точно така. Това е то спасението за претъпканите им центрове! Уитни дори има подкрепата на губернатора Ръсел, който казва: „Направи превоза до предградията лесен, бърз и евтин, а пък невзрачните сгради за даване под наем в града и тъй и тъй не могат да се сравняват, както показва опитът, с предимствата на извънградските резиденции.“ Така че лозунгът на Уитни е: „Шумът на бесилото! Мръсотията по дяволите!“ Не ви трябват коне от кол и въже да ви теглят по 303 каруци на час по Парк стрийт към центъра! Само елове! И как да спориш с него, когато в Бостън нещата стоят по-зле от където и да било. Единият квадратен хектар терен на центъра има 24 километра релсов път, 80 км тролейни маршрути с железните им пръчки и преградите им, 714 стълба, 195 кръстовища, 257 превключвания и 149 спирки. На Тремонт стрийт е такова тъпкало, че от пет до шест и половина следобед тролеите са вагон до вагон от площад „Сколи“ в бизнес- ката част до улица „Бойлстън“ в края на градската градина.
Планът е във въздуха над улица „Тремон“ да се дигне „ел“, да се разкопаят старите гробища и да се
удари
през парка „Бостън Камън“.
И понеже Уитни иска да мине през старите чинари на парка, два пъти подред бостънският съвет отхвърля идеята. Толкова тежки са тези тежки граждани, че градът им е по-важен от бизнеса и разноските, и губернаторът да си гледа работата, защото те точно по това време вече са пръснали милиони не само за благоустрояването на старите градски паркове и градиш!, а са започнали изпълнението на един грандиозен план за освежаването на града - прокарването на така наречената „емералдова огърлица“ - десет километра дълга верига от паркове, гори и градини, като се почне от „Бостън Камън“ на' върха на стария център на града и се стигне до 4000-те декара на крайградския парк в Уест Роксбъри на архитекта Фредерик Олмстед. Примерите и сравненията с други градове не помагат. Нюйоркчани, чи- кагци и балтиморци може да разтрисат железните си сгради с елове, да секат паркове и градини, да събарят сгради, за да разширяват улици - но не и бостънци, защото градът си е техен град - всяка педя от него. Като казваме „техен“, трябва да не забравяме, че това всъщност е градът на избягалите някога от позлатата на кралска Англия английски пуритани.
към текста >>
Те защитаваха проникването в науката и слагаха
ударение
върху наблюдението, съзерцанието, спонтанното и естествено усилие за сливане на личността с Всемирното съзнание и радостта от него - и сърцето му възприемаше връзката с божественото точно по този начин.
И най-чудното бе, че тази близост, която той прозираше под разказа на наблюдателната американка, самата тя всъщност не можеше да обхване изцяло. Виждаше ли от своя страна той с цялата си наблюдателност, под специалните си усилия, на които толкова се радваше и които бяха така големи, и в които бе постигнал толкова много, виждаше ли така ясно близостта на американския и английския дух, бита на американците, тънкостите на езика им и психологията зад езика им? Или и той като Изабел Хепгуд дори след предаването на тезата си щеше да е само добър, може би много добър - но все пак външен наблюдател? Тези дискусии в училище около чистотата на методизма и еретизма на персоналистите - обхващаше ли ги в цялата им дълбочина той наистина, колкото и да бе сигурен, че Боун и Мичел са правите? Знаеше, че ги смята за прави не само защото ги харесваше като достойни мъже и мъдри учители.
Те защитаваха проникването в науката и слагаха
ударение
върху наблюдението, съзерцанието, спонтанното и естествено усилие за сливане на личността с Всемирното съзнание и радостта от него - и сърцето му възприемаше връзката с божественото точно по този начин.
Но той усещаше - и то особено сега - че нещо в тези спорове му убягва; разбираше ги, но не усещаше в това разбиране оная свята радост, както при съзерцаването, проникването, сливането с природата. Какво бе загубил? Или просто трябваше да упорства нататък, докато нещата се усвоят; може би все още бе изминал много малък път навътре в дълбокото знание, което му даваха книгите тук и сериозната научна работа над тезата му. Може би това бе чисто и просто повей на умора или дори на леност! В края на учебната година през пролетта на 1893 г. в „Атлантик Мънтли“ му попадна социално-философската статия на Шалер за европейските селяни в емиграция.
към текста >>
Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е написано с боя: „Като
удари
камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.
Отминава за миг, но очарователното описание на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света. Мъжете от то варните влакове, които минават целия маршрут, ми кимат като на стар познат; толкова често минават край мен, че мислят, че съм жепе служител, и е вярно. И аз бих искал да съм работник по траверсите някъде по орбитата на планетата... Като срещна локомотива с влака му от вагони, понесен в този планетарен устрем... като чуя железния кон да кара хълмовете да ечат с това свое пръхтене като гръмотевица, да тресе земята с копита и да хвърля огън и пушек от ноздрите си, започва да ми се струва, че земята си е намерила човешка раса, достойна да я обитава.“ - Следващата спирка Конкорд джънкшън!“- казва кондукторът и престава да се обляга. - Вашата спирка, сър. Изглежда, че ще е като една от тези спирки сред гората, където никой не слиза и не можеш да повярваш, че някой ще се качи.
Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е написано с боя: „Като
удари
камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.
Домът на Емерсън не е музей, но вещите му са запазени с определеното намерение рано или късно да бъдат съхранени за поколенията. През 1892 година - десет години след смъртта му - за тях се грижи дъщеря му Елен и когато и тя умира, семейната им къща става собственост на Паметната асоциация на Ралф Уалдо Емерсън. Къщата на поборничката за женски права Луиза Мей Олкот и баща й Бронсън Олкот, които са покойници от четири години, е купена от Хариет Лотроп с определеното намерение да стане исторически музей на великите конкордци. Домът на Хоторн също се пази от преките му наследници, за да отиде след време на съхранение от Парковата служба към Министерство на вътрешните работи на Щатите, така че ни една от техните вещи, дрехи или книги не е разграбена от каращи се за наследство роднини, които да ги чакат от години да умрат, защото са си харесали някой чифт ботуши, някоя книга или любима писалка. Само с творческото наследство на Торо нещата не са в цветущ вид поради факта, че никой от трите му дъщери и синът му не се оженва и те умират преди началото на предпоследното десетилетие на миналия век.
към текста >>
16.
Начален акорд - сформиране на ачларската комуна в края на март 1922 г
 
- Георги Христов
Чуваш
удари
на мотика.
Радост трепти в душата. Сякаш сме птички, излезли от кафез. За нашата комуна в Ачларе94 - село в карнобатска околия - най-общо може да се каже следното. Ачларе е богата плодородна шир, в която царуват мир, свобода и тишина. Стоиш сред полето, загледан в дългите равни бразди.
Чуваш
удари
на мотика.
През тези дни дръвчетата, пръснати тук-таме из още тъмните ниви, са облечени в бяла копринена премяна. Ще дойде жаркото лято и същите дръвчета ще сложат своите зелени наметала. Привечер тук е много тихо. Чува се само започнатата преди милиони години песен на щурчето. _______________________________________ 93 Димитър Грива разказва как се е случила връзката с бай Жечо, домакинът на комуната в Ачларе: „Братята вземат решение за комуна и Тулешков отива на „Опълченска“ 66, където живее Учителя с категоричното решение, че трябва да направят комуна.
към текста >>
17.
Жорж (Георги) Радев
 
- Георги Христов
Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят
удари
, че Жорж е принуден да употреби и малко по-груби изрази.
На това място ще кажа нещо за Жорж Радев. Жорж може да бъде разглеждан в много аспекти, но нека да го видим като член на Ачларската комуна. Богат е животът на човек, който едновременно е горд духовен аристократ, невероятно много начетен, проникновен окултист и астролог, математик и естет, а тука одърпаничък селски работник, затруднен как да се справи с една упорита крава, която често ни създава неприятности. Жорж - този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя96 , която тук се тегли от чифт крави, които, кой знае защо, ужасно се ненавиждаха.
Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят
удари
, че Жорж е принуден да употреби и малко по-груби изрази.
От време на време го чувам да казва: - Ех, неразбрани, вие такива! Че защо е това? Има ли смисъл да се бодете така? Гледай сега, холан97! На какво прилича това! Най-после ще ви ударя и толкова! Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и на друга страна, за да не го стъпчат с тежките копита. Пръчицата като палка на диригент се носи из въздуха уж да вразуми животните, но те продължават своето ненавистно отношение една към друга. Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж, с високото си а ла Хершел98 чело, с дългите си къдрави коси.
към текста >>
Гледай сега, холан97! На какво прилича това! Най-после ще ви
ударя
и толкова! Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и на друга страна, за да не го стъпчат с тежките копита.
Жорж - този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя96 , която тук се тегли от чифт крави, които, кой знае защо, ужасно се ненавиждаха. Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят удари, че Жорж е принуден да употреби и малко по-груби изрази. От време на време го чувам да казва: - Ех, неразбрани, вие такива! Че защо е това? Има ли смисъл да се бодете така?
Гледай сега, холан97! На какво прилича това! Най-после ще ви
ударя
и толкова! Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и на друга страна, за да не го стъпчат с тежките копита.
Пръчицата като палка на диригент се носи из въздуха уж да вразуми животните, но те продължават своето ненавистно отношение една към друга. Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж, с високото си а ла Хершел98 чело, с дългите си къдрави коси. Тъмнокафявите не особено големи очи са понякога сериозно замислени, а друг път блестящо и сърдечно усмихнати. В братската комуна Жорж е един от много съзнателните членове, а вероятно и най-предан на идеята, заради която е образувана тази комуна. Когато приказвам с него, се сещам колко дълбоко е залегнал в съзнанието му вътрешният смисъл на нашия привидно наивен опит.
към текста >>
18.
Кръстю Тулешков
 
- Георги Христов
Всички подскочили като
ударени
от електрически ток, а Кръстю, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.“ Ето какъв е този Кръстю, който най-често беше моят партньор в Ачларе.
Веднъж той присъствал на едно събрание, където се чели, а после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него - една огромна, може би над сто килограмова госпожа - се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстю, става много късно... Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама.“ Кой знае как съседката му по стол погрешно казала „да ме занесеш“ вместо да ме заведеш или да ме изпратиш до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстю веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава у него пак налетял смехът - този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал тъкмо в един момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация.
Всички подскочили като
ударени
от електрически ток, а Кръстю, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.“ Ето какъв е този Кръстю, който най-често беше моят партньор в Ачларе.
Към него ме привързваше и неговият самостоятелен и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да извършваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстю избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше към къщи.
към текста >>
При вдигането на главата си той така силно
удари
стомната, която бе в ръката на Кръстю, че от нея шурна вода.
Има непредвидени обстоятелства, които осуетяват замисленото. Кръстю протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговият кон, който дотогава си пасеше най- спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и, като вдигна глава, хукна напред.
При вдигането на главата си той така силно
удари
стомната, която бе в ръката на Кръстю, че от нея шурна вода.
Конят, като усети водата на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстю тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневеният ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. И Кръстю, и аз слязохме от конете и почнахме наказателната акция.
към текста >>
При всичката си любов към тия животни ние им
ударихме
по няколко „плесника“ по пърхавите лакоми муцуни.
Конят, като усети водата на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстю тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневеният ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. И Кръстю, и аз слязохме от конете и почнахме наказателната акция.
При всичката си любов към тия животни ние им
ударихме
по няколко „плесника“ по пърхавите лакоми муцуни.
Криво-ляво успяхме да занесем яденето на нивата без, разбира се, строшената стомна. Всички се смяха презглава на тая история. Само Жечо не се засмя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона.
към текста >>
19.
Георги Томалевски
 
- Георги Христов
Другарите са далече и едва дочувам звънките
удари
на техните мотики.
Понеделник, 29 май Преди обяд копаем на маковата нива, но след обяд сме у дома. Вали напоителен обилен дъжд. От стрехата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва никой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма. Какъв предобед е днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива.
Другарите са далече и едва дочувам звънките
удари
на техните мотики.
Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази среща. През босите ми нозе нахлува топлата тръпка на прамайката земя, която ме е родила.
към текста >>
20.
2. Борис Николов - спомени на един комунар от с. Ачларе
 
- Георги Христов
Отидох до женското конче, Верка, и както ядеше
ударих
го с ръката си по горната част на гърба, то като се засили напред към леглото си и издигна дирницата си, хвърли чифте и леко ме закачи в гърдите и, ако не бях успял да се измъкна, то мъртъв бих паднал на местото си.
Скоро се омълчаха. След наряда, запалих ламбата и излязох из двора да ги търся. Няма ги. А то прасета на комшията да подранят и дойдат, та бутнат с муцуните си и отворят вратата и започнали да ровят на топло, а кончетата се наместили на сеното и ядат ли ядат, иначе никога не биха го кусали. Като видях тая сцена, рекох си: „Хе сега трябва малко бой както на кончето - защо не си идват заедно - и на прасетата, защо влизат в чужд обор.
Отидох до женското конче, Верка, и както ядеше
ударих
го с ръката си по горната част на гърба, то като се засили напред към леглото си и издигна дирницата си, хвърли чифте и леко ме закачи в гърдите и, ако не бях успял да се измъкна, то мъртъв бих паднал на местото си.
Това ме възбуди и след като ги вързах, знаете вече как я бих. Сега иде реда и на прасетата. Взех шибалка в ръка и ламба в друга, за да си ги поошибам. Но те се завират между конете и те се разритаха. А не мога да прекарам поне едно и да ударя бари веднъж.
към текста >>
А не мога да прекарам поне едно и да
ударя
бари веднъж.
Отидох до женското конче, Верка, и както ядеше ударих го с ръката си по горната част на гърба, то като се засили напред към леглото си и издигна дирницата си, хвърли чифте и леко ме закачи в гърдите и, ако не бях успял да се измъкна, то мъртъв бих паднал на местото си. Това ме възбуди и след като ги вързах, знаете вече как я бих. Сега иде реда и на прасетата. Взех шибалка в ръка и ламба в друга, за да си ги поошибам. Но те се завират между конете и те се разритаха.
А не мога да прекарам поне едно и да
ударя
бари веднъж.
Оставих шибалката и взех парче около две педи и колкото палеца ми е дебело. Хвърлих само веднъж и излезе че съм бил нешанджия, удари се по мутрата и падна и зарита. Издърпах го на отворено, вода му наливах в устата, заливах го, изправям го, но не бива - ще мре. По-скоро викам на сайбията му и той идва, но то вече, то се е простило със света. Отидох на нивата и цял ден картината бе пред очите ми и се мъча да го съживявам със силни мисли и твърда воля и се надея вечерта да го видя живо, но когато си дойдох, намирам студен труп.
към текста >>
Хвърлих само веднъж и излезе че съм бил нешанджия,
удари
се по мутрата и падна и зарита.
Сега иде реда и на прасетата. Взех шибалка в ръка и ламба в друга, за да си ги поошибам. Но те се завират между конете и те се разритаха. А не мога да прекарам поне едно и да ударя бари веднъж. Оставих шибалката и взех парче около две педи и колкото палеца ми е дебело.
Хвърлих само веднъж и излезе че съм бил нешанджия,
удари
се по мутрата и падна и зарита.
Издърпах го на отворено, вода му наливах в устата, заливах го, изправям го, но не бива - ще мре. По-скоро викам на сайбията му и той идва, но то вече, то се е простило със света. Отидох на нивата и цял ден картината бе пред очите ми и се мъча да го съживявам със силни мисли и твърда воля и се надея вечерта да го видя живо, но когато си дойдох, намирам студен труп. Претеглихме го със стопанина му - 18 килограма по 22 лв. и ще го платя.
към текста >>
21.
Учението за Ложата на Бодхисатвите и въпросът за Бодхисатвата в XX век
 
- Филип Филипов
Той изтърпя и поруганията, и
ударите
, и кръста, и гвоздеите, и копията.
Като казвам Христос, разбирам Същество, което има непреодолима Любов към човечеството и иска да му предаде ценното, което има в Себе Си - това е целта на Христа. Както слънчевата енергия не достига направо до нас, но минава през етерното пространство, така и Божията Любов дохожда до хората чрез Христа, който се явява като посредник на Любовта. Христос отчасти може да се уподоби на красивия и светъл слънчев образ. Той е Великият вдъхновител на всички откровения във всички времена. Той е невидимият двигател на целия духовен Живот на човечеството.
Той изтърпя и поруганията, и
ударите
, и кръста, и гвоздеите, и копията.
С огъня на Любовта Той разтопи оръжията на насилието - и опитът Му излезе сполучлив. При Своето идване преди две хиляди години Христос ни показа само едната страна на Своя образ. Ние виждаме Христа в унижения и скърби, в страдания и изпитания - ние Го виждаме като герой на изкуплението. Хората не познават още Христа в Неговата слава, в Неговата Божествена мощ и сила. Силен и мощен е сега Христос.
към текста >>
Нещо повече, авторите на този труд смятат, че това на практика е поредния
удар
срещу дейността на Учителите на Бялата Ложа - Учителите на Мъдростта и съзвучието на сетивата, и по-специално - поредната атака срещу дейността на проявяващия се в XX век Бодхисатва Майтрея. 57.
Тибетец, както и с каквито и да било западни расистки организации, или проявили се в бившия Съветски съюз (или негови бивши републики) местни религиозно-псевдотеософски организации и секти. Подобни организации, които нямат нищо общо с произлизащото от България езотерико-християнско учение, могат да бъдат директно изследвани от читателя на адреси: украинска апокалиптична секта с теософско еклектични корени, довела до самоубийствени прояви - http:// www.usmalos.com/; пореден случай на самообявил се Месия-Христос, слязъл физически на3emTa-http://visarion.da.ru/; расистка организация, прокламираща надмощие и богоизбраност на Бялата раса - http://churchoftrueisrael.com/. Понятията Бяла Ложа, Бели Братя, Бяло Братово, Братство на Светлината трябва да се разбират само в строг духовно-научен смисъл, използван от Рудолф Щайнер и Учителя Петър Дънов: става въпрос за идея, оригинално и конкретно изнесена от съвременните два клона на езотеричното християнство, която се отнася единствено до всички онези десет чина от Ангелските йерархии, група високо еволюирали Учители и техни най-близки ученици и съработници, които имат за свой духовен център, водач и върховен посветител Христос. Правим тази забележка , защото има редица случаи през втората половина на XX век, когато явно злонамерени адепти и пратеници на източни, нехристиянизирани духовни организации или школи на лявото посвещение, или медиуми, извършващи chaneling, които под същите имена провеждат напълно различни представи и идеи относно изброените понятия - представи, идеи и същества, които не са свързани и нямат нищо общо с Христовия Дух. С това се цели да се внесе още по-голям хаос и „лесен улов" на неориентирани и незапознати с Духовната наука хора, които лесно биха попаднали под манипулация от такъв порядък.
Нещо повече, авторите на този труд смятат, че това на практика е поредния
удар
срещу дейността на Учителите на Бялата Ложа - Учителите на Мъдростта и съзвучието на сетивата, и по-специално - поредната атака срещу дейността на проявяващия се в XX век Бодхисатва Майтрея. 57.
Повече информация за живота на Михаил Иванов може да се прочете на официалната френска страница: www.ffau.org. в официалната българска страница, посветена на Словото на Учителя Петър Дънов: www.BeinsaDouno.org или в книгата: Louise-Marie Frenette, „Omraam Miklmil Anvanhov et le chemin de Lumirne", Editions A.L.T.E.S.S., Paris, 1997. 58. BidkG4 130,17.09.1911. 59. Виж GA 130, 21.09.1911. 60. Ето една от декларациите на тази тема: Everywhere you are I can be addressed, But in your temples best, Address me and you address, Lord Buddha, Address Lord Buddha, then you address Maitreya.
към текста >>
НАГОРЕ