Търсене в текстове за 'Умиление'

НАЧАЛО

СПИСАНИЯ И ВЕСТНИЦИ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 25 резултата в 21 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Съзнанието, Последната симфония, Реализъм – Стека Съдържание на бр. 9-10 - Житно зърно - година II –1925 г.

И когато земните съблазни, със своя измамлив външен блясък се разкриват пред очите на ученика; когато, притиснат от суровите несгоди на условията и тъмните влияния на зли сили той се почувствува отслабнал, тогава идва Божественият Дух, не строг, не изобличителен, а благ, светъл и могъщ и бащински подпомагайки го, буди у него най-съкровените чувства на признателност и умиление.
В бъдещето,те ще се издигнат до това положение, а идващите след тях ще заемат тяхното место, и така човек ще следва своя безконечен път и развой. Всеки, с идването си да живее на земята, носи със себе си своето малко или голямо съкровище със способности и сили, които по микроскопическа частица е събирал, работейки през вековете на своето минало, като целта на неговото сегашно идване е да обогати своето съкровище. Преимуществото на тези ученици, които истински живеят в това учение е, че те не се връщат назад. Онези вътрешни усилия, които те с правили в борбата за самоусъвършенствуването си малко по малко раздират мрачните предели между Бога и тях; душата им започва с радостен трепет да долавя прикосновението на Божественият Дух, започва да нагласява отношенията си с Него и да разбира по-дълбоко истинския смисъл на живота. Тези техни усилия са като един резервен капитал, чието предназначение е да ги подпомогне в трудните моменти на вътрешни духовни стълкновения. И когато земните съблазни, със своя измамлив външен блясък се разкриват пред очите на ученика; когато, притиснат от суровите несгоди на условията и тъмните влияния на зли сили той се почувствува отслабнал, тогава идва Божественият Дух, не строг, не изобличителен, а благ, светъл и могъщ и бащински подпомагайки го, буди у него най-съкровените чувства на признателност и умиление. Онези хора, които ще признаят духовния произход на човечеството и ще се обърнат към Бога, те са се родили такива, дошли със с тази подготовка, а не сега да стават такива. „Моите овце чуват и познават гласа Ми и Ме следват”, казва Христос. От памтивека Божественото съзнание работи неуморно, търпеливо и разумно за издигането на човечеството. Въпреки че хората отричат, или най-малкото, нито помислят за това, все пак, без тази дейност, без тази светлина, човечеството би потънало в още по-непрогледен мрак и условията на живота биха станали много по-тежки. Човек е едно неблагодарно същество.
към текста >>

2. Тайната на живота – А. Бертоли Съдържание на бр. 7 и 8 - Житно зърно - година ІІІ – 1926 г.

Очичките му, като череши черни, извиквали умиление на всяко лице, и розово-мраморните му странични теглили всяка ръка за милувка.
Над родната земя витаело стоглавото чудовище на нечувана тирания и изтерзаните поля се поели със сълзи на горест. Тогава се случила голямата беда с двамата близнаци, за която и сега се говори по тлаки и сборища и се пеят песни по жетва. В душите на иначе мирните и работливи момци се загнездило негодувание против несвършващите зулуми на тираните. Един ден то закипяло като възбунено море и ги тикнало да дръзнат срещу волята на всевластния. Сестра им, млада булка, добила момиченце като ангелче. Очичките му, като череши черни, извиквали умиление на всяко лице, и розово-мраморните му странични теглили всяка ръка за милувка. Лалка растяла и хубавяла и чуруликането ù било радост и утеха за целия род. Ала един ден тя станала жертва на лукав поглед. Един от пашите намислил да я заведе в харема на султана, та негли получи за нея нечувани милости. Това внесло смут в сърцата на Лалкината рода. Димитър и Никола не изтраяли.
към текста >>

3. CE QUE LA VIE APORTE DE NOUVEAU Съдържание на 5-6 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.

Един след друг разказите ме увличаха в един чуден, дивен свят, извиквайки даже сълзи, благословени сълзи на умиление.
Всички, които са чели „Псалми на живия Бог" и „По свещената пътека", вярвам ще посрещнат с радост новата книга на Г. Томалевски. Преди няколко дни аз взех тази книга от един мой приятел да я разгледам и да прочета някой разказ. Цял ден бях работил и бях уморен. Когато обаче почнах да чета първия разказ: „Една пролетна нощ” – аз забравих умората, времето изчезна, аз се намерих в един друг свят, светът на Любовта, светът на красотата. Аз вече не можех да се откъсна от книгата. Един след друг разказите ме увличаха в един чуден, дивен свят, извиквайки даже сълзи, благословени сълзи на умиление. Не е ли това най-добрата препоръка за едно художествено творение? Защото целта на едно художествено творение е да предаде онези благородни, нежни, топли чувства на автора – и колкото са те по-значителни и колкото формата е по-красива – толкова повече худож. творение е истинско. „Разкази за Любовта, която не се сбъдва, но не умира" – тъй ги определя самият автор. А аз бих ги определил просто „Разкази за Любовта, която не умира".
към текста >>

4. БО ИН РА -КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ И КНИГА ЗА ЧОВЕКА - ЕЛИ Съдържание на 9-10 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.

ЛЕКА НОЩ Когато бях дете и моята майка ми кажеше лека нощ, исках да заплача от умиление, а щом нейната ръка помилваше косата ми, аз усещах вече на очите си омайващата сладост на съня.
Аз сега не мога да летя и забравих оная дума, с която се повдигах от земята като птичка. Майко, когато друг път ме видиш да се усмихвам в съня, не ме събуждай. Макар и слънцето да е изгряло, макар моите другарчета да се готвят за училище. Тази вечер аз ще се помоля пак да науча оная малка дума, с която се повдигнах леко над градината. Майко, ако видиш, че се усмихвам в съня, не ме събуждай. ЛЕКА НОЩ Когато бях дете и моята майка ми кажеше лека нощ, исках да заплача от умиление, а щом нейната ръка помилваше косата ми, аз усещах вече на очите си омайващата сладост на съня. Никога не можех да заспя, докато не чуех тоя кротък глас, докато не се докоснеше ръката с топлата милувка. Те ми носеха нещо, което никой друг не можеше да ми даде. Когато майка ми, заета със своите грижи, не идваше при мене, тогава моята възглавничка беше мокра от сълзи. И сега аз диря да ме помилва ръката на Великата Майка. И сега, когато усетя кротките ù стъпки от всемира, искам да се разплача от умиление, а щом тя сложи ръката си на пламналото ми чело, аз се стопявам в ритъма на нейното велико сърце.
към текста >>

И сега, когато усетя кротките ù стъпки от всемира, искам да се разплача от умиление, а щом тя сложи ръката си на пламналото ми чело, аз се стопявам в ритъма на нейното велико сърце.
ЛЕКА НОЩ Когато бях дете и моята майка ми кажеше лека нощ, исках да заплача от умиление, а щом нейната ръка помилваше косата ми, аз усещах вече на очите си омайващата сладост на съня. Никога не можех да заспя, докато не чуех тоя кротък глас, докато не се докоснеше ръката с топлата милувка. Те ми носеха нещо, което никой друг не можеше да ми даде. Когато майка ми, заета със своите грижи, не идваше при мене, тогава моята възглавничка беше мокра от сълзи. И сега аз диря да ме помилва ръката на Великата Майка. И сега, когато усетя кротките ù стъпки от всемира, искам да се разплача от умиление, а щом тя сложи ръката си на пламналото ми чело, аз се стопявам в ритъма на нейното велико сърце. Има дни в живота ми, когато тя не идва при мене. Им вечери, когато аз слагам морна глава без нейното кротко „лека нощ! " Тогава моята възглавница е мокра от сълзи. Аз плача в хладната самота на тая нощ и чакам, вслушвам се, както тогава, когато бях дете.
към текста >>

5. СУЕВЕРИЕ И ПРАВА МИСЪЛ - Д-Р ЕЛ.Р.КОЕН Съдържание на 7 и 8 бр. - 'Житно зърно' - година VІІІ – 1934 г.

И след като оздравее и може да излиза на чист въздух и слънце, с каква радост, с какво освежено чувство диша той въздуха, с какво умиление се оставя да бъде милван от слънчевите лъчи.
Така е и със светлината, с растенията, минералите, от които той се ползува като с бездушни предмети, по отъпканите пътища на навика. Наистина, Живата Природа припомня понякога на човека великата ценност на "обикновените неща". Вижте човека, кога се разболее. Лишен от възможността да се движи, прикован на легло, той ясно съзнава, какво ценно нещо е изгубил преди всичко - способността да ходи! Ако го боли око, ухо, стомах, ако го боли ръка, крак, ако са заболели дробовете му, та не може свободно да диша, той съзнава ясно тогава, от какво велико благо е лишен. И след като оздравее и може да излиза на чист въздух и слънце, с каква радост, с какво освежено чувство диша той въздуха, с какво умиление се оставя да бъде милван от слънчевите лъчи. Всичко му се вижда сякаш ново, свежо. Той възприема нещата с детска, девствена впечатлителност, става като същинско дете. И това е, може би, едно от най-благодатните действия на болестите и страданията. При тях човек е лишен от някакво благо - той скърби за нещо, което е изгубил. В съзнанието му отново изпъква неговата ценност.
към текста >>

6. АСТРОЛОГИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ. АСПЕКТИ - П. М-В Съдържание на 6 бр. - 'Житно зърно' - година ХІІ – 1938 г.

С прискърбие трябва да се констатира, че голяма част от днешните хора, които в дълбочината на душата си са останали езичници, са готови да оберат „майката-земя", както с умиление я наричат техните поети, за да принесат скъпите ù дарове в жертва на Молох, така както във време на война принасят на тоя най-древен от всички човешки богове скъпоценната кръв на милиони хора и плодовете на техния труд.
Явно е, че ако един ден човечеството сполучи да разтвори тоя грамаден резервоар от енергия, какъвто представя материята, ако то успее да развърже интраатомната енергия, която поддържа устойчивостта и равновесието на онова, що наричаме материя, пред него ще се разкрият перспективите на необикновени постижения. Но като се има пред вид умственото и нравствено ниво на съвременното човечество, едва ли може да се каже, че тия перспективи ще бъдат светли. При тия материалистични разбирания, които хората имат за природата и човека, при тия груби схващания за живота и неговите цели, обладаването на подобни неизчерпаеми източници на енергия би било гибелно за тях. Ако те днес се разпореждат така безогледно и безотговорно с всички блага на природата, защото я смятат за бездушна, мъртва, управлявана от слепи механични закони, ако те с такова остървение пробиват земята, за да изсмучат и последната капчица петрол, ако те с такова къртичено усърдие се ровят в почвата, за да оберат нейните руди, каменни въглища, скъпоценни камъни, ако те така безпощадно използуват нейната растителност, нейните води, нейните станали прословути днес „сурови вещества" от всички природни царства – и то с главната цел да се въоръжат до зъби – какво биха сторили, ако притежаваха огромните запаси на скритата атомна енергия? Те надали биха се замислили да дигнат във въздуха и цялата земя! С прискърбие трябва да се констатира, че голяма част от днешните хора, които в дълбочината на душата си са останали езичници, са готови да оберат „майката-земя", както с умиление я наричат техните поети, за да принесат скъпите ù дарове в жертва на Молох, така както във време на война принасят на тоя най-древен от всички човешки богове скъпоценната кръв на милиони хора и плодовете на техния труд. Не мислете, че като споменавам думата Молох, си служа с нея като с метафора. Защото Молох и днес е жив и си богува. Дори той е много по-мощен отколкото в миналото. И наистина, какво представят десятките деца и юноши, принасяни от неговите някогашни жреци като кървава жертва пред страшния му истукан, в сравнение с милионите човешки жертви, които вземат днешните опустошителни войни? Днес Молох пак съществува, но така преобразен, че съвременните хора, които се отвръщат с ужас от тоя кървав езически култ на „далечното минало", не съзнават, че са пак негови служители.
към текста >>

7. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ. ПО УЧИТЕЛЯ ПРЕРАЗКАЗАЛА ЕЛИ: СКЪПЕРНИКЪТ ОТ ЗЛАТНАТА ЕПОХА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Съдържание на 9-10 бр. - 'Житно зърно' - година ХIV - 1940 г.

Ние говорим за цветята с умиление, с подчертана нежност, дори някога с афекти.
Бързам при това да отхвърля и баналното остроумие, че и картофите и салатата изпитват същите .страдания", когато ги късаме за ядене. Тук не става дума за усещането на самото растение, което бидейки на особена степен на развитие в органичния живот, не усеща страдания при неговото откъсване от живота, както едно животно или един човек. Не може да става сравнение между жестокостта при късането на едно цвете с жестокостта в градската кланица, където много от животните дават явни признаци за съзнаване наближаващата жестока смърт. Думата е за начина, по който ние даваме израз на най-фините си чувства и най-трепетната нежност. Поднасянето на цветя е един изтънчен култ към смъртта, а не към живота. Ние говорим за цветята с умиление, с подчертана нежност, дори някога с афекти. Ние ги съзерцаваме като прекрасен, мълчалив живот, имаме към тях уж чисто естетично отношение, а ги оставяме да изгният в нашите вази или да изсъхнат в бутониерката ни, след като сме ги отделили от живота. Защо ги убиваме? Някой може да възрази, че това е вече прекалена и превзета хуманност. Признавам, наистина, че писаното тук не се покрива с конвенционалния курс за третиране цветята, но пак ще поясня, че въпросът не се свежда до усещането, което има растението, когато го откъсваме, а до самите нас, които и при моменти на най-голямата нежност в живота си, биваме жестоки и унищожаваме! Ние се радваме на живота, а поднасяме като дар смъртта.
към текста >>

Чуваш някой да разказва с патетично умиление за любимите си цветя и мислиш, че няма по-милостиво, по-състрадателно същество от него, но не след дълго, някаква неочаквано груба проява на жестокост ти разкрива само една куха театрална поза на умиление, защото, невъзможно е човекът, който искрено обича цветята, да е жесток и коравосърдечен спрямо хората.
Признавам, наистина, че писаното тук не се покрива с конвенционалния курс за третиране цветята, но пак ще поясня, че въпросът не се свежда до усещането, което има растението, когато го откъсваме, а до самите нас, които и при моменти на най-голямата нежност в живота си, биваме жестоки и унищожаваме! Ние се радваме на живота, а поднасяме като дар смъртта. Често ще чуете за някоя дама, че от всичко на света най-много обичала лилии, друга – бели рози, трета – хризантеми, но нито една от тях не е отделила поне един час от живота си за отглеждане на тия цветя. Те ги обичат във вазите си, осъдени на смърт, обичат ги дотолкова, доколкото те освежават със своя прощален аромат, зашиващата и душна атмосфера на техния живот. В съвременния култ към цветята има нещо неискрено и превзето. Чуваш някой да разказва с патетично умиление за любимите си цветя и мислиш, че няма по-милостиво, по-състрадателно същество от него, но не след дълго, някаква неочаквано груба проява на жестокост ти разкрива само една куха театрална поза на умиление, защото, невъзможно е човекът, който искрено обича цветята, да е жесток и коравосърдечен спрямо хората. Спомням си оригиналните и мъдри приказки на един възрастен човек, вече покойник, който пръв ми обърна внимание върху смисъла на повечето от детските стихотворения и песнички. „Във всички почти от тях" – казваше ми той – „четем думите": „берем, берем", „късаме, събираме" и пр., и никъде няма „садим" „поливаме" „копаем". – Защо се чудите – се провикваше тоя човек – че хората обичат да грабят, да присвояват, да унищожават. На това ги учим от ранната им възраст. Много пъти от тогава съм си задавал въпросът, защо хората не си подаряват цветя в саксии, за да им се радват?
към текста >>

8. МАЛКИТЕ РАДОСТИ - Благата Милва Съдържание на брой 3 - 'Житно зърно' - година XVII - 1943 г.

Сълзи на умиление пред красотата ли бяха те?
Само две едри, светли сълзи отрониха очите му. Две сълзи от очите му! — Душата му погледна през тях още веднъж и тихо ги притвори. Девицата остана нежно загледана в кроткото, угаснало лице на човека; блажена усмивка бе последвала двете сълзи. Разбра ли девицата за кого бяха тия сълзи? Сълзи на умиление пред красотата ли бяха те? Сълзи на скръб и съжаление за едно закъсняло щастие ли бяха те? Сълзи на примирение и благодарност ли бяха най-после те? Изворите, цветята и птичките пак пееха както всяка пролет. Сега те разказваха в песента си — човекът напусна земята доволен и благодарен! Пъпката на чудния цвят на копнежа, разтворил листенца в един миг, нежно ухаеше.
към текста >>

9. Общение с Бога - Учителят Брой 2 -1992г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Свидетелка на всичко видяно и чуто, аз не знаех де се намирам - на земята или на небето, обхваната от умиление към великото и красивото, пълна с благодарност, че в този момент, когато става нещо необикновено на земята и на небето аз съм зад дървото, което ми беше близко, по-близко от брат и сестра, и то ням свидетел на нещо велико.
Тогава Учителят тихо продума: "Хайде да се качим двамата в горницата да се помолим, да си направим молитва". Застанала зад дървото, аз не подозирах, че ще бъда свидетелка на такава проява - отношението на Божественото към човека, отношение на Бога към човешката душа, дори ако би тя да е презряна от целия свят. Двойката мина близо край дървото, зад което бях аз, и се отправи към Горницата. Вече са на горното стъпало. Учителят отваря врата на Горницата и се скриват от погледа ми - влязоха да се помолят. Свидетелка на всичко видяно и чуто, аз не знаех де се намирам - на земята или на небето, обхваната от умиление към великото и красивото, пълна с благодарност, че в този момент, когато става нещо необикновено на земята и на небето аз съм зад дървото, което ми беше близко, по-близко от брат и сестра, и то ням свидетел на нещо велико. Струваше ми се, че ако бих могла да го прегърна, то би се стопило в ръцете ми. Казах си: горе се молят. Нищо друго не ми остава освен аз да се моля, да отправя своята малка, слаба молитва към Великият. Колко време трая молитвата, не зная, светлите моменти с часовник не могат да се измерват. Вратата тихо се отвори.
към текста >>

10. БРАТЪТ НА НАЙ-МАЛКИТЕ - Учителят Брой 1-2 -1994г. - Списание 'Сила и Живот' 1992- 1996г.

Вглъбени жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание.
Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после. А сега ще кажа само следното: Аз най- първо го съгледах пред една от трапезите, около пет метра откъдето аз седях. Дънов заемаше тихо, не демонстративно своя авторитетен трон. Той седеше върху бяла възглавница на бяло столче, а ние всички седяхме на трева или на постлани черджета. Макар безгласен, той беше съсредоточие на всички погледи и внимание. Вглъбени жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги гледа и какво мисли за тях. Те смятат това не труд, а висока и свещена привилегия. Мъже и жени говорят за Учителя с преданост и вяра, и гледат на него като властна сила, свръхчовешка и свръхземна. По негова заповед и позволение, или заради него, половината от Белите братя и сестри биха отишли на мъченичество, като първите християни, и биха отишли с песни. Всички за всичко се допитват до него.
към текста >>

11. Година 7 (22 септември 1934 – 12 юли 1935), брой 118 Година 7 (1934 - 1935) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Разтопих се, премаля сърцето ми от умиление.
— О, Ваклуша — веднага извикал той, засмяно, като джентълмен, който винаги е пременен и готов за всички изненади със девойки млади. — Ти се, стресна, белки и уплаши. Но небой се! Аз желая от сега нататък да сме наши. Като те видях насреща, стори ми се, че потънах във вода гореща. Разтопих се, премаля сърцето ми от умиление. Ваклуша, ти си по красива и от слънчовата дъщеря! За тебе и за твойта хубост ето, аз от тоя час се отказвам от да ям месо. Ела ми за другарка1 Два-мина ние ще си ходим из гората, ще пасем на Царев връх тревица, ще пием от Царска-Бистрица водица. — Ама сериозно ли говориш, Вълчо, че от днес ти няма да ядеш месо? запитала го овцата.
към текста >>

12. Година 9 (22 септември 1936 – 22 юли 1937), брой 185 Година 9 (1936 - 1937) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

Разнесоха се тихи, тъжни звуци, проникнаха в сърцето, разнежиха го, то дойде в умиление и поиска да се моли.
А той не се оплакваше, разказал беше само един ден, смеейки се на един от слугите, че в таванската стая заедно с него живеят и плъхове, които често го лишават от хляба му. В същия тоя ден и час, когато светията бе в дома на богатия, момъка седеше в своята стаичка на единствения стол и беше развълнуван от горчиво чувство. В тоя тържествен ден за целия дом, никой не беше се сетил за него и той се чувстваше изоставен, забравен и тъжен. Неволно той размишляваше върху любовта към близкия и човешките добродетели, но не се освободи все пак от горчивото чувство. Тогава посегна и откачи от стената цигулката си и засвири една мелодия, която тайно бе подслушал в една звездна нощ светията да свири. Разнесоха се тихи, тъжни звуци, проникнаха в сърцето, разнежиха го, то дойде в умиление и поиска да се моли. А беше часа за обед, момъка искаше да спази времето, когато ще обядва долу госта. И се помоли, сърдечно, топло и искрено се помоли да се освободи напълно от горчивото чувство и с благодарност да приеме приготвените хляб и маслини. И му олекна, изчезна и последната сянка от скръб и сладък беше скромния му обед. А долу в оживената обедна зала на богатия, любезно предлагаха, на светията и останалите гости, скъпи блюда, разкошни гозби. Светията бе странно замислен и мълчалив.
към текста >>

13. Година 13 (22 септември 1940 – 7 юли 1941), брой 265 Година 13 (1940 - 1941) - Вестник 'Братство' – 1928-1944

* И аз един съм между тях, Познал безплодното съмнение, След много бури свел глава Пред Твойте нозе в умиление.
Д. Трепети на душата Трепти в душата вечен пламък За слънце, висини, простор. Трепти копнеж да служи в храма На красота, пленила взор. * Трепти в душата вечна песен, Като молитва в ранина, За величавото в живота, За светла, светла бъднина. * Трепти и благодарност нежна, Като уханна пролет — Обилни тук блага разлива Една любов безбрежна. S. Молитва Не ни забравяй, шепнат тихо В молитвен трепет бледи устни На хилядите по света, Що искат светлина в нощта. * И аз един съм между тях, Познал безплодното съмнение, След много бури свел глава Пред Твойте нозе в умиление. * Не ни забравяй, не оставяй Светилника у нас да гасне, Със който търсим в тъмнината Изгубения път към Тебе. S. Обетованата земя Тя някога беше, красива и чудна, градина от слънце залята, със песни на птички о, сякаш небето споходило беше земята. * Тя някога беше, и помни душата живота си светъл всред нея. И днес тя я дири, и днес я сънува, тъгува и плаче по нея. * Тя някога беше, и пак тя ще бъде, усеща се веч аромата на бялото цвете, което отново ще цъфне за мир на земята. Р.
към текста >>

14. Всемирна летопис, год. 1, брой 03 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

“, ту умиление към майка —- „Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела“.
. .“ А неведнъж било сред шеметната атмосфера на спирта в някоя крайградска кръчма, или там горе в задушния таван на печатницата, Ботйов се е отдръпвал в себе, оставал глух към всичко, влизал макар за миг в собствения вътрешен мир, за да се вдъхнови и след туй да пръска светлина в душата на другите. И тая светлина Ботйов повече от съвременниците си, ни предаде в един благозвучен език и напреднал стихослог на родната ни поезия. Език, който трепти в хармония с невидимите вълни на образите: — . . . Ту метежен глас за свобода — „Балканът пее хайдушка песен“, ту злоба към потисник —- „Та скитник ходя злочестен ази и срещам това що душа мрази! “, ту умиление към майка —- „Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела“. ту омраза към робското щастие, вече надраснато — „Туй що съм ази намразил и пред тебе с крака погазил“ ту вилнеж на буря — „Там . .. там буря кърши клонове“, ту състрадание и сълзи — „О, майко моя, родино мила, Защо тъй жално тъй милно плачеш? “, ту злокоба за сторена измяна — „Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно ти грачиш. * Тъй ратува тоя велик поет-херой за свободата на човека, за свободата на родния край. Много, много даде той за тая свобода, ала оставаше още едно: да ороси с кръвта си милите родни балкани: ... и в първите слънчеви дни на Рака в 1876 година с отбор момци Ботйов смело и гордо премина „тиха-Дунава“ и в двудневна и двунощна борба с върли тирани проля свойта кръв... НА ХРИСТО БОТЙОВ „И търсят духа на Караджата“.
към текста >>

15. Всемирна летопис, год. 1, брой 05 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

"... * И смислих се тогаз за земните беди, и жалба горестна разкъса ми душата, че нищо не сторих за ближния, за брата... * * * БЛЯН С възторг и умиление, душа пречиста, при теб пристъпвам аз, и сещам всеки час като разливаш тайно негата лъчиста... * И вслушвам се в хармонията с упоенье, с която ти звучиш и сладостно кънтиш, като акорд от арфа, кат неземно пенье... * И дишам твоя аромат с безмерна жажда, кат пътник морен, чий живот се пак услажда след участ тежка, зла... * И тъй бих аз желал навеки да живея, в божествена любов със тебе да се слея, със теб - в една душа!..
НОВА ЕСТЕТИКА * * * ИЗ ТРЕПЕТИ НА ЕДНА ДУША" (СОНЕТИ) * * * ИЗ ВИСИНИТЕ В минути на възход към висша красота, кога духът лети в безбрежното сиянье, аз питам, Отче мой, със вик на отчаянье: що съм пред Твойта мощ, къде съм в вечността? * Искра, залутана из звездния рояк, дете на Слънцето, посланик на земята, аз все се питам йощ, кат поря небесата: как сме аз и Ти, о Отче мой всеблаг?... * "- Стресни се, дух крилат! Светилникът догаря, в суетни питанья животът ти изгаря! Денът преваля веч - при страдните иди! "... * И смислих се тогаз за земните беди, и жалба горестна разкъса ми душата, че нищо не сторих за ближния, за брата... * * * БЛЯН С възторг и умиление, душа пречиста, при теб пристъпвам аз, и сещам всеки час като разливаш тайно негата лъчиста... * И вслушвам се в хармонията с упоенье, с която ти звучиш и сладостно кънтиш, като акорд от арфа, кат неземно пенье... * И дишам твоя аромат с безмерна жажда, кат пътник морен, чий живот се пак услажда след участ тежка, зла... * И тъй бих аз желал навеки да живея, в божествена любов със тебе да се слея, със теб - в една душа!.. * * * СЪЛЗИТЕ И ден, и нощ, проливах ги всечасно, и всички до една ги аз пролях, но само зарад теб, дете прекрасно, - за тебе в тях сърдцето си излях... * И капеха те в моята градина, где крин и рози цъвнаха от тях, но призори и розите, и крина За теб, дете невинно, ги събрах... * И с туй венче със трепет се допрях до теб, виденье сияйно, ненагледно - чело ти мъченишко увенчах... * Но да продумаш щом те призовах, уви, върху венчето ти последно Сълзите ми, кат перли, пак съзрех... * * * СЛАВЕЙ Кой ангел, скрит във храсталака, небесните си жалби пей? Какво желай, кого ли чака, с кое сърдце в зори копней?... * Ту дръпне струните, ту нежно проточи сребърен гласец, ту пак заплаче безнадеждно, кат безутешен младенец... * О химн пленителен, омаен, на Слънцето псалом безкраен, чрез теб Велики Дух ридай! * Но нивга твойта прелест вечна и радостта, скръбта сърдечна човекът няма да узнай!... КЪМ СВЕТЛИНАТА На моите братя А.
към текста >>

16. Всемирна летопис, год. 1, брой 07 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Като видя пред себе си величествения, светлия образ на Благословения, юношата почувства свещен трепет и умиление и простна се мълчишком пред краката на Буда.
Неволно пътник, който и да е, минавайки свещеното место, падаше на колене, а дивият звяр се приближаваше с плашливо уважение. Дива сърна, що лежеше със своята рожба при краката на Благословения, изведнъж подигна глава и взе да мирише. Чуваха се далечни стъпки и глухо говорене. Скоро се показаха неколцина хора; начело вървеше момък с лице хубаво, с бронзова отсенка, облечен в богата одежда, шита със злато и укичена със скъпоценни камъни. С ръка направи заповеднически знак на спътниците си и момъкът се приближи при Буда. Като видя пред себе си величествения, светлия образ на Благословения, юношата почувства свещен трепет и умиление и простна се мълчишком пред краката на Буда. Като се изправи, той застана, наведе глава, тури ръцете си, като че се молеше. Благословеният Буда седеше неподвижно, но очите му светеха с нежност. - О Бхагават (Господи), възкликна юношата, привет на Тебе, благословени! Аз дойдох от далечното царство на Кансамба; аз съм Джета, син и наследник на царя, и дойдох при Тебе да прося милост. Слухът зарад Тебе, о, безгрешни, стигна до моите уши и от тогава аз не знам спокойствие.
към текста >>

Но благородните думи и характерът на професор Грановски така силно му въздействали, щото той посред тия диви места с възторг и умиление си спомнял за светлия му образ.
Личността на учителя Както растенията имат нужда от влага, топлина и светлина, така също и детската душа има нужда да проявява чувство на благоговение спрямо околните лица. Окултизмът особено набляга на това чувство, защото знае закона: Тези качества, към които детето е благоговеяло, по-после, когато порасне, ще има предразположение да ги прояви в своя характер, в своя живот. Ето .защо, за да развием един идеален характер, трябва да поставим детето в такава среда, дето то да може да проявява това чувство. Свещеник Георги Петров разправя за един студент от московския университет, слушател там на лекциите по история на професор Грановски. Студентът бил принуден да прекъсне студентството и да отиде в дивите кавказки местности, дето е трябвало да подивее и огрубее. Но благородните думи и характерът на професор Грановски така силно му въздействали, щото той посред тия диви места с възторг и умиление си спомнял за светлия му образ. И този спомен е поддържало в него стремежа да живее за възвишеното, идеалното. Като Грановски е бил и проф. Пирогов. Тук се натъкваме на важността на учителската личност. Учителят е важен не само със своите познания, но преди всичко със своя характер. Той трябва да представлява един идеален характер, който да е в състояние да събуди чувството на благоговение у своите питомци.
към текста >>

17. Всемирна летопис, год. 1, брой 08 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Разправи ми чистосърдечно всичко и то с едно умиление и душевно съкрушение, като че стон пред Господа.
продължавал да чувства, че той неизбежно ще полудее и че това е само, може би, въпрос на часове. И дошло му на ума, че това ще да е кюстекя, за който вчерашния ден му говорих аз. И един вътрешен глас му казал, че може би аз мога да му помогна, да го избавя от грозящата го опасност. Но той почувствал стеснение да се яви при мене. Обаче, при мисълта, че нова нощ иде и че тя ще бъде, може би, по-страшна от миналата, той решил да дойде при мене. Разправи ми чистосърдечно всичко и то с едно умиление и душевно съкрушение, като че стон пред Господа. И в заключение ме запита : „ще можеш ли да ми помогнеш? “ - Да - „Кажи. кажи, всичко аз ще изпълня“, отговори Б. – Добре! ще дадеш обещание, че никога няма да хулиш, а ще проявиш интерес към духовните въпроси.
към текста >>

18. Всемирна летопис, год. 2, брой 03 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Те пееха химна на славословие към Него, Който бе застанал там тъй сияен и свят, че всички ние бяхме в крайно умиление.
Тоя стълб представляваше път, по който видяхме друг велик сбор ангели да слизат. Като дойдоха до вдигнатата десница, те се спряха и застанаха мирно с прибрани ръце и наведени глави. Тогава ръката мудно се задвижи на страна и се спускаше надолу, докато пръстите й достигнаха полето, и ние видяхме, че стълбът се простре посред небето като мост и покри простора между планината и низината и краят му застана над събраното множество. Щом стълбът се придвижи, видяхме над нас ясно последния ангелски сбор. Всички те простряха ръце към планината и чухме сладкозвучния им полу-говор полу-пеене. Те пееха химна на славословие към Него, Който бе застанал там тъй сияен и свят, че всички ние бяхме в крайно умиление. И веднага подехме с тях и ние песнословието, за което и те бяха дошли над нас. И като пеехме, между нас и планината се появи прозирна синкавина, която ни произведе дивно впечатление. Тя по- действа като телескопични лещи и доближи видението толкова близо, че ние можахме да видим израза на Неговото лице. Постепенно прозирната синкавина се погълна в простора и ние видяхме кръста на планината и Него да стои както по-рано, но по-намален. Ангелите, що бяха дошли до нас, си бяха отишли и постоянно целия сбор около Него се изгуби.
към текста >>

19. Всемирна летопис, год. 2, брой 06-07 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

В такива минути нужно е с търпелива любов, смирение и умиление да очакваме благоговейно Неговото възвръщане с пълна вяра, и тогава той двойно ще ни въздаде.
Напредък в размишлението Когато се молиш, не бъди като слуга, който работи само за заплата, а искай чиста, неегоистична любов и възможност да се върши чрез тебе божието дело. Щом почувстваш присъствието божие, остави се напълно на Него в благоговейно мълчание. При свършване на молитвата, бъди също известно време в благоговейно, спокойно настроение. Така с редовни и постоянни упражнения, ти ще напреднеш в размишлението и съсредоточението. Духовните изпитания По някога Бог, за да изпита душата и да я научи само Него да търси и да се освободи от леността и желанието за наслада, оттегля се, напуска ни. В такива минути нужно е с търпелива любов, смирение и умиление да очакваме благоговейно Неговото възвръщане с пълна вяра, и тогава той двойно ще ни въздаде. Не бъди нетърпелив във времената на тъмнота и суша. Търпи спирането на божията утеха. Остани пак пред Него, утвърди се в Него и тогава твоя живот ще расте и ще се обнови. Пълна преданост на Бога Ние се развиваме по определен план, съгласно божията воля. Предай своя живот на Бога, забрави себе си.
към текста >>

20. Всемирна летопис, год. 4, брой 08 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Щом в душата си чувства благост, умиление, той не може да не прояви това към своите ученици.
А що е дългът на истинския човек? Има ли любов към всички и всичко? Това е неговият морален дълг, защото той се стреми да бъде в полза и услуга на всички. Човек може да обича всички хора повече или по-малко и да живее в мир с всички и това е, което го издига над обикновеното, дребнавото, това е широката душа, това е великото. Окултистът не си служи в делото на възпитанието с никакви строгости и разни насилствени мерки. Щом в душата си чувства благост, умиление, той не може да не прояви това към своите ученици. Това е човекът, който задушва в себе си всяко неприязнено чувство. Разумът избистря мислите, а самообладанието е мерило за добротата. Я щом човек е добър, животът му е полезен за другите. Всеки човек претърпява в развитието си фазите на растене, цъфтене и връзване плод. Та едни хора са в корена, други в стъблото, трети в цвета, а четвърти в плода.
към текста >>

21. Всемирна летопис, год. 4, брой 5 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Всеки спомен за тая плеяда — труженици буди умиление до сълзи на очи, защото не може да не се трогне душата при вида на онова самопожертване за „делото“, с което се илюстрира бушуващото състояние на нашия вътрешен мир, когато равновесието му се наруши.
Като напада Гогол, авторът косвено шиба със своя скорпионен бич прекия виновник за страданията на своя народ — руския абсолютизъм. Този убийствен полицейски режим на руския монархизъм никога не е действал толкова гнетущо върху душата, както през времето на Белински до премахването крепостничеството от страна на Александър II. Това бе период на адско състояние за една честна душа, като Белински. А Белински не беше единствена личност, стенеща под режима на нагайката и далечните сибирски зандани. Плеяда борци: декабристи, терористи, нихилисти, народници, разночинци живееха с мисълта за облекчение съдбата на Русия, в която имаше привилегия само дворянското общество, особено до премахването на крепостничеството. Всеки спомен за тая плеяда — труженици буди умиление до сълзи на очи, защото не може да не се трогне душата при вида на онова самопожертване за „делото“, с което се илюстрира бушуващото състояние на нашия вътрешен мир, когато равновесието му се наруши. И, твърде естествено бе интелигенцията да дойде във възторг от съдържанието на едно писмо, излязло от ръката на най-силния и най-честния по него време литературен критик в Русия. В това писмо косвено се въздига в култ безверието като единствено средство за изход от тягостното състояние на душата. Продукт на това състояние, то се явява и като средство за облекчение. Чудно ли е, след това, че младежта е знаела „наизуст“ това писмо? Никой по него време не е давал такава и толкова духовна храна в Русия като Белински.
към текста >>

Както казахме в началото на тази си статия, в това безверие интелигенцията намираше изход от тягостите, който гнетят всяка измъчена душа, а същевременно намираше и оправдание на оня тероризъм, който, въпреки отрицателния си характер, увенчаваше с бляскав ореол челата на плеядата герои „в борьбе за народное дело“, всеки спомен за който буди умиление и трогва до сълзи.
В това заблуждение бе изпаднала руската интелигенция и нейния ярък представител през тридесетте години на XIX в., Висарион Белински. Подтиквана от висши благородни пориви — служене на правдата, служене на своя страдащ брат, без да разбира основния стимул на своята деятелност, тая интелигенция изпадна в грубо противоречие със себе си, като отричаше това, чрез което действаше и от което черпеше сили и вдъхновение в неравната борба. Това безверие у руските „разночинци“ се усилваше постоянно и, в първите моменти на болшевишкото управление в Русия, гоненето против вярващите християни отиде до там, че „чрезвичайните съдилища“ преследваха и толстоисти и разни религиозни секти само за това, защото са вярващи в Бога. Безверието стигна до крайно умопомрачение, до лудост, като гледаше на религията като на фактор за обществените бедствия. Чудно ли е след това, че руската интелигенция знае наизуст това писмо на Белински, в което камшикът плющи по слабата снага на смирилия се пред Бога Гогол? Както казахме в началото на тази си статия, в това безверие интелигенцията намираше изход от тягостите, който гнетят всяка измъчена душа, а същевременно намираше и оправдание на оня тероризъм, който, въпреки отрицателния си характер, увенчаваше с бляскав ореол челата на плеядата герои „в борьбе за народное дело“, всеки спомен за който буди умиление и трогва до сълзи. Идеализъм, деспотизъм и заблуждение — три елемента, от чието съчетание се роди безверието и възмущението на Белински и съвременната нему интелигенция против мистицизма на Гогол, отстоящ на неизмеримо почтено разстояние от ония вярващи „ханжи“, с които неговата вяра в Бога няма нищо общо. Но за безверниците не съществува подобно различие. Те даже не подозират, че техния идеализъм е в най-близко родство с истинската вяра в Бога. В тази атмосфера, препълнена с отровен въздух, е расъл и се възпитавал Белински. И благодарение на силния му дух, той.
към текста >>

0.45797610282898