Търсене в текстове за 'Патерица'

Дошъл старецът, но с една патерица.

“ Старецът бил глух и едвам-едвам дочул, едвам-едвам разбрал. Захванал да му отговаря: „не, — казва, — на моите ниви такова зърно да съм сеял — не съм, и да съм жънал — не съм. Когато купувахме жито, зърното беше също такова малко, както и сега. А трябва да се попита моя баща, може той да е чувал да се е раждало такова зърно.“ Пратил царят да доведат при него бащата на стареца. Намерили бащата и го довели. Дошъл старецът, но с една патерица. Показал му царят зърното. Старецът още виждал с очи, той разгледал зърното. Почнал царят да го пита: „не знаеш ли, дядо, де се е раждало такова зърно? Не си ли сеял на своите ниви такова жито? Или пък на времето си не си ли купувал такова зърно?
към текста >>

Нали заедно с годините тялото се прегърбва, очите отслабват и почват да недовиждат, лицето се набръчква, ръцете стават треперещи, косата побелява, краката отслабват и се явява нужда от патерица?

Нали заедно с годините тялото се прегърбва, очите отслабват и почват да недовиждат, лицето се набръчква, ръцете стават треперещи, косата побелява, краката отслабват и се явява нужда от патерица?
Цветовете му са много сухи, кожести, и затова, като се откъснат, могат, без да се натопят даже, да траят много време пресни, като че ли току-що са откъснати. Езикът, на който ни учи самодивската метла, е следният. Тя ни казва: „както аз не изсъхвам, дълго време запазвам своята свежест, преснота, така и ти бъди винаги млад“. Това цвете ни учи да бъдем вечно млади. Но явява се въпрос, възможно ли е да бъде човек вечно млад? Нали заедно с годините тялото се прегърбва, очите отслабват и почват да недовиждат, лицето се набръчква, ръцете стават треперещи, косата побелява, краката отслабват и се явява нужда от патерица? Обаче, самодивската метла ни говори за младостта на душата. Нека тялото се прегърби, нека косата побелее, нека лицето се набръчка, но в душата ни и в най-дълбока старост да гори свещеният огън на ентусиазма, който сме имали, когато сме били млади. Човек в младостта си е обикновено идеалист, обаче, често животът смазва този му идеализъм. Работата е, човек да остане идеалист до края на живота си. Идеалистите са солта на земята.
към текста >>

Каква болка бе за мен това, когато то се роди силно и здраво1 По-късно, на седемнадесет години, то ходеше само с една патерица и бастунче.

Каква болка бе за мен това, когато то се роди силно и здраво1 По-късно, на седемнадесет години, то ходеше само с една патерица и бастунче.
И колко беше мило! Качено на една количка, обсипано със ласки и целувки, то бе едно дете най-обожаемо, каквото може да се мечтае. О, детинство! Аз бих желала да бъда още в тия години! На 12 години то не боледуваше вече от крака си, но не можеше да върви без патерици. Каква болка бе за мен това, когато то се роди силно и здраво1 По-късно, на седемнадесет години, то ходеше само с една патерица и бастунче. На двадесет години то бе най-хубавото момче на света! Ако бих се осмелила, изпратила Ви бих неговия портрет, за да видите, че майчината любов никак не преувеличава. Всички бяха обладани от неговата очарователност: то имаше този дар да се харесва, който нито се изразява, нито се определя! Мъже, жени, деца, стари и млади биваха пленявани от това, не знам какво бе, което се излъчваше от лицето му. Дето и да отидех, само поздрави чувах за хубостта и добротата на моя син!
към текста >>