Търсене в текстове за 'Пустинник'

Родата си не искаше да види, кафадарите му не искаха пък него да видят и така беше останал сам, като пустинник.

Посчука от стари дъски, събрани оттук-оттам, една дупка, нещо като кокошарник, като кучник, дотътра я до кьошето на Распорчаршия и стана кърпачин. От млади години му беше останало нещо малко знание да попрочита и да позаписва по старовремски, но и това тогава не му чинеше ни за пет пари: какво с него, така и без него. Сам по себе си Иго имаше добро сърце, но хората, с които се е събирал в млади години, беха го развалили, съсипали… беха го направили нещо полудобиче и получовек. Освен пиянството, което му остана като най-верното наследство от аркадашите му, той беше станал извънмерно начумерен, подозрителен и недоверчив. Никому не верваше за нищо. Родата си не искаше да види, кафадарите му не искаха пък него да видят и така беше останал сам, като пустинник. Ако изчука некоя пара — тя отиваше по пиянлък; инак ходеше окъсан, одрипан, да те е страх да го погледнеш. Те това беше тоя Иго, дето бае Митар пророкът го е видел на онзи свет, рамо до рамо с Ибрахим вали паша. Иго не беше умрел от божа смърт, а от нож. Убоде го Дели Ахмед бей, синът на Омер ага Трапензалията. Аркадашин му бил у млади години — заедно яли, пили и лудували.
към текста >>

Беше настъпил оня час, ден и век, когато беше възможно да се направи на човека този подарък - той го очакваше с острата жажда на пустинник.

Идеята беше права като отвес и вечна като Любовта, нямаше никаква рязка или сянка. Неговото дело сияеше. Само Тази ръка можеше да извае образа на Истината, на Мъдростта и на Любовта, които бяха подарени на света. Нищо, абсолютно нищо не можеше да помрачи блясъка на това творение, което блестеше в хиляди багри, дишаше живот, светлина, красота - великолепният дар чакаше сега човекът. Планината по чуден начин отразяваше настъпилото, беше съхранила страничка от живота на Необикновения и нямаше да престане да ни поднася рецитала на неповторимото. Беше настъпил оня час, ден и век, когато беше възможно да се направи на човека този подарък - той го очакваше с острата жажда на пустинник. Пролетта идваше и човешкото сърце трепна. Нека годините да минават, богати или оскъдни, бурни или спокойни - виждаш накрая, че всичко се е случило, както е трябвало да стане, а не както човешкото, обикновеното мислене го прекроява. Изпълваше се в края на краищата един определен план, а не друг и тогава можеше да дадеш воля на сърцето си и да му кажеш - излей накипялата си болка - годините на сгъстената жестокост и глупост изтекоха; времето е друго и глъбините на небето откриват в снишения небосвод и в близко стоящите звезди, предопределението на една светяща съдба. Планината, която до преди изглеждаше огромна и мощна, по магичен начин се е снишила и тя, станала е мека и ласкава като майка и ти казва нежно: Не се плаши, не тъгувай, а простичко се наплачи. От кога не сме се срещали, а сме стари приятели... Помниш ли?.....
към текста >>

Ако не бяха се занимавали с нас, нямаше да се срещнем.” По-късно сменяше гамата и продължаваше по този повод: “Не поддържам кривата философия, че човек трябва да бъде пустинник или да стои непрекъснато в църквата.

Ако не бяха се занимавали с нас, нямаше да се срещнем.” По-късно сменяше гамата и продължаваше по този повод: “Не поддържам кривата философия, че човек трябва да бъде пустинник или да стои непрекъснато в църквата.
Ония, които проверяваха оставаха при Него, не само защото виждаха явните лъжи, но останаха възхитени от чистотата и дълбочината на една мъдрост и от силата на едно учение, което завладяваше. Те вече не проверяваха, а останаха да слушат и да учат. Не искаме да забравим това време и тези блестящи утра, когато Той разкриваше богатството на едно познание, което щеше да оплоди земята за вековете. Една голяма част от Неговите ученици бяха дошли при Него по този път И когато те Му разказваха пътя, по който бяха дошли при Него, Той се усмихваше и казваше: Трябва да им благодарим. Пишат за нас и ние не им плащаме. Ако не бяха се занимавали с нас, нямаше да се срещнем.” По-късно сменяше гамата и продължаваше по този повод: “Не поддържам кривата философия, че човек трябва да бъде пустинник или да стои непрекъснато в църквата. Църква за мене са слънцето, звездите, месецът - всичко живо е църква. Всеки човек, който мисли и чувствува право е запалено кандило, а всеки човек, който помага на страждущите е свещеник и владика. Не търся свещениците и владици в църквата. Търся ги вън от нея в света. Тези от църквата са поръчани и платени.
към текста >>