Търсене в текстове за 'Хипотеза'

Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тежестта в Плеядите и Персей.

Следователно, ако ние предположим, че разстоянието на най-ближната външна вселена носи същото отношение към диаметъра на нашата звездна система, както разстоянието помежду Алфа Кентавър и Слънцето се отнася към диаметъра на Слънчевата система, ние имаме тогава следующата пропорция: диаметърът на Слънчевата система, към разстоянието помежду слънчевите системи, към диаметъра на звездните вселени. Разстоянието помежду величините или 1: 4 500 – 4 600 умножено по 4 500 – разстоянието на най-ближната външна вселена е равно на 93 150 000 000 пъти диаметъра на Слънчевата система, който умножен с 5 584 000 000 е равно на 520 149 600 000 000 000 000 мили. „Едно разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили в секунда ще й вземе близо 90 000 000 милиона години да го пропътува“ Нашата видима вселена се състои повече от сто милиона слънца, които имат един общ център на тежестта. Притегателната сила на това средоточие се предполага да е повече от 78 000 000 000 000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце, което, както всички други, се покорява на силата на този монарх; и да направи едно обръщение около този център ще му вземе не по-малко от двадесет милиона години. Това средоточие на тежестта, според астронома Максуел Хол, е близо до орбитата на двойната звезда от шеста величина – 65 Рiscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тежестта в Плеядите и Персей. „На такова голямо разстояние – казва същият списател – една външна вселена, ако и да е със същия диаметър както нашата, щеше почти да се изгуби и да ни се представи само като една малка мъжделива небула.“ Те всички образуват част и връзка на една обширна звездна чепка – нашата видима вселена, която е отделена от всички външни галактики 2 (млечни пътища) чрез една обширна беззвездна пустота – по същия начин, както Слънчевата система е отделена с празно пространство от заобикалящите я звездни сфери. Причината за невидимостта на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения. Първо, разстоянието даже на най-близката външна вселена е толкова огромно, щото нейната светлина не е още пристигнала. В съображение обаче с Голямата епоха на времето, показана от геологическата история, това предположение е някак си съмнително. Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство.
към текста >>

Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни.

Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни.
Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство. Трето, в обширното пространство, което разделя нашата звездна система от нейния най-ближен съсед, едно погасяване на светлината е възможно да взема място в етера, който по този начин ще действа като едно космическо було – и да крий за всякога от нашия поглед всичките външни галактики. Струве 3 е доказвал, че такова едно изгасяване на светлината действително взема място даже вътре в границите на нашата звездна система. Но всичките достъпни сведения клонят да покажат, че няма ни най-малкият намек за подобно нещо да се случава дотам, додето нашите най-големи телескопи могат да проникнат в пространството. Обаче случаят може да е съвсем другояче, когато се касае до външните системи. Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни. Бихме ли могли ние да вземаме крилата на един Ангел и да излезем вън от границите на нашата ограничена вселена – до едно разстояние, толкова голямо, щото интервалът, който ни отделя от най-отдалечената неподвижна звезда, видима в нашия най-голям телескоп, да можеше да се счита просто като една стъпка на нашето небесно пътешествие? Какви ли не по-нататъшни създания не биха се открили пред нашето удивляющо се видение. Системи от по-висок порядък можеха да се издигнат и открият пред нашия поглед. Пред тях нашите видими небеса, сравнени, щяха да се покажат просто като едно зрънце пясък при брега на океана. Ние можехме да пътуваме милиони и милиони години в което и да е направление и не бихме срещнали нищо друго, освен нови светове, нови слънца, нови вселени, които постепенно се издигат от вечността и се приближават към нас, като че ли са идвали нарочно да ни посрещнат.
към текста >>

Тази хипотеза отрича Медлеровата теория[65], която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей.[66] Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец.

Тази хипотеза отрича Медлеровата теория[65], която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей.[66] Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец.
5. Естествено цялата галактическа система не е неподвижна. Тя се подчинява на действието на един мощен притегателен център[62], подобно на Слънчевата система, чийто общ център е Слънцето. Предполага се, че притегателната сила на този галактически център е повече от 7,8.1012 пъти по-голяма от тази на Слънцето. 6. Изказани са различни предположения за местонахождението на този галактичен център. Според астронома Асаф Хол[63]той се намира близо до орбитата на двойната звезда от шеста звездна величина – 65 Риби (Piscium[64]). Тази хипотеза отрича Медлеровата теория[65], която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей.[66] Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец. 7. Слънчевата система е разположена много близо до равнината на диска, на разстояние близо 26 000 светлинни години от центъра на галактиката. Слънцето обикаля около галактическия център с приблизителна скорост 250 км/с, а периодът на едно пълно завъртане е около 250 млн. години. 8. Днес е известно наличието на много други галактики, намиращи се на огромно разстояние една от друга. Още преди да са били открити други галактики, някои астрономи са допускали съществуването на светове извън видимата вселена (нашата галактика). Те изграждали своите хипотези върху основата на логическата интерпретация на научните данни и вярата си в единството на света.
към текста >>

Възниква хипотезата, че това писмо може да е отправено до Петко Гумнеров.

и не е посочен ден от седмицата. Липсва последната страница на преписа,където би могло да е указано местописането му. Освен това, този препис започва със съкращението „Л. П.“, което би могло да означава„Любезни Пеню“. Но още от първите години на кореспонденцията между двамата те се обръщат един към друг с пълните си лични или фамилни имена. Възниква хипотезата, че това писмо може да е отправено до Петко Гумнеров. С обръщението „Л. П.“ Петър Дънов съобщава на Петко Гумнеров за заминаването на духа на Пеню Киров за „онзи по-добър свят“ с писмо от 29 януари 1918 г. от Варна, където по това време е интерниран П. Дънов. 251 Тази идея е развита по-пълно от П. Дънов в беседата „Духът и плътта“, държана на 2.11.1914 г.: „Според ап.
към текста >>

Липсва последната страница на преписа, където би могло да е указано местописането му. Освен това, този препис започва със съкращението „Л. П.“, което би могло да означава „Любезни Пеню“. Но още от първите години на кореспонденцията между двамата те се обръщат един към друг с пълните си лични или фамилни имена. Възниква хипотезата, че това писмо може да е отправено до Петко Гумнеров. С обръщението „Л. П.“ Петър Дънов съобщава на Петко Гумнеров за заминаването на духа на Пеню Киров за „онзи по-добър свят“ с писмо от 29 януари 1918 г. от Варна, където по това време е интерниран П. Дънов.
към текста >>

Като синтез от чужди духовно-научни изследвания в този си вид тя е по-скоро умозрителна и еклектична конструкция, ако щете - историческа хипотеза, поради което се нуждае от бъдещи научни потвърждения.

в Бургас импулс за духовно пречистване на земния астрал, с което Учителя Беинса Дуно обявява и началото на Епохата на Водолея. В бургаската си беседа от 22 март той казва: „Днес аз уреждам празника на нашето Общество и ви съобщавам следния реален факт: днес в Невидимия свят светлите духове също празнуват... защото всички членове на Черната ложа са изгонени от астралния свят. Астралният свят е вече очистен от ангелите на тъмнината... но всички те са слезли тук, на Земята, както се измита вторият етаж на една двуетажна сграда и всичкият боклук пада на долния етаж." Езотеричната история на Варна може да се дописва. Като синтез от чужди духовно-научни изследвания в този си вид тя е по-скоро умозрителна и еклектична конструкция, ако щете - историческа хипотеза, поради което се нуждае от бъдещи научни потвърждения. Така или иначе, мястото й в увода към „ Учителя във Варна" преследва много по-обикновена цел: да покаже на непредубедения читател, че варненският декор на събитията около Учителя е част от духовната култура на Черноморското пространство. И за да можем да продължим нататък, несмущавани от диктата на всякакви исторически дадености, добре би било да наречем горната хроника за Варна история за пречистването на общочовешкото сърце. Документалните материали в книгата са подредени условно в три части. Първата част е именувана „Предисловието", защото свидетелства за хора и събития от епохата на Българското Възраждане във Варненския регион, повече или по-малко свързани с раждането на Петър Дънов и с формирането на неговата личност.
към текста >>