Търсене в текстове за 'Доктрина'

В настоящия документален сборник Петър Дънов се явява духовен наставник в плът и кръв, а Пеню Киров е самотна индивидуалност, заслушана ту в спиритичния шепот на духовете, ту в методологичната доктрина на един току-що възрастващ Учител.

В настоящия документален сборник Петър Дънов се явява духовен наставник в плът и кръв, а Пеню Киров е самотна индивидуалност, заслушана ту в спиритичния шепот на духовете, ту в методологичната доктрина на един току-що възрастващ Учител.
ДИАЛОЗИ НА РЕФОРМАЦИЯТА БЪЛГАРСКА Аналогията е най-първична и инстинктивна читателска интерпретация. Затова можем да започнем със сходствата на епистоларните диалози в тая книга с Диалозите на Платон или с писмата на Еразъм до Томас Мор. В древногръцкия първообраз Сократ е свръхсетивен учител, а самият Платон е ученик, инспириран от негови мисли. В настоящия документален сборник Петър Дънов се явява духовен наставник в плът и кръв, а Пеню Киров е самотна индивидуалност, заслушана ту в спиритичния шепот на духовете, ту в методологичната доктрина на един току-що възрастващ Учител. Естествено аналогията е небрежна към културния дискурс, а без него и методите, и резултатите от четенето са неубедителни. Преди да функционира като културна традиция, всяка религиозна, социална или стопанска парадигма е била исторически опит. А всички исторически събития, преди да завладеят волята на личностите и народите, т.е. много преди да се разгърнат като историческо време, са били само идеен проект, иначе казано - духовен импулс. Явно животът на социалното и индивидуалното съзнание протича в тристъпен ритъм - един духовен импулс темпорално се въплъщава в историята, а стореното от историята придобива относителна трайност и във вид на своеобразен исторически екстракт работи като религиозна, социална и стопанска култура.
към текста >>

Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.

Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.
Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи. Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос. Персоналният интерес към Христос като самостоятелно микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух. В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий.
към текста >>

и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.

и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
Може би затова в началото на повечето от писмата на П. Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането. Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното самосъзнание. В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос.
към текста >>

Това, на свой ред, предизвикваше подронване авторитета на Църквата в самата основа на нейната многовековна утвърдена доктрина – факт, от който духовенството се боеше най-много.

Кампанията на БПЦ срещу Учителя и ББ си бе поставила три основни цели в идеологическо и чисто практическо отношение. На първо място – налице бе явен стремеж за дискредитиране на Учителя и неговата идейна платформа. В тази насока бяха използвани всички възможни средства, описани по-горе. Но доколкото чистотата и непорочният живот на П.Дънов бяха открити за всички и съвършено лесно доказуеми, този род домогвания претърпяха пълен провал. А що се отнася до идейните различия, тяхната същност и място в Словото на Учителя бяха така добре изяснени от него, че не оставяха никакво място за съмнение в целесъобразността си. Това, на свой ред, предизвикваше подронване авторитета на Църквата в самата основа на нейната многовековна утвърдена доктрина – факт, от който духовенството се боеше най-много. На второ място – БПЦ започна да полага максимални усилия за спиране потока на непрекъснато увеличаващите се последователи на П.Дънов и евентуално, да ги възвърне в лоното на Църквата. Т.е. това бе борба за обществено влияние, за социален и духовен приоритет, отстояване на вече завоювани и на пръв поглед, ненакърнени позиции в общественото пространство. Както е известно, освен непосредствено-идейните последствия от владеенето на подобни позиции, те са свързани неминуемо с определен род привилегии и светско измерение. Веднъж постигнала такава социална роля, Църквата най-малко нямаше намерение да се разделя с нея, или дори да я споделя с някакво ново „еретично" движение, каквото бе ББ. На трето място – архиереите на БПЦ полагаха неимоверни усилия да предотвратят възникването в обществен план на тази т. нар.
към текста >>