Търсене в текстове за 'взаимоотношени'

силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех. Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг. Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния
към текста >>

атестат (диплома) от Американското научно- богословско училище в Свищов Учебната 1886/1887 г. Снимка на атестатът Като ученик в Свищов (по спомени на Гаврил Душков, ученик в по-долните класове на училището по същото време, разказани от сина му) Петър Дънов прави впечатление на високоинтелигентен и ерудиран младеж: изявява се в диспутите в училище, изучава чужди езици - английски, френски, руски; създава хубави, братски взаимоотношения със съучениците и преподавателите си, които искрено са го обичали и уважавали. На 24 юни (сряда) 1887 г. Петър Дънов заедно със своите съученици получава атестат (диплома) от Американското научно- богословско училище в Свищов, признаващ пълния петгодишен курс на Богословския отдел на училището. Дипломите са подписани от тогавашния директор на училището И. С. Лад и тримата учители Стефан Томов, Йордан Икономов, Ап. С. Руевски и са заверени от ръководителя на Мисията в Русе. Поведението на ученика е примерно. Оценките му са, както следва: Закон Божий - мн. добър; старобългарски език - удовлетворителен; български език - добър; английски език - добър; френски език - удовлетворителен; психология и логика - мн. добър; история и география - мн. добър; математика - добър; естествена история (биология) - мн. добър; физика - мн. добър; химия - удовлетворителен; политическа икономия - липсва оценка; рисуване - мн. добър; тълкувание на Св. Писание - отличен; доказателство на християнството - мн. добър; църковна история - мн. добър; догматическо богословие
към текста >>

от първите седем глави (с. 1-72). Петър Дънов използва също „История на Франция" на Парк Годуин (1816-1904), известен американски адвокат и журналист, и книгата на английския историк Едуард Гибън (1737-1794) „История на упадъка и загиването на Римската империя". В началото на втората част Петър Дънов написва някои свои бележки, които свързват темата с курса по практическо богословие. Той говори за „вътрешната стойност на християнството" и неговата приложимост „във всички взаимоотношения на живота". На второ място споменава, че зад него са „Божествената сила и въздействие". Трето - Божественият дух на християнството прониква в дълбините на човешката душа и дава живот на човешкия дух. Накрая отбелязва, че християнството се е разпространило сред германските племена чрез проповядване и личен пример на добри проповедници, между които и Вулфила, който водел „безукорен християнски начин на живот". Тази втора част би заслужавала да се разработи повече, тъй като готите, а чрез тях и всички германски племена, споменати в есето, с изключение на франките, са били приобщени към арианското християнство. Петър Дънов е избегнал да дискутира доктриналните различия между арианизма и официалната църква, както и унищожаването на тази т.нар. ерес от нея. Основните разлики в двете доктрини са в интерпретацията на същността на Исус Христос. В учението на Арий, богослов, живял в Александрия (ок. 250-336), ударението пада върху човешката страна на Христос, докато неговият опонент Атанасий, патриархът
към текста >>

ново наименование – „Свидетел на правдата“. Издава също така сборници с християнски химни на украински и на руски език. Той е секретар на американското подразделение на всеобщия съюз на руските евангелисти. На 9 март 1917 г. след тежко заболяване завършва земния си път в Канада. Съпругата му се казва Мария. Има двама сина – Петър и Павел, и дъщеря Анастасия. През лятото на 1901 г. Колесников е в Бургас. Когато П. Дънов ев Пловдив, преспива в дома му. Колесников има финансови взаимоотношения с доктор Миркович, които притесняват П. Киров.Вероятно става дума за някакви средства, които отиват към протестантската общност в Бургас. В този случай П. Дънов дава еднозначната си оценка в писмото си от декември 1901 г.: „Колкото за Д-ра и Колесников, аз отдавна съм разбрал кой е влязъл под кожата им.Бог се от зло не изкушава. Няма нищо! Господ да ги вразуми, според както вижда за добре. А вий се пазете всинца от лукавството на протестантския квас. Иде време, Господ ще извади наяве всяка измама.Пазете се, Лукавият е всял своето лошо семе. Днешното протестантство е за очи“. От писмото на П. Киров, писано на 22 юни1902 г., се разбира, че става дума за търг, спечелен от Колесников,който д-р Миркович иска да отхвърли. След датата 22 юни 1902 г.името на Колесников не се споменава в писмата на П. Дънов.[Сведение за семейството на Колесников от „Изложение на Българското евангелско благотворително дружество в България за1900-1901 г.“]. Писмо на Учителя до Пеню Киров [отворена карта] (снимка на
към текста >>

ново наименование – „Свидетел на правдата“. Издава също така сборници с християнски химни на украински и на руски език. Той е секретар на американското подразделение на всеобщия съюз на руските евангелисти. На 9 март 1917 г. след тежко заболяване завършва земния си път в Канада. Съпругата му се казва Мария. Има двама сина – Петър и Павел, и дъщеря Анастасия. През лятото на 1901 г. Колесников е в Бургас. Когато П. Дънов ев Пловдив, преспива в дома му. Колесников има финансови взаимоотношения с доктор Миркович, които притесняват П. Киров.Вероятно става дума за някакви средства, които отиват към протестантската общност в Бургас. В този случай П. Дънов дава еднозначната си оценка в писмото си от декември 1901 г.: „Колкото за Д-ра и Колесников, аз отдавна съм разбрал кой е влязъл под кожата им.Бог се от зло не изкушава. Няма нищо! Господ да ги вразуми, според както вижда за добре. А вий се пазете всинца от лукавството на протестантския квас. Иде време, Господ ще извади наяве всяка измама.Пазете се, Лукавият е всял своето лошо семе. Днешното протестантство е за очи“. От писмото на П. Киров, писано на 22 юни1902 г., се разбира, че става дума за търг, спечелен от Колесников,който д-р Миркович иска да отхвърли. След датата 22 юни 1902 г.името на Колесников не се споменава в писмата на П. Дънов.[Сведение за семейството на Колесников от „Изложение на Българското евангелско благотворително дружество в България за1900-1901
към текста >>

неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците своя официоз „Църковен вестник" („Църковен вестник", бр. 22,23, 1922). Симптоматично е, че писанията са анонимни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го „белязва", за да предпази хората от „заблудата" УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪРХУ СЦЕНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ Историко-философски обзор от Елеотон За да вникнем в същността на взаимоотношенията между Българска православна църква (БПЦ) и Бялото Братство (ББ) през разглеждания исторически период от време, следва да проследим хронологически и фактологически позицията на Църквата – представител и стожер на официалната държавна религия (според действащата тогава Търновска конституция – източно-православното християнско вероизповедание), спрямо личността на Учителя Петър Дънов и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковното учение, от една страна, и цялостната идейна система, излагана не последователно, а събирателно в беседите на Учителя – система, която разбира се, се е оформяла, обогатявала и доизграждала до самото му заминаване на 27.12.1944г. Преди всичко правят впечатление теоретическите различия между двете учения. Те са концентрирани в проповядваните от Учителя основни
към текста >>

архимандрит Евтимий, от Групата на ББ в Казанлък Информация за това писмо може да се прочете в: 1. УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪРХУ СЦЕНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТИзвадка от статията: Групата на ББ в Казанлък изпраща „Отворено писмо" до архимандрит Евтимий – тогава ректор на Пловдивската духовна семинария (София, 1922). В краткия текст (общо 11 страници), подписан: „От учениците на Бялото Братство в гр. Казанлък – септември 1922" е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922год. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във Велико Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията." (пос. съч., с. 13). 2. ИЗ „ОТВОРЕНО ПИСМО ДО АРХИМАНДРИТ ЕВТИМИЙ, РЕКТОР НА ПЛОВДИВСКАТА СЕМИНАРИЯ, ОТ КАЗЪНЛЪШКАТА ГРУПА НА БЯЛОТО БРАТСТВО" УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪРХУ СЦЕНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ Историко-философски обзор от Елеотон За да
към текста >>

Без думи, без разпит, без обещания. Прие мъката ми, стопи я в душата си, превърна я в мощ и Сила.Нали съм същата - аз, едно платно за рисуване. Някой недодялано, небрежно нахвърли там начупени и криви линии, остави петна, да някой; това платно вече не ставаше за нищо - да, съвсем за нищо. Но Той по един непостижим начин, невидимо, леко, оформи безпорядъка по платното, осмисли, координира, сроди помежду им; пречупените линии и петна заедно с кривите и безформените се явиха във взаимоотношения, станаха картина - песен и платното се спои, стана ценно.Запях тогава от все сърце:„Тъги, скърби са богатство за живота в душа скрити за бъдни добрини,за благи плодове, за светли дни, за светли дни, за светли дни, дни, дни, дни!”Сега мога да си лягам. Съединих тия два образа - синята емайлирана чашка с жълти и червени цветица и малкото уломъче хляб и круша. Първият път той рече: „Аз пих!”, а когато го поканиха с обяд той отвърна:„Аз се нахраних!”. Изгревът - Том 26 Глава: 2.1.17. Гергьовден, 6 май 1926 г., петък, [Витоша, бивака Ел Ше-дар] Олга Славчева Екскурзия на 6 май 1926 година На полянката след гимнастическите упражнения, започна разговор. Учителя каза: - Ще ви дам едно упражнение. При изгрев се обръщате с лице към Слънцето и го поглеждате. След това се обръщате с гръб към Слънцето и си затваряте очите. Пред вас ще видите една звезда, която си мени цвета - взема много цветове, които преминават един в друг. Тази звезда ще се превърне в един ангел, който ви поглежда и се отдалечава, като
към текста >>

от него идеи на Любов и Братство се оказва трудно (Виж„Изгревът", том I, стр. 197; том II, стр. 286; том IV, стр. 523-524; том V, стр. 477-480). Идват и атаките срещу „Всемирна летопис" от страна на църквата и теософите (мнението на Иван Грозев) по страниците на периодичния печат, както и от страниците на книгата „Човекът за теософията и за науката" на Стефан Консулов (София, 1926). И списанието е спряно (Виж„Изгревът", том V, стр. 502-507). И ТАКА ДО КРАЯ Нови взаимоотношения, нови събития, нов завой в лабиринта на живота на Иван Толев. Творческите му прояви в различни вестници и списания, като „Час": всекидневен вестник за политика, народностопанска книжнина и изкуство (1922-1923), „Гражданин" (1935) продължават, но в тях вече липсва искрата. Превежда - „Сатанизмът в България - масонството като оръжие на сатанизма" - (1933) и слушателят на учението за светлината и любовта, популяризаторът на неговите идеи отива в другата крайност - даване под съд, изява на първични човешки чувства, търсене на житейски социални и личностни реализации. Следва период на творческо затишие, а по-късно през 1942 година Толев издава една ретроспекция на преживяното - последната стихосбирка - „През бездните и върховете". И животът издълбава нови белези на лицето и в душата. И отново поглеждам двете снимки - изгрев и залез. 7.1.2000 г. Източник: I. ИВАН ТОЛЕВ - Ефросина Ангелова - Пенкова Изгревът - Том 15 27. ИВАН ТОЛЕВ (спомен от Георги Събев) В Бургас имахме един доктор Възвъзов,
към текста >>

всяка неделя в Нотър Дам, защото при католишката литургия народът си пее, там няма хорове. Има орган и хората пеят. И как тези, гражданите на Париж си пееха песните! Имаше нещо много трогателно, тези, техните духовни песни. И те си създали своята атмосфера и създават нещо, щото те са религиозни, така че отделен е религиозния човек от духовния човек. Това са две различни неща, но при французите, разбрах че религията в тях е оставила една много положителна следа. В морала, и във взаимоотношенията и отношението към Христовото Учение. Французите са преди всичко много добри, французина е по дух, по душа добър човек, да.В: Сега аз пак се връщам на същия въпрос: например аз откупувам за три часа дадена концертна зала. И се съставя този репертоар. Имаме 4-5 изпълнители добри, професионалисти на цигулка, на пиано, на хармониум и т.н.Те изпълняват даден репертоар. Сега според вас как трябва да се подреди този репертоар и трябва ли при всяка една песен да се извади и да се прочете самата песен, която пише в песнопойката или да се извадят някои мисли на Учителя за песните на Учителя? Изобщо как би се съставила една програма например, при положение, че вие имате право да я съставите? Д: Сега първо трябва да се разберем с каква цел. Ако се съберем да направим едно концертно преживяване е едно. Ако сме се събрали да си запеем едни духовни песни, които да ни свържат с Школата и с мирогледната система на Учителя, това е друг въпрос. В: Да, но на този етап те няма да могат да запеят
към текста >>

когато на 1, 2 и 3 януари 1945 г. в дома му се провежда първото събрание на Върховния братски съвет, съставен от всички ръководители на братските групи в страната и от избраните тогава седем членове на Братския съвет. Председател на първото събрание е брат Тодор Стоименов. След заминаването на Учителя за учениците на Окултната школа на “Изгрева” настъпват дни на изпитания, става така, както Учителя им е казал: “Ще има матура”. Създават се поводи за конфликти, за напрежения във взаимоотношенията. Хранени от човешки слабости, се отключват тъмни сили при допуснатите одумвания, сплетни, клевети, интриги. Това, което в Школата на Учителя е дадено като правило за отношенията в Братството: “Без съмнение, без подозрение, без докачение – с надежда, вяра и Любов”, се нарушава. Появяват се хора, които поставят на изпит характера на учениците и това, което те са научили в Окултната школа на “Изгрева”. През 1957 са конфискувани книгите с беседи и лекции на Учителя. Натоварени на 19 камиона, те са отнесени за претопяване. По това време държавната власт решава да направи всичко, за да разруши организацията на Бялото Братство в България, а по този начин да заличи и делото на Учителя. За целта е инсцениран процес срещу председателя на Братския съвет Борис Николов и касира Жечо Панайотов, при който те са осъдени (Б. Николов на осем, а Ж. Панайотов – на шест години затвор). Двамата стават изкупителни жертви в този заговор на мрака, но с това заедно те получават и възможност за духовно израстване, като
към текста >>

изглежда така: „Петър Дънов бил влюбен в Мара Белчева...“. То обаче е много повече от обикновено влюбване. Двама интелектуалци на възраст изпитват удоволствието да се допълват взаимно. Всеки от тях усеща празнотата у другия и я запълва с радостното усещане за изпълнен човешки дълг. Дънов, който никога не е виждан в любовна връзка с жена, изпитва сладостта от духовното си допълване с женственото начало. Та нали сам той твърди, че „Мъжът и жената трябва да разберат своите правилни взаимоотношения. Мъжът трябва да разбира себе си като условие за израстването на жената и жената трябва да разбира себе си като условие за израстването на мъжа“[14]. Преживяването, което М. Белчева събужда у него (приповдигнатост, благородство, потребност да бъде добър), буквално съвпада със собствения му идеал за отношенията между мъж и жена: „Мъжът, като срещне една жена, тя да породи най-светли мисли и благородни желания, а не похот и нисши страсти; и жената, като срещне един мъж, да се въодушеви от най-възвишени чувства и стремежи – само така ще можем да почувстваме духа и душата и ще бъдем наследници на Царството Божие“[15]. Мара Белчева на свой ред открива в Учителя, впрочем връстник на Пенчо Славейков, онзи морален ментор, който в нейното съзнание се свързва единствено с авторитета на мъжкото начало и може да се прояви във властното присъствие на конкретен мъж. Наистина, трябва да го дели с още четиридесет хиляди верни последователи, от които поне половината са жени, но тъй като връзката им е изцяло
към текста >>