Търсене в текстове за 'Обожание'

Като вземеш пътеката що води между кичести цветни брегове, по които не закачан от никого на воля се шири зелен здравец и незабравка, а над тях, като горски богове и богини борове и ели се извисили с богомолно прострени клони, все тъй, чак до синия лазур, все тая величествена гора от иглолистни дървета, ту порасли едно до друго в просторни равнини, ту накацали по скали и чукари, направени от майка природа, дълбокомислено в чудно разнообразие, за да бъде картината жива, говореща.Ненагледна хубост, що не се подава на описание от не вещата ми ръка, защото окото ми вместо да наблюдава и изучава се само диви във възторг и обожание.

Като вземеш пътеката що води между кичести цветни брегове, по които не закачан от никого на воля се шири зелен здравец и незабравка, а над тях, като горски богове и богини борове и ели се извисили с богомолно прострени клони, все тъй, чак до синия лазур, все тая величествена гора от иглолистни дървета, ту порасли едно до друго в просторни равнини, ту накацали по скали и чукари, направени от майка природа, дълбокомислено в чудно разнообразие, за да бъде картината жива, говореща.Ненагледна хубост, що не се подава на описание от не вещата ми ръка, защото окото ми вместо да наблюдава и изучава се само диви във възторг и обожание.
2.1.12. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила] Облачно; от София за Чам Кория потегляме с открити камиони. Едно от двете: или Мусалла ще бъде много приветлив, или ще излее над нас поройни дъждове, придружени със светкавици и гърмотевици.Картината подир се сменя, а заедно с това, сякаш и въздухът ни здрависва със степенувана свежест. Най-хубавото е вече, разбира се, към Рила.Кой ти гледа Самоков, кой ти гледа Чам Кория! Никой тук не ни е послал и никой не ни чака, но Рила ни е послала китни губери, кой от кой по-хубав, по мек и сладкодъхат, чака ни; ако не с топли обятия, поне с поливалки...Безкрайни планински хубости! Като вземеш пътеката що води между кичести цветни брегове, по които не закачан от никого на воля се шири зелен здравец и незабравка, а над тях, като горски богове и богини борове и ели се извисили с богомолно прострени клони, все тъй, чак до синия лазур, все тая величествена гора от иглолистни дървета, ту порасли едно до друго в просторни равнини, ту накацали по скали и чукари, направени от майка природа, дълбокомислено в чудно разнообразие, за да бъде картината жива, говореща.Ненагледна хубост, що не се подава на описание от не вещата ми ръка, защото окото ми вместо да наблюдава и изучава се само диви във възторг и обожание. А за въздухът кой може да говори, този въздух напоен от толкоз целебни благоухания на разноликата наша кърмилница драга, която неспирно се грижи нищо да не липсва в тая Божествена обител -Свята Рила. Дишайте изнурени гърди! Пълнете се от тая чудна благодат; вземете си колкото щете от истинския елексир на живота, за да имате за по-дълго време от този драгоценен дар.Приятна хладина пълни въздуха и го освежава. Тя иде от безбройните шуртящи поточета, които слизат от недрата на Рила и Рилските кристални езера. Някои от тях с шум падат от високите канари, разбиват се в сребърен прах и подобно въздушна пяна на живи водоскоци отново политат към сенчестите планински усои.
към текста >>

Във вербалното поведение на Бони има романтична сантименталност, младежка чувствителност, еротична склонност към обожание.

Белчева по това време, нека припомня, е петдесет и осемгодишна; ако беше имала син скоро след срещата си с Пенчо Славейков, сега той щеше да бъде на възрастта на Бони. Не знаем как точно са се срещнали двамата, но за начина, по който са потръгнали отношенията им, можем да съдим от кореспонденцията, започната между тях през следващата, 1927-а, година, когато младежът е назначен за гимназиален учител в Червен бряг. Запазените писма се намират в Националния литературен музей, продадени от Гацов на държавата през 1949 г.[17]; малка част са останали и в досието на М. Белчева от ЦДИА. Писмата от първите четири години свидетелстват за една сложна игра на ролите, възприети от двете страни. Във вербалното поведение на Бони има романтична сантименталност, младежка чувствителност, еротична склонност към обожание. Той сякаш се е вживял в позата на средновековен рицар, коленичил пред пиедестала на обожаваната жена. Впрочем платоничното облажаване на съвършената женственост е културна поза, типична за ранния български модернизъм от времето преди Първата световна война; оттам произтича и стилът, в който са написани тези писма. Когато седя при тебе най-обичното ми състояние е да пропадам някъде – в някаква бездънна бездна – така светкавично се движа, че губя свест и приличам на лунатик [...] Кога-то дойда при тебе, аз пак ще се впусна в тая светла бездна... Ти недей ме гледа с очи, в кои-то се топи недоумение и скръбна боязън: В тая бездна ме хвърляш само ти[18]. По яворовски маниер младежът надзърта в душата си, за да открие там познатите две души: изпълнената със съмнения душа на земен мъж и безплътното битие на свободен дух: Много малко съм останал на физическия свет и затова повече от неделя как не мога да вдигна перото и да ти пиша.
към текста >>