Търсене в текстове за 'Ибсен'

Кога е започнала ученичката на Пенчо Славейков, преводачката на Нишце и Хауптман, любителката на Ибсен да се отрича от своето Аз?

Изглежда, че точно простотата и категоричността на нормите, имплицирани в дъновизма, са влияели особено силно на хора-та, жадни да споделят самотния си живот, повярвали в способността да се чувстваш част от един голям, жизнен и силен организъм, поглъщащ страха от слабост и болка на единичното тяло. По-нататък – все в същия предговор към „Високият идеал“ – М. Белчева достига и до науката за душата. Тя също е укрепена върху един ясен и рационално достъпен закон: „Хвърли старата дреха на егоизма... Кога от себе си се отречеш, ще намериш своето аз. Тогава ще разбереш тайната на тайните: любовта ражда живот, мъдростта – светлина; истината – свобода“[10]. Кога е започнала ученичката на Пенчо Славейков, преводачката на Нишце и Хауптман, любителката на Ибсен да се отрича от своето Аз? Това е голяма крачка встрани от идеите на нейната младост и тя изглежда предизвикана от тежестта на индидивуалистичната представа за „Аз“. Всички пионери на българския индивидуализъм умират млади: Яворов – на тридесет и шест години, Петко Тодоров – на тридесет и седем, Пенчо Славейков – на „цели“ четиридесет и шест. М. Белчева вече наближава шейсетте и ясно усеща какво означава тежестта на опита да бъдеш горд индивидуалист. Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек. Затова тя си избира нов Учител, когото е готова да следва – не само в щастливите мигове, но и в скръбта.
към текста >>

Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек.

Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек.
Тогава ще разбереш тайната на тайните: любовта ражда живот, мъдростта – светлина; истината – свобода“[10]. Кога е започнала ученичката на Пенчо Славейков, преводачката на Нишце и Хауптман, любителката на Ибсен да се отрича от своето Аз? Това е голяма крачка встрани от идеите на нейната младост и тя изглежда предизвикана от тежестта на индидивуалистичната представа за „Аз“. Всички пионери на българския индивидуализъм умират млади: Яворов – на тридесет и шест години, Петко Тодоров – на тридесет и седем, Пенчо Славейков – на „цели“ четиридесет и шест. М. Белчева вече наближава шейсетте и ясно усеща какво означава тежестта на опита да бъдеш горд индивидуалист. Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек. Затова тя си избира нов Учител, когото е готова да следва – не само в щастливите мигове, но и в скръбта. Нима би искала да прилича на онези американци, за които Учителя сам – в притчовия стил на Исус – разказва по време на първото ѝ посещение в неговия софийски дом: „В Америка има обуща, които струват един долар, подметките им са от мокава. Затова, който има такива обувки, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие – има Бог, дойде ли скръб, няма Бог за вас“[11].
към текста >>